Владислав Христов разговаря с Палми Ранчев
Над два месеца от началото на войната в Украйна, започна ли светът да се отърсва от ужаса на случващото се? Навлязохме ли в по-трезвата фаза на осмисляне на това, което ни сполетя?
Сигурен съм, че войната се възприема по различен начин от така наречените „обикновени хора“, от участниците в бойните действия, и от политиците. Вероятно има и други групи възприемащи войната по специфично техен маниер, например заради различната географска отдалеченост от конфликта или по-слабата информираност. Ужаса го преживяват потърпевшите, тези, срещу които се стреля, и които стрелят или очакват къде ще падне следващата ракета или бомба. Може да прибавим към тях и онези, които съпреживяват тяхната трагедия. Естествено, техните преживявания са в най-безопасните регистри на ужаса. През това време политиците, пълководците, военните стратези и анализаторите местят пешки и по-сериозни фигури върху шахматната дъска на войната. Дават заповеди, мнения, предвиждания или възмутено се опровергават, като прибавят непрекъснато фалшива информация за случващото се на бойното поле, което в случая са украинските села и градовете. През изминалите дни бяха убити деца, жени, старци. Освен това постоянно нараства числото на случайните и други невинни жертви. Все по-често от руските танкове се стреля срещу още обитавани апартаменти. И граждански автомобили. Към тези жертви ще добавя измъчваните, осакатените, отвлечените, изнасилените. Заради всичко изброено, лично аз не мога да вляза в „трезва фаза“. През цялото време се опитвам да разбера невъзможното за разбиране. Отчаянието от човешките същества, от жестокостта, алчността и лекомислието им, стига своя предел. Всеки ден, всеки час има такива поводи. И почти веднага откривам хора и събития, заради които по-лесно поемам дъх. И пожелавам успех, и дори победа, на тези, които в началото на войната изглеждаха слаби, обречени и неспособни за продължителна съпротива.
Свидетели сме на силата на украинския дух и жертвоготовността на нацията да брани свободата си, подцени ли Русия Украйна?
Информацията на руските специални служби за настроенията на украинците, за спомените и носталгиите им по съветското минало, се оказа доста невярна. Една от причините е, че диктатурата търпи около себе си основно умилкващи се лицемери, подмазвачи, блюдолизци и послушно поддакващи чиновници. Затова връзката на едноличната власт с реалността никога не е особено достоверна. Диктаторите лесно създават и непрекъснато възпроизвеждат друга, тяхна реалност. Нейните граници са тесни и винаги опират в страха и покорството. Допълнително са ограничени от ехидното желание на самодържеца около него винаги да има по-глупави и по-малко информирани. Още в първите дни на войната се оказа, че милиардите, отпуснати за създаване на групи в украинското общество, които да отворят вратите на крепостта отвътре, образно казано, със сигурност са потънали в чиновническите джобове. Реалността на войната само за няколко дни направи ненужни повечето приближени на Путин. Някои вече са заключени в Бутирка и други известни руски затвори. За освободените места, разбира се, винаги има кандидати. Някога Сталин е освобождавал от „Гулаг“ военачалници с подписани от него дългогодишни присъди. И без да се срамува от себе си, а и от приближените си, ги изпращал на фронта. В отчаян опит да спре блицкрига на германците. Сега впечатлението е, че Путин в желанието си за мълниеносна война и заради очевидния неуспех заменя едни некадърници с други, само че значително по-жестоки.
Братя Кличко останаха в Киев и се бият за родината си, на какво отдаваш това?
Ще припомня, че Виталий Кличко е кмет, избран от гражданите на Киев. Следователно той посрещна началото на войната на работното си място. Другият брат се върна от Англия, за да се включи в доброволческите отряди. Двамата са израснали във военно семейство. Баща им, доколкото си спомням, в кариерното си развитие е преминал през всички военни стъпала. Уволнил се е с чин генерал. Докато семейството им сменяло гарнизоните, нещо обичайно в началото на кариерата, явно са приели най-семплото обяснение на военните защо обличат униформите. Една от житейските им роли е охрана и запазване границите на родината. Докато бяха на ринга и защитаваха световните си титли в различни краища на света, при победа двамата винаги развяваха украинското знаме. То ги представяше, и те го представляваха. Макар да са започнали спортните си кариери в някогашния СССР, чувството за национална принадлежност се е създавало в продължение на години. Двамата използваха на ринга унифицирания „руски“ стил на боксиране. Предимно с прави удари, от далечна дистанция, с добра защита, като избягваха примитивната размяна на удари. Бяха в известен смисъл праволинейни, рационални и мигновено избираха най-подходящите решения в сложни ситуации. Поведението им, откакто започна войната, е почти същото. Нямат и сянка на съмнение, че постъпват по най-правилния начин. И защитават родината си наравно с всички. Силно впечатление ми направиха думите на Виталий Кличко, когато обясняваше защо Олександър Усиг трябва да тренира и да защити световната си титла срещу Антъни Джошуа. Вярно, има три деца и по закон е освободен от участие в бойни действия. Най-важното, заради което трябва да се качи на ринга, е да покаже, че Украйна е велика и винаги ще я има. Макар че след три месеца най-вероятно ние, които я защитаваме, няма да сме живи. Той добави, че в думите му има и заповед, и приятелска молба. Иначе братята са богати хора, мултимилионери. Биха могли, докато трае войната, да са в който пожелаят световен курорт и оттам да подкрепят сънародниците си. Но подобен стил на поведение за тях, както се разбира, е невъзможен.
Много политически анализатори направиха паралел между Путин и Хитлер, мислиш ли, че има почва за едно такова сравнение?
Подобни паралели най-малкото са неточни. Все пак Путин е обикновено руско ченге, израснало до подполковник. Негови познати от онова време намекват, че в Дрезден се е занимавал с черна борса. Докато Хитлер участва в Първата световна война, награден е с кръст за храброст. Възходът му е бил подкрепян от германците. Военната му доктрина, довела до нечувани престъпления, терор и страдания, освен силните съюзници като Япония и Италия, имала почитатели в Англия, Франция, САЩ и други мощни тогава, а и сега държави. Политиката и намеренията на Путин не са достатъчно ясни. Предположенията, че се опитва да възстанови някогашния СССР, не блестят с особена оригиналност. Никой не е успял да върне назад времето. Освен това действията му са подкрепени само от четири-пет държави, начело с Еритрея и Северна Корея. Срещу него и войната е целият цивилизован свят. При сравненията между двамата не говоря за предимствата на когото и да било от тях, а само за определени различия между две демонични личности.
Доколко можем да твърдим, че сме в Трета световна война? Има ли вероятност конфликтът да излезе извън пределите на Украйна?
Реално по света всяка година започва или затихва някакъв военен конфликт, поддържан от големите сили. Ще спомена само Сирия, Ливан, Южен Судан, Либия. За втори път след края на Втората световна има война в Европа. Срещу режима на Милошевич и обикновените сърби американците използваха бомби с обеднен уран. Досега руските военни, очевидно е за всички, не се представят убедително. Макар да прилагат тактиката от войната в Сирия, когато изравняваха селищата със самолетни бомбардировки, далекобойни оръдия и ракети. И после влизаха в тях необезпокоявани. Досега поведението и действията на Путин са доста непредвидими. Не съм сигурен доколко обеднен ще е обедненият уран на руснаците. Мнозина отдавна очакват те да прибягнат към по-софистицирани оръжия заради успешната съпротива на украинците. Иначе големите войни винаги са започвали като регионални конфликти. Почти сигурно е, че Трета световна война неминуемо ще започне, ако руснаците използват бомби и ракети с атомен заряд. Особено срещу страна от НАТО. Краят на такава война ще бъде между случайно оцелелите – с криваци, камъни, юмруци и ритници.
През годините много руски дисиденти бяха убити, а други вкарни в затвори, може ли изобщо интелигенцията в тази страна да повлияе по някакъв начин на решенията на една диктатура?
Ще припомня, че Борис Немцов го застреляха близо до Кремъл, намериха Березовски обесен в банята му, Ана Политковска беше отвлечена в Грозни и после откриха мъртвото ѝ тяло в Ингушетия. Списъкът на жертвите лесно може да бъде продължен. Всички те критикуваха режима. Опитваха се да отстояват правото си да бъдат свободни. Имаха различно от официалното отношение по спорни политически и социални въпроси. Действията срещу подобни личности не се различават от някогашните сталински чистки. Вярно, тогава убийствата са се извършвали от ЧК и КГБ, а сега от ФСБ. Мащабите също се различни. Но преследването на хората с различно мнение става все по-актуално. В обществените настроения се усеща известна подкрепа на авторитарния режим и силната ръка, вероятно заради десетките и дори стотици години негативен подбор. Не по-малко са недоволните от системата на непрекъснати ограничения. Най-сериозен е конфликтът на управляващите с милионите руснаци, живеещи в Западна Европа. Всички те са наясно с огромните предимства на либералната демокрация. Русия е страна на зли гении и кървави сатрапи (Пугачов, Ленин, Сталин, Ягода, Вишински, Абакумов) и на любими мои поети и писатели (Марина Цветаева, Йосиф Бродски, Андрей Платонов, Михаил Булгаков, Варлам Шаламов, Венедикт Ерофеев).
Отдавна тече хибридна война, дезинформацията в момента е в разгара си, какво стои в основите на лековерността и лесната манипулируемост на хората?
Обществото, не само българското, съвсем целенасочено се деинтелектуализираше през последните тридесет години. И в годините преди това. У нас „Шоуто на Слави“ е парламентарна партия. За нея гласуваха всички, забравили умилкването на основните му партийци около Рем Вяхирев, парите на мутрите и ДПС, а и около когото се сетиш, стига да имат финансова или друга изгода. В парламента влязоха заедно със своя псевдопатриотизъм, изпели „шат на патката главата“ и „едно ферари с цвят червен“, агресивния си провинциализъм, парвенющината и понякога откровената простащина. След „Шоуто на Слави“ няма да се учудя, ако в някой от следващите парламенти влезе и партията на Гала.
Ако обичаме руската култура, значи ли, че трябва да си затворим очите за зверствата на сегашния режим? Как разрешаваш в себе си тази дилема?
Руските писатели и поети, които харесвам, колкото и драматична да е съдбата и творчеството им, през каквито и превратности да са преминавали, винаги са били опозиция на властта. Изглежда, подобно отношение е част от таланта, доколкото литературната дарба е свързана с търсенето и отстояването на истината. В подкрепа ще добавя още имена: Иван Бунин, Владимир Набоков, Исак Бабел, Ана Ахматова, Осип Манделщам, Даниил Хармс. Всички те са свободни духом, изявени индивидуалисти, преследвани, притеснявани, измъчвани и дори убити от официалната власт. Изпълнителите, певци, музиканти и актьори, по-лесно приемат удобни и същевременно отвратителни роли. Нека си спомним крякащите с пълни гуши около Б. Б. талантливи театрални и киножабоци.
България заема „разкрачено“ положение, опитвайки се да балансира между „неутралитет“ и изпълняване на задълженията си като член на НАТО. Коя според теб е адекватната позиция в такава ситуация?
Политиците често използват морала, ако имат полза, и забравят за него, когато става дума за власт, сфери на влияние и печалби. Никой неутралитет не е оправдан, става ли дума за смъртта и страданията на деца и други невинни човешки същества. Доста жалко изглеждаха нашите политици, докато се опитваха да балансират в унизителни пози под цирковия купол на своите уж добри намерения. Тогава си спомних Иван Динков. Доколкото си спомням, той пръв, още в „Хляб от трохи“ написа, че едни и същи българи са посрещали германците през четиридесетте и след тях руснаците. И в двата случая с хляб и шарена сол, разбира се. Неслучайно правешкият диктатор, избран и подкрепян от тези посрещачи, първо е труден за разкриване сътрудник на полицая Гешев, а после в продължение на цяла вечност насъскваше палашите от ДС срещу всяка проява на свобода и независимост.
Ако погледнем към хората на изкуството, какво правят те по време на война? Може ли с мирни протести и фейсбук статуси да се промени нещо? Способен ли е на радикализация и при какви обстоятелства един възпитан и интелигентен човек?
Много писатели са участници във войни. Като започнем от Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Иван Вазов, и продължим с Радой Ралин, доброволец на фронта, както и Йордан Вълчев, после интерниран в Куциян. За руската и съветската литература военната тема е основна. По различен начин представя войната Лев Тлостой във „Война и мир“ и „Севастополски разкази“, Константин Симонов в „Жди меня и я вернусь“, Александър Твардовски в поемата за Василий Тьоркин и Василий Гросман в „Живот и съдба“. В масовия литературен вариант обикновено показват руския войник като освободител: на родното място, страната, Европа, Света. За съжаление, образът на войника-освободител никога няма да бъде същият. Василий Тьоркин претърпя чудовищно превъплъщение за тези почти два месеца война. И се превърна в грабител, изнасилвач и денонощен убиец. Няма да се учудя, ако за някои от тях съседите им още говорят като за интелигентни и възпитани хора. Убийствата, които са принудени да вършат, липсата на военна дисциплина и контрол, заедно със страха, превръщат мнозина в зверове.
Има ли способност да лекува литературата по време на война? Кои книги са до теб през последните седмици?
Дълго време не можех да чета друго освен информациите за военните действия. Чувствах се напълно блокирал. Нищо от случващото се не разбирах, или по-точно, отказвах да го разбера. Всяко нещастие, всяка картина от опустошените украински села и градове, изтласкваше представите ми за нормален живот. Случваше се нещо чудовищно, беше ясно още от първия ден. По стечение на обстоятелствата тогава довършвах една пълна с хора и живот книга: „Моят шабат“ от Вивиана Асса. Препрочетох „Homo poeticus“ от Данило Киш, в стар брой на списание „Съвременник“ изгълтах романа „Желязната епоха“ на Дж. М. Кутси и поетични фрагменти от Иван Теофилов. Всичко правех по инерция. Благодарение на дъщеря ми бях дори десетина дни в Лисабон и там препрочетох Фернандо Песоа в превод на Георги Мицков. И макар всяка сутрин да пиех кафе в любимото му „Бразилиеро“, докато наблюдавах оживлението наоколо усещах, че независимо от възможностите, с които от известно време разполагахме, някакви типове се опитват насила да върнат човечеството във времена, когато държавите са били създавани чрез постоянни войни със съседни народи.
Много писатели споделят, че войната ги е блокирала творчески, ти имаш ли подобно усещане? Какво ти се пише в момента?
През по-голяма част от времето седях в любимото си кафене на „Сан Хуан“, четях информациите за бойните действия и напразно се ослушвах за папагалите, преместили се от месеци на „Марината“. Известно време редактирах представителна подборка на мои стихове за издателство „Scribens“. Това е едно от чудесата, случило ми се неочаквано, въпреки карантината и войната. „Под шапката на скитника или подреждане на уличните безпокойства“ съдържа стихотворения, писани през различни години, избрани от поета Маламир Николов. Усмихвах се иронично на собствените иронии, на някогашните любови, както и на другите си душевни възходи и пропадания. Аз бях, и същевременно виждах образа на друг човек. След толкова изминали години едва ли щях да подбера точно тези стихове. Затова отново ми бяха интересни. Освен това отдавна очаквам да излезе романът ми „Хаосът в играта на джаги“ (Жанет 45). След два важни разговора с Божана Апостолова миналата година, докато карах с 160 и едва не катастрофирах, узрях за нова и основна редакция на текста. Тази вероятно е една от причините за проточилото се издаване. И романът от остро съвременен се превърна в исторически. Приемам го като предизвикателство. И за мене, и за всеки, който ще изживее с Боби Кюнеца и другите образи от софийските улици времето, когато изпълзяха чудовищата, съзрявали в утробата на така наречения „социализъм“. Има истини за тогава, които още не са казани или само скучновато са промърморени.
Въпросите зададе ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
