Госпожо Ташева, в близките месеци предстои ново издание на Вашия превод на „Бувар и Пекюше” от Гюстав Флобер. Наскоро преведохте и блестящо написания роман „Аномалията” от Ерве Льо Телие. Кои лични качества на един преводач гарантират умелия превод на текст, преливащ от ирония?
Чувството за хумор, способността да вижда смешното дори в трагичното, търпимостта към цялата палитра на хумора – от дебелашката шега до най-фината ирония през насмешката и подигравката. И самоиронията, разбира се. Двете цитирани от вас книги са разположени на различни нива на хумора. Докато в „Бувар и Пекюше“ надделява, да я наречем, критичната насмешка, която отразява желанието на Флобер да се надсмее и над хората, и над цялата човешка практика, желание, на моменти нюансирано с добродушна ирония, в „Аномалията“ хуморът не заема централно място, макар да го има в доста добро количество и в отношенията между героите, и особено в политическия ракурс, където преминава в откровена сатира.
Какво е качеството на хумора в литературата днес и намирате ли го за много променено? Има ли Златен век на хумора и сатирата?
Променено е, доколкото е променена действителността, която е негов обект. Хората се смеят на различни от близкото минало неща. Е, няма вече вицове за Тодор Живков и обкръжението му, но не бих казала, че има за сегашните ни управници, при все че никого няма да арестуват, ако ги разпространява. А може би хуморът процъфтява точно там, където за него арестуват. В интернет е пълно с анекдоти главно от битов характер, но докато преди време достатъчно беше да се съберат няколко души, за да разкаже някой последния политически виц, сега сякаш ни занимават други проблеми. Не се живее лесно в демокрация. Нито особено смешно. В литературата, разбира се, хуморът се е запазил, защото той е изконна човешка способност. И потребност. А Златен век на хумора и сатирата не мисля, че е имало или ще има. Има обаче златни хумористи – Алеко Константинов в България, Рабле във Франция, Хашек в Чехия, Илф и Петров в Русия, Удхаус в Англия, Сервантес в Испания, Кърт Вонегът в САЩ…
Мислите ли, че българските читатели имат отношение към хумористичната литература, и гледат ли на нея сериозно? 🙂
На хумористичната литература трябва да се гледа изключително сериозно, защото тя казва неща, които не могат да бъдат казани по друг начин. И мисля, че българските читатели знаят това. И независимо дали става дума за присмех, сарказъм, язвителност или направо гавра, хората обичат хумора, защото покрай смеха и удоволствието, които доставя, той гали и човешкото его. Човек не се отъждествява с героите на хумора, напротив, убеден е, че той не е такъв. Ако пък открие познат персонаж, вече е повече от доволен. Тук впрочем съществува известен риск. Присмехът над реални хора – нямам предвид политици, президенти и прочие обществени деятели – може да доведе до незаслужена обида и вероятно е по-добре да се избягва. Хуморът също има своите ограничения.
Вие сте авторка на три книги, в които чувството за хумор е определящо както за стила, така и за сюжета. На фона на разнообразния Ви литературен опит защо избрахте точно хумористичния похват в авторската си работа?
Не знам. Може би защото винаги съм обичала да чета смешни книги, може и защото най-близките ми хора, някои от тях си отидоха, имаха и имат преливащо чувство за хумор, може би съм искала да им се харесам. Вероятно и от страх самата аз да не стана смешна, ако се хвърля в дълбокото на човешките драми. Много често, когато по телевизията интервюират писатели, а и други обществени деятели, и ги слушам как се опитват да говорят мъдро, да поучават, как се занимават със самоанализа на тийнейджъри, когато обявяват „аз съм човек, който“, колко на сериозно се вземат, си казвам, че не, никога. Обаче ето че и аз взех да философствам. Явно изкушението е голямо. Иначе мисля, че ме е привлякла и липсата на табута. Човек може да се смее на всичко, включително на страданието, на болката, на смъртта, макар че точно от такъв хумор бих се въздържала.
В настоящата международна ситуация какъв е хуморът: нелеп, безполезен или животоспасяващ?
Хуморът може да бъде нелеп, предполагам, със сигурност може да бъде животоспасяващ в преносния смисъл, разбира се, а в буквалния, колко хубаво би било да се спаси украинският народ с малко хумор, а и руският – Путин унищожава два народа едновременно, – но никога не е безполезен. Не знам каква роля би могъл да играе в настоящата международна ситуация, но е добре да го има. Дори да предизвика само усмивка на нечие украинско лице. Във всеки случай във войната няма нищо смешно. А сегашната пробужда в мен агресивните ми инстинкти и ме кара да си задавам риторичния въпрос: как няма кой да го гръмне този болен мозък! Това е. Грубо, но от сърце.
Въпросите зададе ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
