Иван Теофилов

Пловдивски речитатив
Вълнения на дните ни и разгадани
послания на древния живот,
неотделимо, широко властвайте!
Аз искам да ви виждам, деяния
на вечната душа!
Прахълмове, изкачвайте
хилядолетното си чудо с чудесата
на нашите добросъседства – бързайте.
Нагоре,
към екзотични сенки на смокини
и към обърнати трапези на асми…
Велики стъпала! Човешко творчество,
освобождавай ни от празни страсти,
дай ни
от жаждата си глътка или само
дъх от свободата си!…
И ненадейно
се вгледах в яркото искрене на града.
До твойте мъдро-жълти жътви, Тракия.
До сините легенди на почиващите планини,
където древното небе обляга бронзов лакът.
Единодействие на стари и на нови жажди,
през които в тоя миг потраква влак
и подир миг
в цялото пространство се повтаря…
Кръчмичка[i]
Съвсем накрая, край преплетените релси,
задрямала в голям и пъстър въздух.
Чин-чин! – почукват чукчетата на кантона.
Шуртят невидими води сред бучиниш и клек.
И заздрачава кротко с монотонното
разпяване на жаби и щурци.
Изгряват бедни лампи на тезгяха,
откройват се нещата като в бавна памет.
Но влизат изведнъж с очернени лица
задружните железничари
и кръчмичката загърмява като влак.
Пухти, задъхва се и се препълва
с летящи луди спомени и със живот
като преляла чаша.
Живот, тъй възхитително препълнен
с разбъбрени мъже, че виждам там
и грапавия профил на баща ми.
Не е самотен. Жълтите мустаци
и губещия се сред врявата му глас
като в нямо кино, сочещия пръст
издават го:
живее,
спори.
Люлеещо, нестихващо величие
от гръмотевични, пенливи думи
на жадните приятелства, тъй горди!
Открехва се вратата
и зад нея –
луна и дълъг, зреещ хоризонт…
Самота
Каква невероятна тишина
на тялото и в отказа
на чувствата каква печал.
Баща ми
Той идва непредвидено в съня ми
в абсурдни версии.
Преобладава,
настоява, че го има,
макар за миг, за два
и обезсилен
неведомо изчезва.
Или съвсем внезапно
в случайна моя мимика,
в неосъзнат мой жест,
в мой своеволен смях
така дословно оживяват
свойствените му привички, че
занемявам.
И така… до време.
Когато в друго време
отекна сам
в потомствената плът.
Всяка сутрин
е така –
взрив от кряскащи гларуси гръмва
и грубо разбутва съня ми.
Изтегля ме като влечуго
изпод тоновете мрак,
а след това разбъркано
и назидателно кълве
слуха ми.
Прозорецът ми е небесно Ватерлоо –
гъмжило от воюващи криле
и от сражаваща се похотлива
врява.
Изключвам
и преставам да ги чувам.
Защото вече мисълта ми обикаля
една след друга улиците на града,
припомня ми морето,
пропуска механично две-три улици,
изправя се пред него,
попива неопитомената му мощ,
заслушва се и чува
утробно дълбокия глас на Безкрая.
Така
е всяка сутрин…
Бургас
Фиордите
На Тома Бинчев
Отвъд Созопол –
втренчени в атлазната си самота,
с каньони в сипаничава гримаса,
будуват драматичните скали,
които навикът е назовал фиорди.
Магични бездни от изгризан камък,
в които ужасът – взривен! – кънти,
а времето е вцепенен свидетел над
ехата от трънлива пяна…
Виж, жадният простор изхвърля
излишества от срутени вълни
в цепнатините му, наказани със неподвижност.
И те през архаичните си челюсти
поемат дъх и се залъгват,
че са всевиждащи ключалки
към течните масиви на морето.
Но то отеква надалече… като друга,
все още пълна с вироглавства
и неподкупни тайнства планета.
Фиордите! Увълчени очи
от непрекъсната ненавист. Болка
на подивели цербери. Ехтяща клопка,
която всява ужас и привлича…
П.П. Само да припомня, че в живота
„отвъд Созопол“ съществуват примери
със същото оптическо коварство…
Биографична подробност
Не съм ни астролог, ни алхимик,
но пиша стихове и съм в действителност лице,
което мами, произвеждайки мисловни
конструкции с прилежна упоритост.
Лице, което мами? Но кого ли мами?
Хитростта му се опълчва срещу него,
защото преди всичко мами себе си.
А думата „талант“ е хитрина,
която някой е измислил с намерение
да излъже ближния си, знаейки,
че няма нито средства, нито право
когото и да е било да лъже. Някой,
който в детството не са го учили
да си връзва връвчиците на обувчиците.
Някой с емблематичните черти на луд.
Но както е известно – за лудия оценки няма.
Можеш ли да му речеш, че е д о б ъ р л у д?
(А това окуражава можещия
да връзва връзките на своите обуща.)
Какво пък, никого не ощетявам:
само дето искам да съм малко луд.
Това, което много не ме отличава
от астролога или алхимика: да,
една хитрост, една лудост,
нищо повече…
Цикълът съдържа нови варианти на съществуващи стихотворения.
[i] Стихотворението „Кръчмичка“ има история. След национализацията баща
ми беше дълго без работа. Благодарение на един наш съсед железничар,
бивш политзатворник, на чието семейство сме помагали, докато беше в
затвора, го назначиха в жп депо Пловдив. Работата му беше да товари с
въглища локомотивите.Това ми даваше право да пиша в биографията си,
че съм от работническо семейство, било при постъпването ми в
Академията, било при назначаването ми на работа. Затова това
стихотворение ми е особено скъпо. – И. Т.
[…] (14) поезия от Иван Теофилов. […]