Амелия Личева
Книги като „Как да четем литература като професор“ винаги са не просто любопитни, но и успешни, защото изкушават читателите с някакви тайни рецепти, които ще им помогнат да станат образцовите читатели, за които говореше Умберто Еко. Преди години „Като роман“ на Даниел Пенак си гарантира харесването, защото говореше как няма нужда всяко четене да е последвано от анализ, и как имаме правото да четем, прескачайки това, което ни е скучно, или изобщо да не четем, ако книгата не ни харесва… В същия контекст се вписва и изследването на Пиер Байяр „Как да говорим за книги, които не сме чели“, в което се оправдаваше слабата памет, която не ни позволява да кажем с какво е била облечена мадам Бовари при първата си среща с Шарл, независимо че сме чели романа. Позволяваше ни се също така да имаме мнение за „Одисей“ на Джойс, без да сме го чели, просто защото сме чели метатекстове за романа и защото имаме литературна култура, която ни гарантира умението да се нагаждаме към нечетеното. Към тази група можем да причислим и разговорите на Умберто Еко и Жан-Клод Кариер за съдбата на хартиените книги, за библиотеките и изкуството да си читател. Ако има обаче нещо, което отвъд любовта към книгите и четенето свързва всички тези издания, то това са тънкото, фино чувство за хумор, иронията и самоиронията, които белязват говоренето от името на един пламенен, сърцат читател. Защото – внушават тези книги – идеалният читател не е някаква абстрактна, морална категория, не е надпоставен, той е човек, който изпитва същите вълнения и емоции от четенето, както всеки любител на книгите. И който има правото да чете всичко, а не само канона. Но той не е морализатор и съдник, той е усмихнат човек.
В този широк контекст се вписва и „Как да четем литература като професор“ от Томас Фостър, който е професор емеритус в Университета на Мичиган-Флинт, където е преподавал съвременна литература. За разлика от очакването, че професорът е скучен, че чете само елитарни текстове, че пише неразбираемо и даже презира нормалните читатели, тук откриваме образа на самоироничния, забавен професор, който има за цел да помогне, да обясни, да запали. Затова и разказва – разказва истории за модели, в които могат да бъдат припознати много истории и персонажи, за възможни прочити, за писатели, които си струва да се прочетат, за интертекстуалните препратки, които много често препращат към Библията или Шекспир, за някои постоянни символи, за болестите в литературата и за плача, но и за хумора и иронията. Книгата обсъжда смъртта на литературата и романа, новите добри автори, продълженията, обилието на вампири в съвременните текстове и какво ли още не, за да направи мостове между Омир и днешния ден и да провокира интерес към литературата с идеята, че тя има какво да каже и на ума, и на сърцето, има какво да каже и за миналото, и за днешното, а и за бъдещето. Защото независимо че сега имаме вече читатели, които не познават Омир или Шекспир, а канонът е много динамичен, винаги ще се намери как да им се обясни класиката.
Литературата – казва Фостър – не умира. По-скоро разширява и увеличава битието си, като истории продължават и продължават да се разказват. И тя може да се премести върху територията на дигиталното, но въпреки това ще съществува, докато има млади хора, които четат и искат да пишат.
В този смисъл истинският адресат на тази книга са младите. Неслучайно авторът споделя за опита на учители с книгата, за функционирането ѝ като или вместо учебник. И наистина, заради лекия стил, вкуса към забавното и нестандартното, към хумора, тя успява да смели огромно количество знания и със сигурност заслужава да се включи в училищните и университетските курсове по литература дори и в България, макар и някои от авторите да не са много известни у нас. Защото тази красива книга е и история на литературата, и есе върху писането и четенето, и наръчник за добро четене, като всичко това е разказано – както се спомена – разбираемо и вълнуващо, с емпатия. Разбира се, тя също прави и някои дисекции, защитава аналитизма (отчита не просто какво се случва и въздейства на емоционално ниво, но и защо, и какви са връзките, откъде идва), но всичко е с мярка и подчинено на идеята, че експертността в сферата на литературата все пак на първо място, стъпва върху любовта към четенето. Фостър знае – Томас Елиът е прав и човечеството в никой период от своята история не може да понесе твърде много реалност, затова формулата на литературата е като при героите на Шекспир – въпреки идеята за човешката крайност, животът трябва да се изпъстря с хумор, ирония и самоирония.
Томас Фостър, „Как да четем литература като професор“, изд. „Екслибрис“, 2022
