Михаил Неделчев
Уважаеми дами и господа, колеги и приятели,
Днес всички знаем: Константин Павлов е един от истнските големи поети на България от втората половина на ХХ век. Но това знание за един дълъг-предълъг период съвсем не бе безспорно за общата ни литературна култура. Неговото литературноисторическо утвърждаване премина през драми и обрати, през подли моменти и спекулации с името му, дори през опити той да бъде „употребен“ (както се казва разговорно) за изпиране на нечисти съвести и изтриване на непростими за един същински творец вини.
Но основното бе забравата, десетилетната гласна и негласна забрана за публикуване, опитите да ни се каже, че той всъщност не е съвсем поет, по-скоро е сатирик, а може би е преди всичко сценарист, да го оставим в тази зона, няма защо да стои барабар петко с „истинските“ признати и увенчани с всичките официозни лаври поети. Да, но поетическото слово на Константин Павлов се оказа неунищожимо, нищо не можеше да го укрие, нищо не можеше да ни попречи да правим непрекъснато своите сравнения с официозните прокомунистически певци-стихотворци.
И тъй като екземплярите от първата книжка на Константин Павлов от 1960 г. – съвсем подло наречена „САТИРИ“ с цел принизяване, някак непрекъснато ни изчезваха, крадяха се, ние като студенти преписвахме отново и отново стиховете от цялата книжка, знаехме ги наизуст. (Ето такъв запазен мой препис от 1964 г.) За да дочакаме като истинско откровение голямото и мощно послание със „Стихове“ от 1965 г. Вече ние – тогавашните алтернативно мислещи млади литератори – знаехме, че става дума за истински ГОЛЯМ ПОЕТ. Въпросът е, че занапред, през годините, пред нас имаше множество изкушения с опитите да се „нормализира“ това послание, да се минимализират неговите подривни енергии, да се постави Константин Павлов някак на опашката всред ятото на стихотворците-априлци или обратното – да се изхвърли категорично от него, за да не звучи дрезгаво в общия гръмогласен и славословящ хор. Всеки всъщност бе принуден да прави такива избори. Но как да забравиш убийствената ирония от „Прекрасното в поезията или Жертва на декоративните рибки“ или от „Алхимици“, как да се изолираш (ако си същински литератор) от облъчването на гротесковата образност в „Едипов комплекс“, „Крах на митологията“ или капричиите за Гойя, как да препречиш проникването в съзнанието ти на магиите на нонсенсовото от толкова загадъчната поема „Петима старци“? Някак не можеше Константин Павлов да стои нормално редом с останалите – това ни го казваше всъщност и Георги Марков в своите също дрезгаво звучащи от „вражеските“ радиостанции беседи.
През 1981 г., на 23 януари, направихме с моя покоен приятел – поета Веселин Сариев, пъвия голям пробив с публично самостоятелно представяне на Константин Павлов и неговата поезия на нашумялата тогава поредица „Литературни петъци в Пловдив“. Голямата зала на Младежкия дом бе препълнена с пловдивски и софийски художници и артисти, с нови поети и просто студенти и любители, но и с ченгета, разбира се. През 1983-та четох юбилейното си слово за поета в крайпернишки културен дом – пред една прекрасна приятелска аудитория. (Единствено там можа да се състои този петдесетгодишен юбилей.) Никога не мога да забравя как се кефиха облечените в сукмани граовски народни певици-самодейки, докато отпиваха от пуснатото по редицата им голямо шише с ракия: веднага им беше станало ясно, че тяхното момче, за когото са дошли да пеят, съвсем не е от най-правилните хора.
Като редактор в издателство „Български писател“ помня какви сложни умувания имаше около подготовката на юбилейното издание „СТАРИ НЕЩА. Избрани стихове и киносценарии“: кой и как да го подпише като редактор, кои да бъдат рецензентите, за да си е вързало издателството гащите (те станаха няколко – смесена дружина от правоверни и размирни, което съвсем не бе обичайно: Христо Радевски, Божидар Божилов, Добри Жотев, Петър Караангов). Разбира се, Председателят – стар приятел от младежките години, използва възможността да напише един двусмислен предговор, даващ възможност хем книгата да тръгне за печат, хем той самият да заеме една патронажна покровителствена и снизходителна позиция. Е, можех ли да не спася коректурите от тази многострадална книга, да не задигна раздърпания екземпляр и сега той да бъде елемент от един архив – с всичките му там подписи и печати по тях?!
А през 1988 г. – на паметното многолюдно представяне на Константин Павлов през лятото на „Аполония“ в Созопол помогнахме с моята приятелка Копринка Червенкова на наблюдаващото ченге да формулира пасажа си от благожелателния си доклад за събитието. (вече бяхме в предпоследната година на „перестройката“): като какво бе това, което току-що бе чул? Нищо не бе разбрал от чутото. Предложих му да използва и формулата, която отдавна бях съчинил: гротескова лирика, „висока сатира, която няма нищо общо с римуваните злободневки“. (Ето как изглежда Константин Павлов в деня на това созополско представяне.) 
Ценя като скъп дар автографа, който получих през следващата преломна 1989 година върху книжката „Появяване“: „На Михаил Неделчев – за константното му поведение спрямо Константин Павлов в различните времена. ЧНГ“.
Следващите литературноисторически сюжети са вече по-добре известни. Поетиката на Константин Павлов намери своето ново развитие в лирическото творчество и в есеистиката на значими автори като Герги Борисов, Ани Илков и Румен Леонидов. В Нов български университет утвърдихме в поредица от литературоведски конференции литературноисторическата констелация за тримата големи поети от късната комунистическа епоха: Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов. Библиофилското издание на ръкописа от 1963 г. „Спомен за страха“ (направено през 1998 г. – със силен предговор на големия режисьор-художник и приятел Иван Андонов, с разтърсващи цветни графики на Светлин Русев; ето тук поетът ми е поставил според тогавашните си възможности инициалите си „К.П.“), та този възпроизведен ръкопис ни дава възможност да видим как от него до последно за бъдещите „Стихове“ се чистят соцреалистическите следи…
И ето, днес благодарим на журналистката Румяна Таслакова, че ни събира отново в името на големия поет Константин Павлов. Руми, да си пожелаем успех за това светло начинание!
2 април 2022 г., СГХГ
