Остап Сливински
Остап Сливински (1978) е украински поет, литературовед, славист и българист, преводач на художествена литература от полски, български и английски. Преподава в Лвовския университет. На български е издадена стихосбирката му „Закуска на тревата“ (прев. Райна Камберова, изд. „Смол Стейшънс Прес“, 2020). Живее в Лвов.
Докато е в окупираната от нацистите Варшава през 1943 г., полският поет Чеслав Милош пише поетичен цикъл, който се нарича „Свят: наивни поеми“. Повечето стихотворения в него са интерпретации на едни прости думи: „Тревога“, „Любов“, „Надежда“, „Вратичка“, „Веранда“, „Път“ и т.н. Защото войната променя значението на думите. Някои значения се притъпяват и трябва да се наточат като нож в камък. Някои, от друга страна, стават толкова остри, че е невъзможно да ги гледате. Други думи умират и отпадат напълно. Някои се появяват от миналото и започват отново да обозначават, стават важни.
Ще се опитам да съставя такъв речник на войната. Но това няма да са стихове или текстове, които ще пиша аз. Това ще са фрагменти от чужди монолози, които съм чувал и вероятно ще чуя през тези трудни дни. Може би само малко обработени. Някои са преведени от руски.
На лвивската гара, през която по време на войната от изток на запад като вълна прииждат вътрешни преселници към временните убежища, или направо на улицата, близо до кафенета, хората разказват. Понякога разказват те самите, понякога трябва да ги подкачиш деликатно, да ги попиташ, и тогава тръгва такъв поток, който трудно може да се спре.
Някои от историите не са записани от мен, а от моите съавтори и съавторки, също участници и свидетели на войната. Това са и техните лични истории, сюжети, които са чули от други хора. Днес сред моите съавтори са Анна Процук, Евген Климакин, Оксана Курило, Дмитро Ткачук, Богдана Романцова, Олександър Моцар, Станислав Турина, Лариса Денисенко, Виктория Черняховска.
И така, нека започваме.
АВТОБУС (Дмитро, Киев)
„Вдигам очи, военните ни махат отгоре и викат „Бягайте! Бяяягаааайтееее!!!”. Две къщи горят наблизо, много сме близо до нашия блокпост и разбирам, че всеки момент може да полети снаряд. Но не мога да бягам, защото върху мене е легнала баба, която въобще не може да си стои на краката и вика, че повече не може. Но ние тръгнахме. Вървяхме, както можем. С присядания, с прикляквания. Но пак не успявахме да се движим с другите и изостанахме. Вероятно така и нямаше да успеем да слезем от моста, ако в този момент не беше дошъл един бус. Вратата му се отвори и вътре видяхме жена в инвалидна количка и още няколко души, седнали там. Почти нямаше място, затова набутах баба вътре, затворих вратата и хукнах към блокпоста.
Бягах, до мене тичаше сестра ми и много хора, които не познавах. Отпред беше нашият блокпост, зад който стояха две момичета с военни униформи и ни махаха. Петдесет метра. Четиридесет и пет метра. Четиридесет метра. Тридесет. Двадесет. Десет. Струваше ми се, че това разстояние, този най-дълъг крос в живота ми, никога няма да свърши. Но ето че претичахме покрай момичетата, тичахме по шосето, което минаваше през гората, и тичахме още петдесет метра по инерция.
Ние сме в Киев. Ние сме вкъщи.
Срещу нас се появи един обикновен киевски пътнически автобус. Жълто-син. Спасителен.“
ДУШ (Олександър, Буча)
„Не ви съветвам да се къпете по време на тежък обстрел. Цялото удоволствие от тази процедура се губи. Постоянно ме човърка мисълта, че ако ей сега нападнат, ще си остана жертва на войната с насапунисан гол задник.“
ЗВЕЗДА (Виктория, Харкив)
„Веднъж се сетихме, че си нямаме някоя добра семейна традиция. И си направихме коледна звезда. Една такава голяма, висока. Толкова висока, че трябваше да я вкараме в нашия пететажен блок като копие. Монтирахме ѝ електрически крушки. Научихме коледарски песни – кои други имат коледарски песни като украинците? Е, добре, но не такива. И тръгнахме да коледуваме. През първата година спечелихме толкова много, че си ушихме и дълги костюми. Започнаха да ни канят. Роднини, приятели и дори непознати. Поръчваха си вертеп[1] за празниците. Оставих звездата на балкона.“
КАНАРЧЕ (Оля, Ирпин)
„Докато напускахме Ирпин, за момент стана много тихо. Наблизо имаше къща, която беше ударена от снаряди. Всички прозорци са изпочупени, входът беше блокиран от нещо. Тогава от единия прозорец чух канарче. Като дете си имах канарче, никога няма да сбъркам този звук. Може би са слезли в бомбоубежището и не са могли да се върнат вече. Толкова много се случи преди и след това, но не мога да забравя това канарче.“
КАЛЕНДАР (Лариса, Киев)
„Отдавна изчезнаха уикендите и празниците, а преди знаех кога е събота, кога е понеделник, кой ден от седмицата се пада рожденият ми ден или за кой ден са планирани разни важни събития. Дори на почивка лесно можех да кажа на семейството си: днес е сряда. Не помня кой ден от седмицата беше 24 февруари и днес не знам кой ден от седмицата е. Това е едно гъсто пространство за хранене, което има свои собствени характеристики, което може да се отброява с дните на войната, с полицейския час, с дневните и нощни въздушни тревоги, но не се вмества в календарните дни от седмицата.“
ЛЮБОВ (Беата, Дорохуск, Полша)
„Работя в училище. Омъжена съм, но вътре имах такава празнота. Когато Русия ви нападна, взех си отпуска и заминах. Правя чай за хората, какао, готвя супа. Първия ден се запознах с Любов. Между другото толкова е хубаво, че си имате такова име, на полски нямаме име Милост[2]. И така, Любов пристигна, беше сама, слезе от маршрутката и започна да плаче. Приближих се и просто я прегърнах силно. Стояхме така десетина минути. Двете плакахме мълчаливо. След това ѝ опаковах един пакет с храна и тя продължи нататък.“
ПЕЩЕРИ (Роман, Чернигив)
„Цял живот се занимавам със спелеология. Само да се зададеше свободен уикенд – събирах оборудването и тръгвах по пещери.
Имаме голямо бомбоубежище под кварталното училище, в което през първите дни нямаше ток. Слизам с фенерче, а вътре тишина, като че ли няма жива душа. Изведнъж виждам, че навсякъде до стените има хора, деца. Свивам в следващия коридор – същото. Хората приличат на сталагмити и сталактити. Сякаш са тук от хиляди години. Ето какво прави войната с времето.“
РАДИО (Самет, Баку-Киев)
„Не, разбирам украински, просто „огушах“ навреме. Синът ми казва така. Той е шегаджия.
Настъпва една възраст, в която ти се струва, че вече нищо няма да ти се случи за първи път. Толкова много неща ми се случват сега за първи път. Ето например ще видя Полша. Но няма да я чуя. Едно време всичко беше наопаки: чувах, но не виждах. Как така ли? Много просто: Полското радио. Рок, джаз. Ние нямахме такива неща. Само дето го заглушаваха често и имахме чести прекъсвания. Затова мога да си представя музика, когато трябва. Хубаво е, когато можеш да си представиш нещо, което го няма и сякаш то се появява и край – ти си щастлив.
Какво да си представим, а? Знам какво.“
СВАТБА (Вика, Мариупол)
„Докато бягахме от Мариупол, се движехме в дълга колона от коли. Някъде пред нас имаше линейка. Карахме бавно, внимателно, в колите имаше много болни и деца. Почти на всяка кола бяха завързани бели ленти – по огледалата, по дръжките на вратите, багажниците, покривите. Като на сватба! Да, приличаше на дълго сватбено шествие. Само че без булка и музика. Нямаше дори думи.“
СВОБОДА (Вадим, Конотоп)
„Свободата е едно такова нещо, което никой няма да извоюва вместо тебе. Никой няма да ти я даде, няма да ти я подари и от никого не може да я очакваш. Само сам може да я направиш. Да, хендмейд е (смее се). Няма фабрики за свобода. Не е сериен продукт.“
СЪНИЩА (Марина, Харкив)
„Преди обичах да си навивам будилника за малко по-рано от необходимото. Събуждаш се и виждаш, че можеш да спиш още половин час – такъв кеф. Сега изобщо не мога да спя. Страшно е не да заспиш, а да се събудиш. Страшно е, че ще се събудиш от стрелба. Сега мразя сънищата, защото след тях всичко се връща обратно. Особено когато сте сънували дома си. Това чувство е задушаващо. Ако заспя, се опитвам да спя толкова кратко, че да нямам време нищо да сънувам. Преди мечтаех да се науча да танцувам, после – да карам кола. Така и не успях да направя нито едното, нито другото. Сега трябва да се науча да спя (смее се).“
ТЕСТО (две жени, Житомирска област)
„Преди исках да отслабна до лятото, а сега искам само да оцелея. Когато се чуе въздушна тревога, веднага ми се прияжда.
– Аз пък месих тесто. Самолети прелитат, а майка ми се обажда: тичай в мазето! А аз ѝ казах: не мога, имам да меся тесто.“
ТЕТРИС (Ана, Киев)
„Пълна тъмница във влака, пълен със светли надежди. Само десетки светещи екрани – всички четат новини. От време на време шепнешком си говорят, слагат децата да спят, галят чуждите котки на други хора.
Всички свои.
Като деца играехме тетрис, така че сега можем да разположим девет души и три животинки в едно купе.“
ТЯЛО (София, Лвив)
„Човек мисли най-много за тялото си, когато то го боли, нали? Усеща го най-добре. Никога не съм мислила, че ще усещам страната си като тяло. Излизам от къщи, натискам резето на вратата на магазина и си мисля, че я боли. Някъде на стотици километри оттук има отворени рани, а мене всичко ме боли.“
УЛИЦА (Стас, Киев)
„Улиците вече са пълни с блокпостове като със запетаи. Там, където не са прекъснати от блокпостове, не можеш да ги познаеш. Ако са стари, изглеждат като нови и необичайни. Сега всичко трябва да има отрязък, всичко е нарязано на отрязъци. Както героите от „Стоп, Земя”[3] разполагат с час и половина, така и улиците у нас могат да ви отвлекат за максимум 10 минути. Не мога да си представя моста, където се водеха боевете, не искам да си го представя и не мога. Отхвърлям въображението в полза на реалността, която други са видели.“
ХРАНА (Оксана, Лвив)
„Посрещам семейство, дошло от изток, да се настани за една нощ. Водя ги към кухнята и казвам: това е кухнята, можете да вземете храна от масата.
И тогава започват да плачат. Във фразата: можете да си вземете храна от кухнята.“
ЧИСЛА (Ирина, Северодонецк, говори по телефона)
„Само брой, дай заедно? Едно, две, три… Не, по-бавно, отначало. Не бързай. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… Виждаш ли? Всичко е наред.“
ЯБЪЛКИ (Ана, Киев)
„Тази нощ заспах във ваната, сред одеяла и възглавници, докато слушах най-мощните експлозии от началото на войната.
Едно време в предишния ми живот бях лудо влюбена, за първи път отидохме заедно в къща в Карпатите, беше прекрасна есен, заспахме в стая на мансардата в легло, което не беше много по-удобно от ваната и слушах как в градината отвсякъде падат на земята ябълки. Тупат ли тупат, големи и зрели, равномерно, цяла нощ. Бях щастлива.
Сега заспах под шума на експлозиите и чувах тези ябълки. Така искам на всички ни в градините да падат само ябълки.“
Превод от украински: РАЙНА КАМБЕРОВА
[1] В украинската култура „вертеп“ е преносим куклен театър, който представлява сцената на Рождество Христово, а по-късно и други религиозни и светски пиеси. Вертепът се заражда през XVII в., а светските му представления поставят началото на украинската комедия през XIX в. – Б. пр.
[2] Miłość (пол.) – „любов“. – Б. пр.
[3] „Стоп, Земя” е украински игрален филм с режисьор Катерина Горностай (2021). – Б. пр.
