Дария Карапеткова
Отдавна не е имало толкова сериозен 1 април.
Въпросът за смеха е деликатен. Той е въпрос на епохи, на нации, на ситуации и на характери. Изкуство, чиято лекота е привидна. Но тя сякаш често го избутва на второ място.
В литературата, която претендира да се нарече хумористична, качеството е от особено голямо значение. Нивата на остроумие са пряка функция от зрелостта на обществото, от степента на образованост, от културата, от информираността. Драматичната литературна ситуация разчита и на отъждествяването, на емпатията, на пречистването, понякога и на нещо, което напоследък наричаме емоционален рекет. Без да може да се обобщава прекалено, комичната е тъкмо обратното. Тя предполага известна дистанцираност, отказ от отъждествяване, който да осигури индулгенция за собствените ни дефекти. Иначе не е смешно. За тази противоречива репутация на хумора причини може да се търсят още у Платон. Макар че по същото време Аристофан е произвеждал хит след хит… Смехът се смята за площадно явление, не подобава на всеки. Не той е божественото състояние.
Разбира се, за отношението към хумора такова, каквото е днес, заслуга има един много разнороден субстрат от възгледи, и той хвърля светлина върху интересно противоречие: без да му се признава ореолът на възвишеността, хуморът е важен инструмент, спасителна терапия, поле за ювелирна интелектуална демонстрация, а нерядко и единствен начин да се изрекат някои истини. Да не забравяме, че водещи психотерапевти непрекъснато изтъкват ползата от вкарването на разведряващи атмосферата шеги в общуването със своите пациенти, както и факта, че проявата на чувство за хумор при страдащи от депресия се приветства като предвестник на подобряването на тяхното състояние. В началото на пандемията вълната от забавни каламбури беше знак за оптимизъм и воля за преодоляване, а изчезването им беляза обезверяването и умората на обществата.
Пред всеки, който борави със словото, стои въпросът за неговото бъдеще, за заплашителното обедняване, за свеждането му до схематични алгоритми. Машините започват да създават литература, машинният превод става все по-добър. На този фон едно от последните качества, които ще останат още известно време запазени за човека, е чувството за хумор. Подбирам според възможностите си италиански пример с игра на думи: какъв е парадоксът на градинаря? Отговорът в оригинал: Farsi piantare dalla moglie. Преводът на Гугъл: Да бъде засаден от жена му. Семантично точен, но не и смешен, защото освен буквалното си значение италианският глагол има и преносния смисъл на „зарязвам, изоставям”. Как да надцакаме Гугъл? На първо четене предлагам да заменим градинаря с лозар. Виж, него ако го „зареже” жена му, май ще сме постигнали известен резултат, който осигурява преднина пред машината, тъй като играта на думи ще накара запознатите с двете значения на „зарязвам” да се усмихнат.
Тази седмица „Литературен вестник” е на хумористична вълна. Или поне възнамеряваше да бъде, докато не ни връхлетяха събития, които поставиха въпроса дали моментът е подходящ за хумор. Отговорът се вижда на следващите страници и той показва, че хуморът е безстрашен; че много пъти той е единственото убежище срещу цензурата, а неизменно е и лакмус за обществените нагласи. Някои от нелегалните вицове, разказвани по Хитлерово време, съдържат смразяващо актуални нотки. С основание напоследък си припомняме мисълта на италианския писател Алесандро Мандзони: „Историята ни учи, че историята на нищо не ни учи.” Впрочем всеки уважаващ себе си режим държи под око жанра: ето с какви думи Тодор Живков открива конференция по въпросите на хумора и сатирата през 1974 г.: „На какво ще се смеят например другарката Сара Смедарчина и господин Ротшилд? Сара Смедарчина е звеноводка тютюнопроизводителка от Благоевградски окръг. […] А господин Ротшилд, както личи от името му, принадлежи към милиардерска фамилия и има интереси, съвсем различни от тези на другарката Смедарчина. Ясно е, че това, на което се радва другарката Смедарчина, никак няма да радва господин Ротшилд. Това, което другарката Смедарчина утвърждава, господин Ротшилд няма в никакъв случай да утвърждава.” Цитирам Живков в текст, който пиша през 2022 година… Поздрав за носталгиците! Към останалите: какво ще кажете за чувството ми за хумор?
В този посветен на 1 април брой поканихме хора на словото да разкажат за детската книга, която ги е накарала да се усмихнат. Формулирайки въпроса по този начин, екипът извърши цивилизационен избор, защото устоя на натиска и не попита: коя е книгата, която ви „усмихна”? Аз те усмихвам, ти ме усмихваш – превзета езикова мода, граматически абсурдна, точно колкото извиращото от социалните мрежи новопровъзгласено междуметие за смях: ах-ах-ах! Това доброволно подчинение на чужд словесен колониализъм налага кратко онагледяване на ефекта от себе си, за което ще си послужим с един от най-популярните литературни примери за автентичната българска употреба: Ах, летете, ескадрони!… Нека заместим с някои от актуалните вносни образци. Уау, летете, ескадрони! Ауч! Летете, ескадрони! Упс, летете… (За хипотезата Въй, летете, ескадрони! виж броя на ЛВ 11/2017.)
Понеже хуморът е, както се каза, и въпрос на характери, броят предлага ударна доза от това, което десетки български писатели, поети, преводачи се съгласиха да споделят днес в опита си да представят с усмивка своята лична реакция на този невесел момент. Равносметката посочва важен извод: хуморът съществува в особено и своеобразно взаимодействие с усещането за свобода. Той произвежда високи образци, когато изобличава нейното потъпкване, и изрича неудобни истини, когато нейното наличие му позволи. Затова – нека празнуваме Деня на шегата. Имаме нужда.