Хефсиба Андерсън
Именитата писателка говори за незавършилата битка срещу патриархалния ред, за хилядите писма, които е разменила с майка си, и за книгите, които раздава
Книгите на Исабел Алиенде са преведени на над 42 езика и 75 милиона копия от тях са продадени по света. Авторката пише както художествена, така и документална проза; в памет на дъщеря си (която умира през 1992 г.) създава фондацията „Исабел Алиенде“, чиято цел е защитата на правата на жените и момичетата по целия свят. Новият ѝ роман, „Виолета“, обхваща период от 100 години и разказва историята на един бурен живот, протичащ на фона на драматични събития. 79-годишната Алиенде, родена в Перу и отраснала в Чили, разговаря с мен от своя кабинет в дома си в Калифорния.
Как се роди идеята за новия роман?
Идеята за книгата се роди след смъртта на майка ми, точно преди началото на пандемията от Ковид-19. Тя е родена през 1920 г. – годината, през която пандемията от испански грип достига Латинска Америка. Така, съвсем естествено, началото и краят на романа бяха белязани от пандемия. Когато пиша, нямам план и предварително замислено послание – искам да поведа читателя с мен и той да ми позволи му разкажа една история.
Вашата майка ли е прототипът на главната героиня в романа?
Виолета е от социалната класа на майка ми, двете са родени в един и същи период, в страна, която много читатели биха разпознали като Чили. Героинята ми прилича на нея по отношение на красотата, таланта и въображението. Но майка ми е била зависима жена, а Виолета е човек, който сам изкарва прехраната си, което прави нещата съвсем различни. Винаги съм казвала, че не можеш да се бориш за равноправие, ако не си способна да издържаш себе си и децата си. Ако зависиш от някого в материално отношение, то той създава правилата.
„Виолета“ е епистоларен роман, а дебютната ви книга „Къщата на духовете“ се ражда от едно писмо до вашия дядо. Вие майстор ли сте в епистоларното изкуство?
Пишех на майка ми – и тя ми отговаряше – всеки ден в продължение на десетилетия. Синът ми нае фирма, за да дигитализира нашата кореспонденция. Оказа се, че тези писма са около 24 000. Всичко е в тях, целият живот на майка ми, както и моят. След като я загубих, не записвам на лист хартия какво преживявам всеки ден. Осъзнавам, че сега времето лети твърде бързо.
С какво се занимавахте по време на пандемията?
Свърших много работа. За две години написах документална книга, посветена на феминизма [„Духът на жената“], романа „Виолета“ и още един роман, занимаващ се със съдбата на бежанците. Той в момента се превежда и вероятно ще бъде публикуван през 2023 г. Разполагам с трите неща, от които се нуждаят всички писатели: тишина, самота и време. Фондацията ми обаче работи с хора в риск – така че съм добре запозната с отчаянието на хората, с бедността и насилието.
В „Духът на жената“ казвате, че сте били феминистка още преди да разбирате значението на тази дума.
Бях много млада, когато осъзнах, че да се родиш жена, не е предимство. Рано се сблъсках и със социалната неправда. Бях гневна, защото този свят беше несправедлив.
Дали несправедливостта все още събужда гнева ви?
Разбира се! Изпитвам същия гняв, който ме изгаряше преди. Опитвам се да бъда по-спокойна, да размишлявам без емоции. Но не се получава, изобщо.
Коя е най важната задача, която феминисткото движение не можа да изпълни?
Да премахне патриархалния ред. Откъсваме от него отделни парчета – твърде бавно по мое мнение. Но ще изпълним и тази най-важна задача.
Как бихте коментирали резултатите от последните избори в Чили?
Щастлива съм. Новият президент казва всичко онова, което искам да чуя за социалното включване, културното разнообразие и справедливостта. Той е на 35 години – би могъл да ми е внук. Това е чудесно – най сетне ново поколение поема властта.
Как се чувства човек, който живее предимно в англоезична страна, а пише на испански?
Мога да пиша документална проза на английски, но не и художествена, тъй като фикционалният разказ се лее някак естествено, случва се повече в стомаха, отколкото в главата.
Коя е основната разлика между любовта на страницата и в живота?
В реалния живот премеждията и безпокойствата са по-важни от комфорта. Ако се ожениш твърде късно, както направих аз, носиш със себе си тежък багаж, но същевременно изпитваш усещане за неотложност, което прави отношенията – и всеки ден, изживян заедно – твърде ценни.
Бракът, който сключихте наскоро, е третият ви подред. Очаквали ли сте това?
Смятате ли, че някой очаква да се ожени на 77 години? Не! Този мъж ме е слушал по радиото и се е влюбил в мен. За него бракът бе важен – това бе единствената причина да се оженим. Последната капка, която наклони везните, беше следната случка: внучката му, която е на 7 години, отишла в библиотеката на училището си и попитала библиотекарката: „Чувала ли си нещо за Исабел Алиенде?“ Отвърнали ѝ: „О, да, прочела съм някои нейни книги”. Настъпила пауза и момичето казало: „Тя спи с дядо ми”.
Защо решихте да започвате работа върху всяка нова книга на 8 януари…
В началото решението бе свързано със суеверие, след това с трудния и объркан живот, който водех, а днес – това е просто дисциплина. Запалвам свещи и ароматни пръчки от салвия и прекарвам целия ден затворена в стаята си. Когато изляза, намирам цветя, кутии с портокалови корички, покрити с тъмен шоколад, а пощенската ми кутия е пълна с имейли от читатели. Това ме радва и ми дава сили.
Как подреждате книгите си?
Не ги подреждам. Раздавам ги.
Всяка книга?
Единствената книга, която пазя, е първият подарък, който получих от доведения ми баща, когато бях на 10 години – „Пълните съчинения на Шекспир”.
Има ли класическа книга, която не сте прочели и се срамувате от това?
Може би „Братя Карамазови“. Беше ми скучна.
Какъв читател бяхте като дете?
Бях от поколението, което израсна без телевизия, а дядо ми беше забранил да слушам радио, защото твърдеше, че разпространява вулгарни идеи. Не ходехме и на кино. Така че четях много. В тийнейджърските ми години, когато се чувствах самотна и таях силен гняв, пътят ми към спасение, от света и от самата мен, бяха книгите.
Има ли книга, която е оставила незаличима следа в паметта ви?
Споменът ми е ярък – бях на 13 години и живеехме в Ливан. Момичетата не ходеха никъде, от училище се прибираха направо вкъщи. Чух за Елвис Пресли, когато вече беше напълнял, бях пропуснала рокендрола и всичко останало. Доведеният ми дядо обаче държеше уиски, шоколади и броеве на „Плейбой” в шкаф, който заключваше. С братята ми понякога успявахме да го отворим – те изяждаха шоколадите, а аз грабвах томчетата от „Хиляда и една нощ”, прибрани там, защото ги определяха като еротична литература. Те бяха еротични, но аз не разбирах това, тъй като еротиката бе облечена в метафори. Харесах тези текстове, защото бяха забранени за четене – някой ден ще напиша текст за това.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 15 януари 2022 г.
