Елена Феранте разговаря с Елизабет Страут
Авторката на неаполитанската тетралогия и носителката на „Пулицър“ обсъждат въпроси, свързани с идентичността, амбицията, истината и „конвулсивния“ импулс да пишат
Скъпа Елена Феранте,
Благодаря ви за всичко, което сте написали. Прочела съм всичките ви книги и съм ваша запалена почитателка. Те ми дадоха сила да поемам нови рискове в моята работа. В своята нова книга вие изследвате в дълбочина неща, които са важни както за читателите, така и за авторите. Много се радвам, че мога да разговарям с вас за този текст.
Писането за мистерията на творчеството крие толкова тайнства, колкото и самото изкуство – прелиствайки новата ви книга, ставаме свидетели на впечатляващо изследване на мотивацията за писане и на развитието ви като писател. За мен четенето на тази книга беше неповторимо изживяване, до самия ѝ екзалтиран финал, посветен на Данте и Беатриче. Как се създава текст, който е радикално различен от художествената проза? Дали пишете по-осъзнато, като оставате в „белите полета на страницата“? Все пак ми се струва, че тази книга крие в себе си високо напрежение.
В първото си есе/лекция на две различни места описвате себе си като боязлив човек, но в творчеството си сте изключително смела. Предполагам, че това е така, защото „азът“, който определяте като плах, изчезва, превръща се в много други „аз“, докато пишете. Цитирате разговор между Вирджиния Улф и Литън Стрейчи. Той пита:
„А твоят роман?“
„О, аз просто бъркам в торбата с късметите и започвам да ровя.“
„Това е чудесно. И се получава все различно.“
„Да, аз съм двайсет души едновременно“[1].
Засягате директно този въпрос, когато казвате, че не „развълнуваният, напрегнат „аз“ създава истории, „а другият „аз“, който „може строго да контролира“ процеса на работа. Може ли да ни кажете нещо повече за този различен „аз“?
Мисля, че всички ние преминаваме през това. Когато бях на 16 години, в часовете по актьорско майсторство учителят ни говореше за различните същности, които всеки от нас притежава. За мен това беше освобождаващо откровение.
Радвам се, че цитирате Вирджиния Улф, която „бърка в торбата с късметите“, докато работи над своя книга. От много години имам чувството, че пъхам ръката си в голяма кутия и се опитвам да разгадая формата на скритите предмети – не мога да ги видя, само ги усещам и полагам усилие да ги подредя. Имате ли в главата си образ, който илюстрира този процес, или торбата с късмети на Вирджиния Улф е достатъчно убедителен символ?
Казвате: „За мен работата над един текст не е елегантно, грижливо обмислено действие – тя е конвулсивен акт”. Заинтригувана съм от двата типа писане, които описвате в първата си лекция. Първият оглежда литературата отстрани, а вторият се превръща, както казвате, в „почти конвулсивно действие“.
Скъпа Елизабет,
Благодаря за добрите думи за новата ми книга „Из белите полета“. Наистина харесвам вашите романи – „Ейми и Изабел”, „Момчетата Бърджес” и разбира се, превъзходната „Олив Китридж”. Особено високо ценя мнението ви заради романа „Името ми е Луси Бартън” и запечаталите се в паметта ми отношения между главната героиня и писателката Сара Пейн. Допадат ми наративи, които включват темата за усилието, напрежението и проблемите, които съпътстват писането. Когато открия книга, разглеждаща тези въпроси – сред огромната литературна продукция днес – подчертавам определени откъси и я поставям на отделна лавица в библиотеката си с намерението по-късно отново да я отворя. „Името ми е Луси Бартън” е там и се радвам, че мога да говоря за нея сега.
Какво ме заинтригува в историята на Луси? Един противоречив импулс: от една страна, тя не харесва хората на изкуството, които смятат, че превъзхождат останалите човешки същества; от друга страна, им възлага огромна отговорност. Това е противоречив импулс, който разпознавам в себе си. Не харесвам артисти, които си въобразяват, че са шамани, и предпочитам да спрем да говорим за сакралността на словото; искам да завършим процеса на секуларизация на литературата, да престанем да мислим, че стоим близо до боговете и директно сме вдъхновявани от тях. Ето затова – казвам го в отговор на вашите въпроси, – разделих твърде несигурния, предпазлив „аз“, който пише, от другите, по-силни мои същности, проявяващи се и в личния, и в публичния живот. Направих го, за да почувствам писането като работа, която не се различава от много други дейности – понякога приятни, понякога затормозяващи или разочароващи. Ето затова ценя толкова много вашата Сара Пейн, писателката, която казва на Луси: „Аз съм просто писател“. Ако трябва да допълня тази реплика от мое име, бих добавила: „Когато пиша, това е само един от моите „аз“: непостоянен „аз“, който понякога се появява, често се скрива или разделя на 20 други същности, 20-те човека, за които Улф говори с ирония. Един контролира ръката ми, друг изисква да бъда усърдна и внимателна, трети дълбае в душата ми и изважда неназовими неща на повърхността, четвърти изригва неочаквано – няма определени моменти за това, може и да не се случи – и ме принуждава да облека в думи тези неща, без да се съобразявам с някого или с нещо.
Въпреки всичко същността на този „аз“ би могла да изглежда като проява на изключителност, макар и болезнена. Всъщност също като вас се чувствах различна от другите като дете. Бях почти няма или изразявах плахо себе си с едносрични думи. Но изведнъж дойде моят момент – в главата ми нахлу порой от думи, който потече навън. Думите носеха със себе си истории. Колкото повече напредваше една история, толкова по-силен ставаше пороят, който ми доставяше удоволствие и безпокойство. Дали това ме промени? Не. Помислете за един обикновен разговор, в който започваме да говорим несвързано, претегляме думите си или вмъкваме ироничен тон. В един момент, неочаквано, изведнъж, ограниченията рухват и речта започва да се лее като буен поток, освобождаващ, вълнуващ, страстен, яростен, до момент, в който изпадаме в конфуз и казваме: Не зная какво се случи, нещо нахлу в мен. Е, това нещо – един скрит „аз” в нашето съзнание – ни сграбчва, отдалечава ни от предпазливия, пресметлив „аз”, неудържимо ни тегли, налага своя ритъм: това е преживяване, случващо се на всеки от нас. Познаваме го, независимо дали сме писатели или не.
Разбира се, има разлика, когато това се случва, докато пишеш – тогава изпитваш още по-силна потребност да прекрачиш границите. Непокорното избухване на истината е това, което ни мотивира в писането. Луси Бартън с право си поставя висока цел: „Ще пиша и хората няма да се чувстват толкова самотни”. Луси и Сара Пейн акцентират върху следното: трябва да казваш истината, без да предпазваш себе си или нещо друго; трябва да се откажеш от всяка присъда, да разбереш другия, като го опознаеш в дълбочина. И тук се проявява вторият импулс, който споменах по-рано: без претенция за превъзходство, без самообожествяване, всички ние, които страстно желаем да пишем, се заемаме с тази задача, влагайки нашата чувствителност, интелигентност и специфично познание, осъзнавайки големия риск да се провалим.
Дали това е непосилна задача за нас, обикновените хора, които нямат увереността на големите автори от миналото и осъзнават фрагментираната си идентичност? Дали чувството за изключителност, което изблъскваме през вратата, няма да се върне неминуемо при нас, влизайки през прозореца? Трябва ли наред с „аза”, който създава поезия, проза или друго изкуство, да укротяваме нашите амбиции? Дали писането няма да се превърне – може и вече да се е случило, – в преповтаряне на банални истини?
Човек, когото обичам, преди време ми каза: „Въпреки че днес сте смирени, вие, писателите, дълбоко в себе си отхвърляте твърдението, че не сте всезнаещи и не сте пророци на някой бог; все още смятате, че вашите истории могат да обяснят света – нещо, което цял отбор от специалисти не би могъл да направи. Примири се: ако желаеш да пишеш и хората те четат, ще станеш част от сфера, която не дава отговори на големите въпроси – мощната индустрия на забавлението”. Тогава не знаех как да отговоря. Днес мога да го направя, но допускам, че отговорът ми ще бъде объркан и неясен. Бих искала да чуя вашето мнение, може би идеите ви са по-избистрени.
Здравейте отново, Елена,
Това, което веднаги ми хрумна, когато прочетох вашия въпрос, беше стихотворение на Емили Дикинсън – „Аз съм никой! А ти кой си?”
Аз съм никой. А ти кой си?
Също Никой? Вече сме двамина значи.
Но не казвай! Ще ни сочат
с пръста всички минувачи.
Как е скучно да си Някой!
Като жаба чак до мрак —
името си да повтаряш
пред възторжен Жабуняк![2]
„Името си да повтаряш…” (Как ви се възхищавам за това, че не издавате своята самоличност.) Но това стихотворение е толкова чисто, толкова невинно. Първите му редове се запечатаха в съзнанието ми, откакто го чух за първи път като момиче, защото се чувствам по същия начин – щастлива, така се чувствам. Аз съм Никой!
Мисля, че много малко хора могат да разберат това мое усещане. Когато пиша, човекът, когото хората виждат и познават, просто изчезва, разтваря се в самия текст. Когато отново се появи, нещо го тегли назад, към момента, в който бях Никой. За хората е трудно да проумеят това.
Смятам, че това възприятие на собственото ми „аз” се корени в моето минало. Израснах в пуританската среда на Ню Инглънд – тя изискваше от нас никога да не привличаме внимание към себе си. (Дори днес, когато някой попита майка ми дали се гордее с мен, тя казва: „Не, защо да се гордея с нея?”. И аз разбирам защо отговаря така.) Все пак мисля, че има и други причини, извън завещаното ми културно наследство. Казвам, че съм Никой. Защото е вярно. Наясно съм, че това не е цялата истина. Но същевременно не е и лъжа. Тук е проблемът.
Казали са ви, че писателите живеят с мисълта, че са всезнаещи. Заинтригува ме следната фраза: „Все още смятате, че вашите истории могат да обяснят света, нещо, което цял отбор от специалисти не би могъл да направи”. Писателите правят именно това. В противен случай защо пиша? В мен едновременно съществуват моето „аз”, което е Никой, и амбициозната личност, която се опитва да запише на празния лист това, което не може да бъде обяснено от цяла група експерти.
Дали не трябва да смекчим амбициите си и дали писането ни няма да се превърне в преповтаряне на банални истини? Уверено ще отговоря – не! Не трябва да сме по-неамбициозни, а текстовете ни – мили Боже, надявам се – никога няма да преповтарят банални истини!
Ето в какво вярвам: именно напрежението, стаено между редовете, напрежението, извиращо от текста, напрежението, което се издига над него, ненаписаното, е това, което създава смисъл отвъд обясненията на цяла група от специалисти. Случва се, когато разрушим границите (ако добре съм ви разбрала) – това е тайнството, към което се стремим.
Казали са ви: „Примири се: ако искаш да пишеш и хората те четат, ще станеш част от една сфера, която стои встрани от големите въпроси – мощната индустрия на забавлението”. Примирила съм се с това, не е нещо, за което постоянно мисля. Не сте знаели как да отговорите, а днес можете да го направите, макар и неуверено. В какво повярвахте?
Бих искала да ви задам още един въпрос: в третото си есе/лекция казвате: „Пишем, за да представим най-неизразимата истина, достоверно и честно”. Бих искала да чуя дали сте се опитвали да пишете в трето лице. Защо писането от първо лице ви позволява да представите честно „най-неизразимата истина”?
Скъпа Елизабет,
Радвам се, че отговорът ви е толкова емоционален – четох го с огромно удоволствие. За да обясня моята гледна точка – която не е много различна от вашата – ще започна с последния въпрос.
Защо изоставих наратива в трето лице? Ще отговоря кратко, за да не ви отегча. В определен момент почувствах, че повествованието в трето лице – особено ако е умело използвано – е измама. Всяка история от реалността се филтрира през нечий „аз”. Наративът, в който повествователят видимо не присъства, започна да ми изглежда твърде неубедителен. Любовта ни към другите и езикът, като акт на любов, се опитват постоянно, настоятелно, отчаяно, да излязат извън границите на задушаващия наратив от първо лице, но ние оставаме изолирани в затвора на собствената си същност. Разбрах, че другият може да бъде вярно описан единствено чрез „моето аз”, което се сблъсква с него. До този момент не съм изоставила това износено първо лице.
Сега ще се върна към стихотворението на Дикинсън. Много харесвам тези редове и разбирам защо ги използвате. Ние, писателите – казвате вие – не се различаваме от обикновените хора, с ограничения си опит, със своите исторически и културни корени. Когато започнем да работим, се изгубваме в словото – до степен, в която се сливаме с текста. Но както подчертавате, този текст е и остава твърде амбициозен дори ако не сме обсебени от демони, дори ако не сме шамани или не мислим, че сме Някой. По-скоро амбициозният ни текст изисква от нас да оставим настрана биографично дефинираното „аз”. Никой – Никой на Дикинсън, който е твърде различен от находчивия Никой в „Одисей” – вероятно е истинското име на всяка жена, която пише, тъй като твори в рамките на една по същество мъжка традиция. Стараем се да използваме специфичния характер на писането, дълбаем в ресурсите, съхранени във вековната съкровищница на литературата. Но тези ресурси едва ли ни принадлежат. Затова мъчително преминаваме отвъд границите, за да се сблъскаме с другия и отвъд тях търсим, с неимоверна амбиция, отново и отново, собственете си имена.
Приятелят, когото споменах, каза: продължавай, ще дадеш своя принос за развлекателната индустрия. Нямам нищо против развлечението, стига да ми позволи да остана Никой и да продължа да бъда само текст. Харесвам жабите на Дикинсън: те са другият, другите, и техните дела ме очароват. Моето писане иска да се сблъска с тях, да проникне в тях, да ги изследва. Ние, жените, сме Никой, но текстовете ни са твърде амбициозни, като – и дори повече от – творбите на Данте: бил е невероятно амбициозен, искал е да се изгуби във всичко и във всеки, за да достигне техните дълбини: не е случайно, че изобретява глаголи за размиване на границите като inleiare, inluiare, intuare, immiare (навлизайки в нея, навлизайки в него, в теб, в мен).
Също като вас, скъпа Елизабет, съм искрено смирена и твърде амбициозна. Надявам се, че бъдещите писателки ще споделят практиката на подривното писане, което се опитва да разклати всички форми, описва този трус, хаоса, който той причинява, структурите, които разрушава, и усилията за цялостно преначертаване на границите на Историята.
Благодаря ви, прегръщам ви и се надявам, че ще имаме и други поводи за разговор.
Превод от английски: Ружа Мускурова
Иточник: „Гардиън“, 5 март 2022 г.
[1] Превод Мариана Неделчева – Виржиния Улф, „Дневникът на една писателка“, Ентусиаст, 2019. – Б. пр.
[2] Превод Леда Милева. – Б. пр.
