Виолета Джонджерова-Йоаниди
Последната книга на Иван Станков, сборникът разкази „Вечерна сватба“, с която става носител на литературната награда „Елиас Канети” за 2021 г., може да се сравни с изпълнения с емпатия и проницателност поглед на съвременния човек, загледан назад във времето.
Иван Станков прави своя белетристичен дебют през 2014 г. със сборник разкази и новели „Спомени за вода Dm“, следват „Улица и кораби Gm” (2017), а последната част от трилогията – „Имена под снега А7“ излиза през 2019 г. и получава литературната награда „Хеликон”. Зададените музикални акорди в заглавията на трилогията подсказват на читателите съответното звучене във всяка една от книгите: напевно и меланхолично като реквием, разказващ за Дунав и хората в „Спомени за вода Dm“, тържествено в „Улица и кораби Gm” и като полифонични настроения в „Имена под снега А7“. Обединяващото и в трите творби, ситуирани съответно в селото, в града и в чужбина, е темата за самотата и хората. В четвъртата книга на Станков, сборника с разкази „Вечерна сватба“, липсва характерната музикална подсказка в заглавието, но въпреки това асоциативно присъства тематична обвързаност между четирите книги, обединени и от позиционираните около река Дунав сюжети. Общата в трилогията тема за самотата във „Вечерна сватба“ преминава в любов като копнеж за хармония и бягство от самотата.
„Вечерна сватба“ е литературната емиграция на автора 100 години назад в „другите времена” – каквото е и подзаглавието на сборника, в който разказва за свят, досущ като днешния – толкова добре познат, а непонятен. „Другите времена” са българската действителност след Първата световна война, наричана от автора „Европейска война”, което може да се тълкува и като желание да не се отделя домашният културен бит на епохата от европейския, и в доказателство, че човек не само навсякъде, но и всякога си остава един и същ. Станков анализира емоциите и бляновете на героите си като сияещи фигури върху сцена от хаос и войни – нещастни любови, драматични чувства и взаимоотношения почти като в древногръцка трагедия – любов и смърт, темите на всички времена.
Във „Вечерна сватба” Станков деликатно ни разказва девет истории на любовта, хронологично разположени между двете световни войни. Увлекателно, със спокоен изказ във всеки разказ, описва различни любовни отношения на герои от различни социални прослойки. Тук срещаме влюбения в своята учителка ученик от „Частен ученик”, толкова завладян от своята безпаметна първа младежка любов, че предпочита да се удави във водите на Дунав вместо раздялата. Или бездомната акробатка, несправедливо обвинена в кражба в „Зимите на Мичето”, посегнала на живота си, но спасена от любовта на разследващия. Освен тях: блестящата Адела, светска красавица от елита на тогавашното общество, в „Крадецът на рокли”; манекен на модни дрехи, интригуваща местния хайлайф със своята загадъчност и недостъпност, но всъщност безумно самотна и копнееща за любов. Превърналият се в отцеубиец син от едноименния разказ „Вечерна сватба”, влюбен във вдовицата, който не намира смелост да преодолее неодобрението на майка си, но извършва най-големия грях, защото не може да приеме своята любима да му стане мащеха. Всички истории тръгват от търсещата споделеност човешка душа и стигат до истината, че „без любов не се живее, но с много любов – направо се мре”. Във „Вечерна сватба” Иван Станков рисува прекрасните съставки на раждането на любовта, флирта, харесването. Никой не може да спре напора на страстта, инстинктът за любов е по-силен от всичко онова, което съзнават и преживяват героите; над всичко и всички стои гениалната изкусителка – любовта, надхвърляща нашите възможности да я разберем. В историите е трудно да се открие носталгия по „другите времена”, авторът не е съдник на героите си и не дава нравствена оценка на тяхното поведение. Те, макар и от друга епоха, не са никак чужди за днешния човек. Така е било вчера, така ще бъде и утре. Улиците може да не са в аристократичния дунавски красавец град Русе, могат да бъдат навсякъде другаде, във всеки град, могат да прескочат националната определеност и да бъдат европейски и дори световни.
Читателите на „Вечерна сватба“ съпреживяват литературното ретро пътуване на автора назад във времето. Те пътуват заедно с него към онова страстно, конфликтно и драматично време между двете световни войни. Деликатното повествование без диалози събужда меланхолия, чиято вибрация читателите получават, приемат и се понасят в нея като в тиха вода. Изказът, подобно на притчите, тече спокойно и съзерцателно. Картините на повествованието, напомнящи акварели, преливат от нюанс в нюанс. Почти във всеки разказ присъства луната – „портокалова”, „жълта”, „прозрачна”. Актовите сцени, изградени като израз на волността и естествения порив, не приемат конкретна чувственост и страст, а изпълват пространството с чистота и неподправена любов. Правят впечатление характеризираните с количествено натрупване обсесии на героите – написаното десетки хиляди пъти име на любимата, преливащата от откраднатите рокли стая, стотиците разпрегнати коли на поклонниците: все детайли, които демонстрират способността на автора да наблюдава внимателно и да предава точно психиката на героите.
Авторът сам признава, че емигрирането му в „другото” е бягство от времето, в което живее, за да убеди и себе си, и нас – читателите, че спасение от любовта няма.
Всъщност убеждава ни и в нещо друго – любовта е спасението. Във всички времена любовта е силата, която ни води да изричаме думи като тези на влюбения следовател от „Вечерна сватба”: „Нямаш ли за какво да живееш? Ето, погледни ме в очите, виж ме, живей заради мен. Искам да съм причина за живота ти! Има време да се мре, сега сме тук, за да живеем!”.
Иван Станков, „Вечерна сватба“, изд. „Хермес“, 2021
