Разговор с Момчил Миланов
Дадохте много интервюта по повод дебютния Ви роман „Лято в Бурландия“. Доволен ли сте от рецепцията на книгата? И как бихте искали да бъде прочетена тя?
Много съм щастлив, че в първите месеци след появата си книгата започна да намира и създава своята аудитория. Това е бавен и интересен процес, над който авторът (слава богу) няма кой знае какъв контрол. Надявам се, че тя тепърва ще намери още много читатели, защото я възприемам като „отворена творба“ в смисъла, който влага Умберто Еко. В нея няма дидактика, морализъм, размахване на пръст. Ако приемем, че роман и престъпление се планират еднакво внимателно, вярвам, че читателят е съучастник, замесен и действащ наравно с автора. „Лято в Бурландия“ е „отворена творба“, защото позволява и провокира различни интерпретации, едновременно бяга от вкарване в лесни аналогии, но и натрапчиво се върти около определени теми. Книгата е внимателно конструирана да провокира въображението на четящия и да влиза в диалог, да направи от читателя съавтор. Не бих си позволил да нормативизирам прочита на книга, защото ще му отнема значителна част от удоволствието. В книгата има поне няколко ключови момента, в които читателят трябва да реши за себе си какво е значението на определени елементи, да ги изпълни със собствено съдържание. Да предложа някакъв тълкувателен ключ към тях би означавало да омаловажа другите възможни прочити, и най-вече тези, за чието съществуване не подозирам, а които читателят сам е изградил. Именно те са най-интересни, защото чрез тях читателят става автор.
Как се насочихте към „Аквариус“? Аз реших, че сте търсили издателство, което има вкус към „литературните“ книги. Без да правя аналогии, докато четях книгата Ви, мислех за „Някой си господин Пекелни“, издадена от същото издателство.
„Лято в Бурландия“ е резултат от няколкогодишно сътрудничество с „Аквариус“. Мисля, че познанството ни датира от 2015 г. покрай излизането на книгите на Гайто Газданов, а по-късно и на Сигизмунд Кржижановски. Според мен са сред най-добрите чуждоезични издания на български от последните години. Решението беше предопределено от усещането ми, че искам да работя с хора, с които споделяме сходна естетически разбирания и имаме еднакво сериозно отношение към всеки един детайл от процеса. Тогава крайният резултат може да говори сам за себе си и книгата много по-лесно ще открие своите читатели. Те ще я разпознаят мигновено.
Романът Ви може да се нарече Борхесов, включително заради преките референции към аржентинския писател. С кои други автори си говорите, пишейки?
Много се радвам на възможността да споделя влиянието, което са упражнявали и продължават да го правят мнозина автори. Писането за мен е преди всичко един безкраен (именно по Борхес) задочен разговор, в който всеки пишещ определя сам генеалогията си. Този рой добронамерени сенки зад рамото прави цялото усилие значително по-малко самотно. Струва ми се, че писането е като правенето на гнездо – съчетание от чужди сламки и собствена кал. Присъствието в книгата на някои фигури е лесно разгадаемо – например Булгаков, но има много други, повече или по-малко скрити. Има препратки към Ерих Кестнер, Андерсен и неговите „Галоши на щастието“, Е.Т.А. Хофман, но също така и Кенджи Миядзава, един прекрасен автор, за съжаление непознат в България и неговата книга „Нощен влак към Млечния път“, която се надявам някой ден да се появи на български. Кафка неизбежно присъства, усещам Киш и Бруно Шулц, но особено държа да спомена Кржижановски и В. Г. Зебалд като най-значителните влияния в последните много години. За мен това са съдбовни и предопределящи срещи, фундаментална част от траекторията на търсенията ми в писането. Докато пишех книгата, препрочитах „Шумът на времето“ на Манделщам – проза и поезия в друго агрегатно състояние. Друга фигура, която според мен заслужава много повече внимание в България, а и изобщо, е Андрей Битов. За мен неговите текстове стоят редом с най-добрите страници на Набоков. Не мога да не спомена „Балада за Георг Хених“, която е ненадминат връх в прозата ни в последните много десетилетия, може би от времето на Талев и Станев, а преди това – на „Жетварят“ на Йовков. Четенето на Орхан Памук ми помогна с техническо решение и ме измъкна от трудна ситуация, помага ми и в работата по композицията на това, което пиша в момента. Силно ме впечатли и японската писателка от късния XIX век Хигучи Ичийо, която си отива едва на 24 години, но тя несъмнено е завършен писател със свой стил. Радвам се, че на български излезе „Стоунър“ на Джон Уилямс, един от най-добрите романи, които съм чел в последните години. Ще спра тук, защото изброяването може да е много дълго.
Утопия или дистопия е „Лято в Бурландия“? Напоследък темата за времето е особено актуална. Един от най-нашумелите световни бестселъри напоследък, „Аномалията“, тематизира върху него. В български контекст времето е герой и на „Времеубежище“. Какво е различното във Вашата интерпретация?
Това определено са едни от най-важните въпроси около книгата. Дали Бурландия е утопия и дистопия? Моят отговор би бил – и двете, или по-скоро – нито едното, нито другото. Книгата функционира като текст в зейналия процеп между утопия и дистопия, балансира между двете. Връзките между време и място са разхлабени и вярвам, че това действа освобождаващо за въображението. Така както разбирам класическата представа за утопия и дистопия, тези понятия са потенциални, бъдещи, в тях времето подчинява мястото. Според мен в настоящата ситуация, от 11 септември 2001 насам, в условията на непрестанно ускоряващо се, подивяло Време, вече не може да твърдим, че между тук – т.нар. „жив живот“ и там – дистопичното или утопично пространство, съществува херметична преграда. Оказа се, че преградата не само не е херметична, нея всъщност я няма. Преди 2001 имаше минало, настояще, и бъдеще. След 2001 ние постепенно заживяхме в бъдещето. Сега обитаваме едно сдвоено настояще-бъдеще, което се оттласва от миналото със скорост 60 секунди в минута. Живеем в свят, измислен от Аркадий и Борис Стругацки, но лишен от техния хуманизъм. Оказа се, че бъдещето-настояще е богато на събития, но ние постепенно губим способността да ги подреждаме, анализираме и разказваме. Иначе в „Лято в Бурландия“ има миниатюрни утопични елементи, например страниците за Рющиц, и има такива, които напомнят дистопия, но не са. Достатъчно е да отворим прозореца и да видим еквивалента на „двуглавците“, които маршируват по софийските улици. В свят, който факт и фикция се сливат прогресивно; в свят без авторитети и консенсус по отношение на куп въпроси, включително относно формата на Земята и полезността на белината, всеки човек в един или друг момент лесно може да изпадне в състояние на ирелевантност, на маргиналност, на отчаяние, че не контролира съдбата си. При някои това може да доведе до милитаризация, при други до меланхолия. Ето защо моят личен отговор е, че Бурландия съществува именно в това силово поле между утопия и дистопия. Тя не отрича, че този свят е сложно място, а позволява на читателя да се издигне, да види сложността от птичи поглед и да намери собственото си обяснение. Да постигне така желаното единение.
Винаги съм казвала, че за мен един от най-сериозните маркери за качеството на една книга е нейният език. Трябва да си призная, че ме спечелихте още с първите страници, защото езикът на романа Ви е многопластов, инкорпорира различни регистри, през него става връзката между минало и настояще. Какво Ви помага, когато пишете – дистанцията (не живеете в България), чуждите езици, опитът Ви на читател?
„Лято в Бурландия“ е обяснение в любов към българския език, към невероятните възможности, които той дава, към богатите пластове и залежи, които той съдържа и които често ми се струва, че остават неглижирани от съвременни автори, опитващи се преди всички да си „викнат песента“, да изразят отношението си към света. Ще излъжа, ако кажа, че съзнателно съм култивирал особена любов към архаизмите, към турцизмите, към определени изрази, фразеологизми и препратки към отминали десетилетия. Те винаги са били с мен, част от домашната ми среда, от най-ранно детство. Имах късмет да съм заобиколен и да попия този език от хора, които имаха ясно изразено отношение към българския, както към езика, така и към разказването на истории, т.е. впрягането на езика в конкретна употреба. Индоктриниран съм с тази любов от съвсем малък и пребиването в чужда лингвистична среда само я усили. С времето установих известно разделение на труда – пиша юридическите си текстове на английски и френски, а прозата – на български. Така се старая да поддържам някакво равновесие между различните идентичности. Съмнявам се, че ще пропиша проза на английски. Възхищавам се на самочувствието на тези, които успяват да сменят инструмента и да надянат новопридобития език като удобна ръкавица. Аз не бих могъл. Само на български имам чувството, че думите ми не са мастилени петна, засъхнали в определена форма, а се наливат с жива, кипяща кръв. За да отговоря на Вашия въпрос – мисля, че ми помагат любопитството и вярата, че българският език предлага невероятни, да не кажа безкрайни възможности да изразя себе си и да бъда разбран, да бъда частичка от нещо много по-голямо и могъщо, което ни свързва и държи заедно с хиляди невидими нишки.
Разкажете малко за другата си битност – на учен, на университетски преподавател. Какво пишете в момента?
Учил съм право в София, завърших магистратури по международно право в Страсбург, и международни отношения в Брюж. Работил съм в няколко институции в Париж, Брюксел, Хага и София, а от няколко години съм асистент в Женевския университет и пиша докторат върху юрисдикцията на Международния съд на ООН в Хага. Междувременно в последните 5-6 години се запалих по история на международното право в междувоенния период, едно бурно време за България и света, и както понякога се случва, страничните занимания започват да заемат все повече място. Резултатът от тези усилия би трябвало да се появи в началото на 2024. Все повече се опитвам да свържа интересите ми в литературата и правото. Един от текстовете, върху които работя в момента, е опит да се подходи към историята на международното право в Централна и Източна Европа, и най-вече на Балканите през няколко ключови художествени произведения. Много преди началото на руската агресия в Украйна се питам дали най-сетне Западът ще излезе отвъд клишетата за тази част на Европа и ще прояви истински интерес към нея, дали най-сетне ще се опита да вникне по-дълбоко в историята, литературата и географията ѝ или ще продължи да се отнася със смес от пренебрежение и екзотизация. Идеята за този текст бавно узрява в последните няколко години и продължава да пали въображението ми и да влияе на това, върху което работя напоследък.
През последните петнадесетина години се натрупаха ръкописи, които претърпяха десетки и стотици редакции. „Лято в Бурландия“ се откъсна, отрони се и се разви като самостоятелна книга. Когато човек пише и не публикува толкова време, основната работа е по разплитането на историите и намирането на подхода към всяка от тях. Понякога се налага да почукаш и да влезеш през прозореца, както се случва в девета глава на книгата. В момента се занимавам именно с един от тези стари текстове, който в първата си версия съдържаше чертите на гимназиален роман, т.е. билдунгсроман, но постепенно започна да се превръща в нещо друго, много по-сложно. Това, че текстовете отлежават по 7-8-10 години ми е колкото полезно, толкова и интересно. Наблюдавам трансформацията на текста, как нещо, което в началото е изглеждало като ядро, се оказва повод да изплува нещо съвсем друго. Разказвачът от първо лице се оттегля в трето, егото се отдръпва пред раздиплящата се история, пишещият се превръща в слушател и докато нишката се източва, ден след ден, и ако имам достъп до това хранилище, тази мина, с удоволствие ще продължавам да се промъквам обратно.
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
