Светослав Стойчев
В своите части на Regesta diplomatica nec non epistolaria Bohemiae a Moraviae, продължение на труда на Карел Ербен, Йозеф Емлер, представяйки указа, с който Ян Люксембургски предава управлението на Бохемия на своя син Карел IV, в бележка под линия разказва следната интересна легенда. „След едно от пътешествията си до папски Авиньон Ян Люксембургски започнал да твърди, че вижда ангелските престоли, които описвал със сферична форма. След това пътуване той отказал да напуска двореца си в Прага и не желаел да се храни, докато не се родили дъщеря му Юта и синът му Карел. Скоро след това поверил управлението на Бохемия на сина си и започнал поредица от странствания, целящи да открият сведения за въпросните сфери.“[1]
В своето писмо до чешкия литературовед Иржи Мацулик[2] художничката Ремедиос Варо споменава намерена от нея чешка хроника, която съдържа легенда със сходен корен, но тя е доста неясна, липсва конкретика за крал или династия, а самата Варо всъщност я познава единствено от преразказ. Легендата е ситуирана в рамките на чешка династична история, която изглежда напълно фикционална и в същото време е съставена от съществуващи легенди. Заглавие на съответната хрониката, автор или датировка също липсват.
При първия прочит твърде лесно бихме могли да пренебрегнем напълно достоверността на писмото и да го счетем за поредната измишльотина от кръга на сюрреалистите. Варо е известна със склонността си да фантазира подобни сюжети и да ги изпраща на случайни или съвсем измислени хора. При по-внимателен прочит обаче изникват няколко въпроса, които не можем да пренебрегнем с лека ръка. Очевидно Варо познава Иржи Мацулик, познава и изследователските области, които го вълнуват, а от биографията ѝ знаем, че имат общи познати, че вероятно са се срещали лично, но все пак познанството им остава твърде дистанцирано, че да предполагаме някаква игра или чиста мистификация.
Същественото нещо, което ни прави впечатление обаче е, че част от споменатите сюжети действително се срещат в разнообразни чешки текстове, писани в средата на XIX в., което неминуемо ни навежда на мисълта, че може би говорим за ръкопис, който наистина е бил видян от Варо, но автентичността му поражда сериозни съмнения. Поради тази причина ще се опитаме да направим кратък исторически преглед, една своеобразна хроника дори (потапяйки се в атмосферата, която това доскоро непознато за българския читател писмо изгражда) на конкретна легенда, а именно тази за сферите, която може да бъде срещната и в още няколко източника.
Като вземем под внимание сериозността на Емлеровия труд, проследим династичните връзки и историческите събития, анализът на легендата показва, че вероятно в своя първоначален вид тя действително се е отнасяла за Ян Люксембургски. От различни извори знаем, че Ян е бил личност със сериозни приключенски наклонности и при всеки удобен момент се е отдавал на странство[3]. Цялата му особа е обвита от голям обем предания и на практика е свързан по един или друг начин с всички значими за времето политически сили. Сключва два брака, от които има голям брой деца, станали впоследствие влиятелни фигури в средновековната европейска политика.
Две от тях – Карел (това е всеизвестният Карел IV) и Юта (приела името Бон, след като сключва брак с френския дофин Жан[4]), получават сериозна власт. Карел е коронован последователно за крал на Бохемия, Италия, Бургундия и император на Свещената Римска империя. Юта става нормандска херцогиня и бъдеща френска кралица след женитбата с дофина. Бързо успява да постигне надмощие във френските дворцови междуособици и династията на Ян Люксембургски се озовава в ситуацията да управлява от Франция чак до Унгария[5].
Макар да не можем да твърдим с убеденост, че към тях отпраща сюжетът, разказан от Варо, то текстът на Емлер го прави недвусмислено. Доста неясна е историята на Карел и Юта в съвсем ранна детска възраст, като повечето историци твърдят, че разликата между тях е около година. Юта обикновено се смята за по-голямата, но не липсват и такива, които поддържат тезата, че наистина може да се говори за близнаци. Като тези разногласия по никакъв начин не отменят възможността тъкмо те да стоят в основата на въпросната легенда. Макар при Емлер да нямаме конкретика в това отношение, то в ръкописа на Варо определено са отбелязани като близнаци, при това с някаква особена връзка, поради което управляват кралството от две резиденции в двата края на страната. Именно политическата власт над голяма част от Европа, която се оказва концентрирана пряко в ръцете на Карел и задкулисно в ръцете на Юта, може да даде някакво, макар и не достатъчно задоволително обяснение защо в хрониката на Ремедиос Варо се споменава нещо на пръв поглед толкова особено и модерно звучащо.
Важно твърдение, насочващо към Люксембургската династия, можем да изведем и от друга част от оскъдните данни, които получаваме от писмото на Варо. По всяка вероятност ръкописът, който е видяла, е създаден най-рано през Романтизма или още по-вероятно по време на Чешкото възраждане. Простичко, но в същото време лесно пренебрежимо доказателство за това е, че монахинята, която бива спомената и като авторка, твърди по думите на Варо, че виденията, обвързани с нейното потекло, получава сред парите, които се носят над ваната ѝ. Бърза историческа справка обаче сочи, че ваните придобиват популярност в Европа чак през XIX век.
Независимо дали говорим за автентичен ръкопис или за мистификация, по време на Чешкото възраждане изглежда трудно обозримо авторът да представя себе си като наследник на Хабсбургите. Напротив, много по-възможно ни се струва претендирането за наследство на Люксембургската династия, предвид факта, че Карел IV е един от най-почитаните чешки владетели, носител на названието „Баща на Отечеството“ (Otec Vlasti) и син на Елишка Пршемисловна, във вените му тече кръвта на Пршемисъл Орач, първия законодател на чехите.
Интересно обаче е, че подобна легенда като на тези на Емлер и Варо разказва и Вацлав Ханка в своята Obrazy dějin českých, въпреки че неговият текст се различава значително от преданието, споменато в Regesta diplomatica nec non epistolaria Bohemiae a Moraviae. Легендата на Ханка се отнася не към Ян Люксембургски, а към Рудолф II, който е пословичен с манията си към окултното, като споменатите вече наследници (при Ханка също никъде не се уточнява дали са близнаци) тук са двама братя, а не брат и сестра.
Поставяйки на подобен историографски анализ легендата в хрониката на Ханка, можем да направим извод, че тя представя по-късен и преработен вариант на първоначалната легенда.
Според текста Рудолф II забавя подписването на мирния договор с Османската империя, защото „сферите“ твърдят, че Бог ще донесе победа на Хабсбургите и ще изтласка друговерците обратно в Азия, което впоследствие носи само огън и кръв на чешкия народ. Самият Рудолф е представен като луд владетел, а наследниците му, каквито той всъщност няма (Рудолф II е саможив и няма преки наследници, така и не сключва брак, поради което трудно може да бъде съотнесен към вариантите на Емлер и Варо, според които кралят има син и дъщеря), са сред виновните за Тридесетгодишната война.
Вероятно този вариант на легендата също е създаден през Възраждането и канализира антихабсбургската пропаганда, характерна за XIX век. Не е изключена и тезата, при която имаме абсолютна фалшификация на легендата. Рудолф II е достатъчно спорна и мистериозна личност, всеизвестни са маниите и странностите му, а съвсем възможна диагноза е и шизофренията. Не е в близки отношения с никой свой родственик, а управлението му е белязано от силна ненавист към династията и към него самия, което избухва с пълна сила след абдикацията му (1611) чрез първата дефенестрация (според легендата в Obrazy dějin českých по време на управлението на наследниците, като под това може би трябва да разбираме Матиас и Фердинанд II, които обаче не притежават посочените родословни особености).
Далеч не е изненадваща подобна връзка между периода около началото на Тридесетгодишната война и Чешкото възраждане, особено като имаме предвид и че такива фигури от Възраждането като Франтишек Палацки пишат многотомни истории на чешкия народ. Те поставят основен акцент тъкмо върху борбите за независимост и неприязънта на чехите към чуждите владетели на чешкия престол. И ако това отговаря на въпроса защо в труд като този на Ханка се среща подобна легенда, която изобличава управлението на Хабсбургите и ги обвинява за нещастията, сполетели чехите, като в същото време възвеличава борбите за независимост, то според това, което Варо ни казва за откритата от нея хроника, доколкото то е достатъчно, няма причина една чешка монахиня, писала около средата на XIX в.[6], съзнателно да претендира, че е наследник на Хабсбургите. Обръщайки внимание на тази информация, вероятността ръкописът на Варо да реферира към Рудолф II изглежда по-малко вероятна, макар да не можем с убеденост да застанем зад това твърдение.
Едновременно оскъдно и необятно е това, което можем да изведем от писмото на Ремедиос Варо до Иржи Мацулик. Въпросителните около чешката хроника, за която научаваме от нея, са страшно много, а отговори все още няма, възможно е и да не се появят задоволителни поне в близко бъдеще. За това писмо и тази хроника обаче ще се говори тепърва, защото поставя пред българския читател, а и не само пред него един хоризонт, от който може да се мисли в множество и най-разнообразни посоки.
[1] Emler, Erben 2012: Emler, J., Erben, K. Regesta diplomatica nec non epistolaria Bohemiae a Moraviae. London: British Library, Historical Print Editions, p. 348.
[2] Публикувано в „Литературен вестник“, бр. 10, 2022.
[3] Интересна тема за бъдещо изследване е разликата в представата за Ян Люксембург, която историята и легендите изграждат и текста от хрониката на Варо, явяващ енигматичния крал, който отказва да излезе от покоите си, след като вижда „сферите“ (в някаква степен Емлер съчетава в своята легенда елементи и от двете представи).
[4] По-късно Жан II Добрия.
[5] Самият Ян Люксембургски поддържа особено близки отношения с династията Валоа и дори намира смъртта си в битката при Креси като съюзник на Франция в Стогодишната война.
[6] Ако приемем, че наистина текстът е писан от монахиня, а не е някаква мистификация, подобна на „Веда Словена”, макар авторството да не изменя проблема в неговата същина.
