Поезия

Популярни статии

Иван Теофилов

 бр. 13/2022

 

Люба Халева, илюстрация към книгата „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, изд. „Колибри“

Пловдивски речитатив

 

Вълнения на дните ни и разгадани

послания на древния живот,

неотделимо, широко властвайте!

Аз искам да ви виждам, деяния

на вечната душа!

                         Прахълмове, изкачвайте

хилядолетното си чудо с чудесата

на нашите добросъседства – бързайте.

Нагоре,

към екзотични сенки на смокини

и към обърнати трапези на асми…

Велики стъпала! Човешко творчество,

освобождавай ни от празни страсти,

дай ни

от жаждата си глътка или само

дъх от свободата си!…

 

И ненадейно

се вгледах в яркото искрене на града.

До твойте мъдро-жълти жътви, Тракия.

До сините легенди на почиващите планини,

където древното небе обляга бронзов лакът.

Единодействие на стари и на нови жажди,

през които в тоя миг потраква влак

и подир миг

в цялото пространство се повтаря…

 

 

Кръчмичка[i]

 

Съвсем накрая, край преплетените релси,

задрямала в голям и пъстър въздух.

 

Чин-чин! – почукват чукчетата на кантона.

Шуртят невидими води сред бучиниш и клек.

И заздрачава кротко с монотонното

разпяване на жаби и щурци.

 

Изгряват бедни лампи на тезгяха,

откройват се нещата като в бавна памет.

Но влизат изведнъж с очернени лица

задружните железничари

и кръчмичката загърмява като влак.

Пухти, задъхва се и се препълва

с летящи луди спомени и със живот

като преляла чаша.

 

Живот, тъй възхитително препълнен

с разбъбрени мъже, че виждам там

и грапавия профил на баща ми.

Не е самотен. Жълтите мустаци

и губещия се сред врявата му глас

като в нямо кино, сочещия пръст

издават го:

живее,

спори.

 

Люлеещо, нестихващо величие

от гръмотевични, пенливи думи

на жадните приятелства, тъй горди!

 

Открехва се вратата

и зад нея –

луна и дълъг, зреещ хоризонт…

 

 

Самота

 

Каква невероятна тишина

на тялото и в отказа

на чувствата каква печал.

 

 

Баща ми

 

Той идва непредвидено в съня ми

в абсурдни версии.

Преобладава,

настоява, че го има,

макар за миг, за два

                                  и обезсилен

неведомо изчезва.

 

Или съвсем внезапно

в случайна моя мимика,

в неосъзнат мой жест,

в мой своеволен смях

така дословно оживяват

свойствените му привички, че

занемявам.

 

И така… до време.

 

Когато в друго време

отекна сам

в потомствената плът.

 

 

Всяка сутрин

е така –

взрив от кряскащи гларуси гръмва

и грубо разбутва съня ми.

 

Изтегля ме като влечуго

изпод тоновете мрак,

а след това разбъркано

и назидателно кълве

слуха ми.

 

Прозорецът ми е небесно Ватерлоо –

гъмжило от воюващи криле

и от сражаваща се похотлива

                                                 врява.

 

Изключвам

и преставам да ги чувам.

 

Защото вече мисълта ми обикаля

една след друга улиците на града,

припомня ми морето,

пропуска механично две-три улици,

изправя се пред него,

попива неопитомената му мощ,

заслушва се и чува

утробно дълбокия глас на Безкрая.

 

Така

е всяка сутрин…

Бургас

 

 

Фиордите

              На Тома Бинчев

Отвъд Созопол –

втренчени в атлазната си самота,

с каньони в сипаничава гримаса,

будуват драматичните скали,

които навикът е назовал фиорди.

Магични бездни от изгризан камък,

в които ужасът – взривен! – кънти,

а времето е вцепенен свидетел над

ехата от трънлива пяна…

Виж, жадният простор изхвърля

излишества от срутени вълни

в цепнатините му, наказани със неподвижност.

И те през архаичните си челюсти

поемат дъх и се залъгват,

че са всевиждащи ключалки

към течните масиви на морето.

Но то отеква надалече… като друга,

все още пълна с вироглавства

и неподкупни тайнства планета.

Фиордите! Увълчени очи

от непрекъсната ненавист. Болка

на подивели цербери. Ехтяща клопка,

която всява ужас и привлича…

 

П.П. Само да припомня, че в живота

„отвъд Созопол“ съществуват примери

със същото оптическо коварство…

 

 

Биографична подробност

 

Не съм ни астролог, ни алхимик,

но пиша стихове и съм в действителност лице,

което мами, произвеждайки мисловни

конструкции с прилежна упоритост.

 

Лице, което мами? Но кого ли мами?

Хитростта му се опълчва срещу него,

защото преди всичко мами себе си.

А думата „талант“ е хитрина,

която някой е измислил с намерение

да излъже ближния си, знаейки,

че няма нито средства, нито право

когото и да е било да лъже. Някой,

който в детството не са го учили

да си връзва връвчиците на обувчиците.

Някой с емблематичните черти на луд.

Но както е известно – за лудия оценки няма.

Можеш ли да му речеш, че е  д о б ъ р  л у д?

(А това окуражава можещия

да връзва връзките на своите обуща.)

 

Какво пък, никого не ощетявам:

само дето искам да съм малко луд.

Това, което много не ме отличава

от астролога или алхимика: да,

    една хитрост, една лудост,

               нищо повече…  

 

Цикълът съдържа нови варианти на съществуващи стихотворения.

 

[i] Стихотворението „Кръчмичка“ има история. След национализацията баща
ми беше дълго без работа. Благодарение на един наш съсед железничар,
бивш политзатворник, на чието семейство сме помагали, докато беше в
затвора, го назначиха в жп депо Пловдив. Работата му беше да товари с
въглища локомотивите.Това ми даваше право да пиша в биографията си,
че съм от работническо семейство, било при постъпването ми в
Академията, било при назначаването ми на работа. Затова това
стихотворение ми е особено скъпо. – И. Т.

Подобни статии

1 КОМЕНТАР

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img