Антония Апостолова
Има едни такива книги, които прибързано ще наречеш книжки – и веднага смирено ще осъзнаеш, че привидната им краткост е от онази, евангелската. Книги като новия сборник на Йорданка Белева „Таралежите излизат през нощта“, чийто прочит е способен да „изтънява тъмнината“, по думите на една от героините – клисарка в църквата, където със сигурност и на нас ни се е случвало да негодуваме как шетащите наоколо жени бързат да угасят и хвърлят в кофата за претопяване запалените ни с толкова молитвен копнеж свещи. Дана Белева е от малкото, които могат да намерят дълбоко екзистенциално обяснение и за най-незримо съществуващите в периферията на всекидневието действия, жестове, думи, съдби. Нима не е пречистващо-смиряващо-утешително да осъзнаем, че когато недогорелите свещи се спояват в нови, се смесват и болките и надеждите, с които са били палени. И когато някой застане пред Бога с такава „нова“ свещ, множество предишни страдания и упования разгарят и крепят пламъчето ѝ.
Притчови, афористични, смирено мъдри са тези кратки истории – почти от всеки техен ред може да извлечем сентенция, пронизваща като карфица пеперудения смисъл на битието („мечтаехме за рядка пеперуда“). Ту йовковски, ту маркесов, ту миакотувски е привкусът им, но в крайна сметка – белевски. „Таралежите излизат през нощта“ е сякаш органично продължение на предишната „Кедер“, обикната от много читатели и номинирана/отличена с национални награди. Дана Белева затвърждава почерка си – да разказва родови, но общочовешки истории, да ни представя маргинални, но трагично значими характери, да ни припомня вселенския смисъл на бита. И тези нейни разкази надничат в какавидените животи, откриват невидимите основания за постъпките и събитията, разбулват простички истини, които винаги са били там. И най-вече – обхождат синора между живота и смъртта, носят нещо от духа на панихидата, от обредното спомняне.
Йорданка Белева прави всичко това с осезаемо женска милост и състрадание – но категорично не мелодраматични, не нагарчащо благи. Да, тя пише, че „чудо е всичко, сътворено от жена“ и горко на онзи, „затворен в живот, недокоснат от жена“. И все пак ми се струва, че в нейния женски допир до съдбите на героите има и муксулче твърдост на мъжко момиче, известна зряла строгост, острота, коравост дори – те сякаш още повече подчертават женското. Това важи и за отношението към нейните образи, и за силно поетичния език, на който Дана Белева „приказва“ (този глагол ми се струва подходящ, неин, още повече предвид вниманието ѝ към някои по-вехти думи – като „добиче“, за което пише: „Хората избягват тази дума. Остаряла е, някак е селска…“).
Въпреки тази всепронизваща женственост (оплаквачките винаги са жени, но „оплакването“ на Дана Белева е смирено, сдържано, мълчаливо, почти безстрастно външно) и усещането, че всяка история е преживяна и предадена от самата нея, нейните разказвачи сменят пола си. Често обаче са всъщност лишени от него – едно абстрактно, фокнърово „ние“ отвъд пола, отвъд бройката, отвъд възрастта. „Ние“ от началата на света, от безвремието на едно извечно детство, гледащо на света с очи, които тепърва ще разпознават, тепърва ще провиждат и разбират миналото преди тях, отишлото си пред тях.
Освен за всичко останало обаче – за паметта, за споделеността, за болката, за насилието, за търпението, за неразбирането, за верността, за липсата, за жертвата, за обичта, и още и още – струва ми се, че това е книга изключително много за езика и „съвършената (му) логика“. Езика като съзидателен инструмент, чрез който Бог е сътворил света, произнасяйки думите „да бъде“ – чрез който самите ние творим света си всеки ден. Много от разказите се занимават съвсем буквално и директно с думите, със силата и важността на казваните, пропуснатите, точните или грешните думи, превърнали се в щемпел на (не)изживения живот на героите.
Тънка е границата между техните значения, както например между „имам“ и „съм“, между „край“ като родно начало и „край“ като окончателност, между „аз плача“ и „аз плаче“. Дана Белева е способна да открие спасение дори и в дума като споменатата вече „добиче“ (както живее нейната насилвана, третирана като животно героиня) – ако се взрете в буквите, от които е направено това грубо название, ще откриете другата оградена вътре в него церителна дума. Понякога всичко опира само до една буква – добавянето или разместването ѝ може да промени целия ни живот. Защото животът, любовта и смъртта имат своя граматика. И тя трябва да се спазва, също като в онези до болка познати, анекдотични примери за важността на запетаята – да бъдеш обесен или да бъдеш помилван.
Онова, което особено много харесвам у Дана Белева обаче, е и танцът между метафоричното и буквалното. Тя избира по-нетипичното – да върви към буквализирането, чийто ефект е всъщност да разтваря още по-необятни смисли, да отправя предизвикателство към вместимостта на символа. Като мъжа, който мери чистотата на любимата си, забърсвайки с кърпичка лицето ѝ, за да види ще остане ли нещо по нея. Или буквалното вглеждане през лупа в тялото на събеседничката – за да бъдат открити проблемите, които душата ѝ крие. Или даже наричането на някого, който живее като сянка, „слънчице“.
Да, ще прозвучи банално, но в крайна сметка това е книга за любовта – към дете, към изпусната любов, към споделена до смъртта любов, към куче, към учител, към съществувалите покрай нас дори. Любовта е „пришиване към живота“ – ако и един ден конците да се късат. Любовта е във виждането. Любовта е на входовете и изходите. Любовта е в молитвата „вземи мен, не вземай от мен“. Любовта е в разликата между еднаквите размери на юмрука и сърцето. Любовта е в обикновеното. Защото скъпоценностите обикновено са обикновени – като мъничкото нещо (няма да го разкривам), което се крие в медальона на една от героините. Защото талисманите кътат не чудеса, а безстойностна нормалност.
Йорданка Белева, „Таралежите излизат през нощта“, ИК „Жанет 45“, 2022
