Шандор Мараи
Откъс
Писател, поет, журналист. Олицетворител и същевременно възвисител на световно равнище на унгарската буржоазна култура, застъпник на либерализма. Класик на модерната унгарска литература. Маестро и образец му е Томас Ман. През 1919–28 г. пребивава в чужбина като журналист, чрез публикации в родните журнали (очерци, разкази, преводи) обаче поддържа връзка с унгарската литературна общност. Сътрудник е на „Франкфуртер Цайтунг“. През 1933 г. журналът му го праща в Берлин; тук следи отблизо идването на Хитлер на власт. Описва достоверно и с безпримерна смелост същността на нацизма. През 1937 г. започва работа в „Пещенски известия“: статиите му са чувствителна реакция на всяко явление от културния живот. Главната му творба е биографичният и едновременно социографски роман „Изповедите на един буржоа“ (1934). Сдържано чувство за мяра и пластично изображение, езиков пуританизъм и ярка изразна символика характеризират изразния му стил. Шлифова литературната есеистика до съвършенство. От 1943 г. почти до края на живота си води своя Дневник, субективен коментар на един забележителен мислител за ХХ век. През 1942 г. става член-кореспондент, а от 1945 г. редовен член на Унгарската академия на науките. През 1948 г. заминава отново за чужбина, живее в Европа и САЩ. В периода 1948–1990 г. творбите му не могат да бъдат публикувани в Унгария. Написва най-изразителната поема на унгарската емиграция: „Надгробно слово“ (1950). Непримирим привърженик и борец за национална независимост. От 1979 г. живее в Сан Диего. Прекарва последните си години във все по-пълно уединение. След смъртта на съпругата и сина си живее в бедност и болести, грохналото здраве едва му позволява да се грижи сам за себе си. Слага сам край на живота си. Огромното му литературно наследство може би крие изненади, част от писаните в родината му статии са неиздавани. През 1990 г. е удостоен посмъртно с наградата „Кошут“.
Но на всяка цена искам да живея, докато завърша тази книга,
третия том от „Изповедите на един буржоа“.
(„Дневник“, 1949 г.)
Едно
1
Исках да мълча. Но после времето ме призова и научих, че не мога да мълча. По-късно научих и това, че мълчанието е отговор поне толкова, колкото думите и написаното. Понякога дори не най-безопасният отговор. Нищо не настървява насилието така, както отричащото го мълчание.
Искам да разкажа какво се случи с буржоазната култура през онези десет години, чието начало – без произвола на летоброенето – беше сложено в деня на аншлуса, края на независимостта на Австрия. Мисля, сега вече всички знаят, че в онзи ден рухна всичко, което беше останало от старата Европа. И какво се случи през следващите десет години, до деня, когато – в ранния утринен час – на моста на Енс, където свършваше руската военна зона, наричана тогава Желязната завеса, един съветски войник влезе в спалния вагон, поиска паспортите ни, отдаде чест и ни пусна да отпътуваме на доброволно поетото ни изгнаничество. През тези десет години престанаха да съществуват и се разпаднаха не само държави, бяха изличени не само престоли и властови структури. През тези десет години изчезна една форма на живот и една култура. Аз бях роден в тази култура, с тази форма на живот, и когато научих, че буржоазната форма на живот в родината ми вече е мъртва, изпитах особено спокойствие. По това време излязоха военните мемоари на Чърчил, в края на първия том прочетох следната констатация: „Фактите струват повече, отколкото мечтите“. Бяхме се опомнили от една мечта. Ще се опитам да запиша фактите така, както аз ги знам.
2
Спомням си с точност деня. По онова време бях моден писател и дописник в Будапеща. Статиите ми се печатаха в голям либерален вестник. На сцената с голям успех играеха една моя пиеса, у нас и навън. Излизаха обезпокоително много мои книги, на унгарски и на чужди езици, и понякога наистина вярвах, че съм добър, реномиран писател, който няма други задължения, освен да утвърждава дарбата си, да се грижи за своя дневен режим, да полага грижи за четивата си и в края на дните си да бъде произведен в своего рода poeta laureatus в родината си. [Бяха ме избрали за член на Унгарската академия на науките. Вярно, никога не ми казаха защо, самият аз не разбирах причините за оказаната чест. Вероятно само защото бях известен, не крадях, не предизвиквах скандали и в общи линии отговарях на представите, които членовете на Академията хранеха за числящите се сред тях труженици на мисълта. Освен всичко това произхождах от така наречено „благонадеждно семейство“.[1]] Ако си сложа очилата и погледна назад в миналото, примижавайки бегло, съзирам точно този образ.
Пиша всичко това не с цел да обрисувам външно облика на един по-малко симпатичен и безинтересен персонаж. Не вярвам, че писателят е по-интересно или по-особено човешко същество от който и да било друг човешки типаж. Но имам чувството, че именно чрез връщането към живот на този образ ще мога най-правдиво да предам случилото се по същество през тези десет години. Писателят, творецът е човек точно толкова, колкото всеки друг, но – напълно независимо от мономаниакалните, дълбоко вкоренени заблуди на писателското и творческото тщеславие – все пак между хората той е този, чиято нервна система улавя най-непосредствено и чувствително всяка промяна в отношенията между човека и света. Вярвам, че светът не е само материя, а духът не е химичното или електрично изражение на материята. Вярвам, че в началото бе Словото, и Дух Божий се носеше над водите. Вярвам и че Битие не е било написано като случайно хрумване от надарени с богато въображение книжовници. Човечеството има своите древни книги – Ведите, Библията, – в които като информация се е уталожило и намерило изражение всичко онова, което човек знае за собствения си и на света произход. По-късно науката чрез сложни маневри понякога потвърждава сведенията от митовете. Повтарям, не мисля, че писателят като социален субект в което и да е общество изпълнява по-важна или по-особена роля, отколкото някой добър работник, инженер или лекар, или каквато роля изпълнява съвестният, интелигентен индивид и без по-особена дарба. Това не е въпрос на полезност, нито на значимост. Но писателят, артистът притежават своего рода дарба, която е на първо място духовна; те имат прозрения, които по-късно под формата на овеществени видения, тоест произведения на изкуството, разкриват реалността – разкрили са я още в момента, когато тази реалност е била смътно изразена, оформяла се е, раждала се е, полагала е митичното си начало на хоризонта на човечеството. Когато следователно чрез себе си се стремя да изразя това, което се е случило в съответния ден в света, не искам друго, освен да запиша показанията на един прецизен прибор. Този прибор бях аз, един писател в една европейска страна.
Тъй като в тази европейска страна, в моята родина, писателят никога не е можел да изкара насъщния си с чиста поезия и литература заради самата себе си, то и аз, както почти всички унгарски писатели, бях принуден да се бъхтя с журналистика, та покрай хляба, който писанията ми с литературна насоченост носеха на мен и семейството ми, да изкарам и за сладкиши. Героичните деятели-аскети на чистата литература винаги са презирали тези странични занимания, смятали са ги за измяна спрямо голямата литература, заклеймявайки ги като разновидност на „продажничеството на пишещите братя“. Мисля, че не са били съвсем прави. Журналистиката – естествено не писането на репортажи или политически статии, а възпитаващите, развличащи чрез по-благородни писателски способи вестникарски дописки – е отлична школа за писателите. Вестникарската хартия, колкото и мимолетен живот да има, представлява ефективна среда за посредничество между писателя и читателя. Писателят, който редовно се изявява в някой всекидневник, списван без по-особена корупция, радващ се на благоволението и доверието на читателите, постепенно се превръща в доверен член на един семеен кръг. В тази атмосфера ден след ден той може да улови отзвука от написаното от него, от писателската си същност. Това свойско чувство крие опасности, но притежава и голяма възпитаваща сила. В родината ми тази по-благородна разновидност на журналистиката е давала хляб на най-забележителните писатели, дори повече от това: привиквала ги е към дисциплина, предоставяла им е възможност непосредствено да изпитат ефекта от своя труд. Този непосредствен досег е превъзходна школа. Затова нито за миг не съм възприемал като „ангария“ или измяна на задачата на писателя това, че ден след ден мога да изричам в един всекидневник идеите си, мога да разговарям с невидимите си и въпреки това толкова осезаемо присъстващи читатели, с десетки и стотици хиляди хора. Усещах се съкровен и приет, защитен в този кръг на доверчивост и фамилиарност.
С това чувство прекрачих прага на редакцията този ден. Помня, че вечерта щях да ходя на театър. Бях в добро настроение. Работех леко – бях тридесет и осем годишен, – по-малките статии, очерци нахвърлях върху хартията с такава леснота, сякаш то не беше работа, по-скоро само забавление и приятно прекарване на времето. Пред голямата палата на вестника стоеше елегантният малък автомобил, който сам шофирах. По това време живеех без по-особени грижи. Би ми се искало да кажа, че съвестта ме е гризяла, защото съм жънел успехи, живеел съм лесно. Но тогава аз не изпитвах никакви угризения на съвестта; нито за миг нямах чувството, че съм изменил на каузата. По-късно често подлагах на анализ съвестта си и не можех с леко сърце да оправдая нито себе си, нито другиго. По-късно понякога самият аз вярвах, че хората имат право да изискват от онези свои събратя, които са се нагърбили с възпитателство и водачество – тоест от писателя, педагога, политика, твореца, държавните мъже – геройски да устояват, да служат за пример с живота и работата си. Но това е много труден въпрос и мъчно изискване. Дали талантът и ролята действително задължават към своего рода аскетизъм? Могъл ли съм да променя всичко онова, случило се по-късно, ако не бях работил с такова желание и лека ръка в предходните години? Ако отхвърлях съмнителните блуждаещи огньове на успеха и крачех с известна савонаролска безпощадност по-скоро към жертвената клада? Труден въпрос, и аз съм неспособен да му отговоря. Да помогна в никакъв случай не бих могъл, а и не бях Савонарола. Бях моден писател и журналист в една малка източноевропейска страна. Обичах живота, радвах се, че в добро здраве живея зрелите си години, приятно ми е да работя и трудът ми не е съвсем безрезултатен. Както почти всяка вечер, и него ден влязох в редакцията с такова житейско чувство. Предадох на прислужника палтото и шапката си, прехвърлих надве-натри с една ръка пощата, запалих цигара и размишлявах върху първото изречение на неголямата статия, която исках набързо да напиша за следващия ден – набързо, защото тази вечер ме чакаха в театъра.
Този някой, в това положение, както сега го описах, не бях само аз. Скоро научих, че онзи „аз“, когото съм познавал, възпитал и създал, в чието съществуване таях вяра, в съкровената си същност вече е друг човек.
3
Вратата се отвори и обитателят на съседния кабинет, един по-възрастен колега, застана на прага. Беше плешиво човече и заради някакъв хроничен ларингит през цялото време си прочистваше гърлото. Сега също се изкашля и тихо изрече:
– Референдумът няма да се състои.
Стоях зад бюрото с цигара в уста, с горяща запалка в ръката. Така гледах посетителя си. Историята рядко застига съвременника ни в „историческа готовност“: най-често по пижама или докато се бръснем, научаваме – в по-ново време от радиото, – че краят на нещо си в света безвъзвратно е настъпил. Запалих цигарата, издухах дима и мълчах. Плешивият човечец – той водеше икономическата рубрика във вестника, беше ревностен унгарец, привърженик на Кошутовите идеали и Дунавската конфедерация! – отново се прокашля. Беше съвсем пребледнял; едва сега видях, че лицето му е тебеширенобяло.
– Шушниг е подал оставка – каза още.
Известно време стоеше на прага, объркано, сякаш се срамуваше заради нещо. Продължително и безутешно гледаше пода, носа на обувките си. Не отговорих нищо; затова се изкашля веднъж, едва забележимо повдигна рамене и си излезе, притваряйки тихо след себе си млечнобялата стъклена врата. Останах сам и – по-късно често мислех върху това – аз също почувствах, смътно и объркано, че се срамувам заради нещо.
4
Онази вечер се прибрах късно. Беше звездна, топла нощ, ранна пролет. Тогава Верижният мост все още стоеше на мястото си; към два сутринта, когато с автомобила си го прекосих, горе във високото всички прозорци на ослепително грейналия министър-председателски дворец блестяха. Друг път осветяваха така красивата сграда само при официални чествания. От моста гледката ми подейства така, сякаш във висините са грейнали светлините на някое импозантно, феерично празненство. Когато стигнах до гаража в Буда, пред портата му стояха наредени на опашка три прашни автомобила с австрийски номера. От колите се наизмъкваха жени и деца. Един мъж се пазареше с отговорника на гаража.
– Не ни трябва миене – каза прегракнало. – Утре продължаваме нататък.
Вероятно оттогава „продължават нататък“, вече десет години. Отбих колата си, изчаках, докато бегълците вкарат автомобилите си в закритото хале. Влязох последен след тях. Тогава още не знаех, че и аз вече съм се наредил на опашката, предвождана от австрийското емигрантско семейство. Отне десет години, докато с всички произтичащи последствия науча това.
Превод от унгарски: МАРТИН ХРИСТОВ
Очаквайте книгите до края на годината в изд. „Ерго“.
[1] Задраскан пасаж. – Б. изд.
