Сергий Жадан
На другите със свои думи ще преразкажеш.
Господ да е с вас – Сатаната ни каза.
Господ да е с вас, аз не мога да ви накарам.
Вие така обичате, сякаш въжета пристягате.
Вие така се влюбвате, сякаш кожата си сваляте.
Бог да е с вас, аз с вас си губя вярата.
Сбогом, аз нищо не мога с вас да направя.
Какво можете вие да знаете за отчаянието?
Бог гледа безпомощно своето подобие,
гледа човекът какъв свят е устроил,
огъня на женското неподчинение.
Бог гледа на нас като на самоповторения.
Ние сме толкова предвидими и особени.
Колко любов – мисли си, – кой би помислил: колко обич.
Ние сме като пътници, господи, в тази наша любов.
Опиташ ли да ни я вземеш, ще видиш на какво сме способни.
Опиташ ли да ни убедиш – нищо няма да постигнеш.
Ние от тебе сме се научили да отричаме очевидното.
Ти си ни научил и на кръста своето да твърдим.
Ти нищо не ни дължиш, ние нищо не ти дължим.
В нашите гласове отеква твоето съмнение.
Ти си научил на любов всички тука доведени.
Ще те убием с камъни, ако опиташ да ни я вземеш.
Тъкмо любовта ръководи всяко божие творение.
Тъкмо това прави всички ни по-зли.
Ти нищо друго не ни остави, нали.
Само на зимното небе сутрешните извивки.
Ти нищо не ни дължиш, ти нищо не ни дължиш.
Ти не си виновен, че всичко е така странно и безподобно.
Бог да е с тебе, боже, върви си, сбогом.
Ти няма да ни разбереш с тая своя тръба.
Просто ние след тебе повтаряхме всичко това.
Нека тръбата на последния ден, дето ни призовава,
да бъде песен за тези, за които животът още звучи като тайна,
мотив за тези, които бранят проклетата нежност,
за тези, които с тълпата не се съветват,
не ги е спрял закон, не ги е осъдила зрялост,
озверелият черен простор не е ги е уплашил.
Нека това бъдат техните хорали, тяхната песен
за това как са живели,
как са мрели.
+++
Град край фронта, пред Рождество вечерта е.
Всички отиват на църква, думите никой не знае.
Повтарят след измъчените отци.
Плачат за самоубийци и мъртъвци.
Като отсечена глава снегът се чернее.
Пее Мария със сираци и със вдовци.
Църквата ни прави да приличаме на деца:
какво друго ни трябва, освен добра новина?
Хайде псалми да пеем, да се борим със сатаната,
на зимата вълчия вой да слушаме зад гърба си.
Стопанката кани гости, оръдия гърмят в степта.
Сънни волове се събуждат оттатък стената.
А смъртта чака на улицата, знае къде сме застанали,
изчаква, не бърза, коментира светото писание,
коментира безрадостно апостолските топли послания,
струва ѝ се, че в деянията на апостолите има твърде много колебание,
а в нашата вяра – твърде малко топлина, според нея.
Вашата любов – казва – ме изкарва от нерви.
Стоят с псалтири в ръцете старейшини и мъдреци,
след тях са полковниците, по лицата с бразди,
писари, оръженосци, топчии, пехотинци,
застават в тълпата, но се озовават самички,
заклети знаменосци, сериозни бойци
стоят и чакат край олтара като
по трамвайните спирки.
Селяни, надошли от селата, се радват,
изнемогват в радостта си също еснафите,
радват се писари, свирачи на лира и бандуристи,
пеят долу мироносиците, пеят горе хористи,
Гостите сядат внимателно на празнична маса.
Не уцелват нотите арестантите и щабистите.
Мъже, тази зима от вас кой ще прекара?
Кой ще излезе на другия бряг на реката?
Кой ще падне в снега, под леда ще пропадне,
риба замръзнала ще нахрани с плътта си,
ще напои земята солена с кръвта си,
като луна ще кънти в птичия, звънкия крясък?
А смъртта чака в полето, не влиза в дома,
и се приближава момченце и казва: ела,
да вървим, ще ти покажа нашия имот и обори,
аз – казва – нямам страх и нямам покорство.
Виждаш ли в тоя златен простор каква е светлина?
Стига за всички птичи гнезда и змийски бърлоги.
… Те са толкова много – с радости и тъги.
Но докато тя все така с тях стои,
докато заедно с тях пее и тя –
със всички, с тъгите и с радостта –
смърт няма, няма нещастия и беди.
Огньове горят,
животни заспиват,
зимите продължават.
+++
Те цял месец стояха края тая река.
Бе неподвижна и близка цял месец реката.
Не даваха да се пали огън и мълчаха пушачите.
От тази страна стоеше войска.
И от другата също стоеше войска.
Черна река,
тече си реката, чернее.
Трудно е да си толкова дълго със нея.
Колко е дълбока през август, колко е лепкава.
Каква ли ще бъде, в Азов когато се влее?
Чуваше се как в мрака работи сърцето.
Какво ще стане накрая не знаеше никой.
И течението от север им донесе мъртвец –
небързащ, каквито са мъртъвците.
Сякаш го беше донесла стара беда
и сега го обръщаше от всяка страна.
Пробитите му дробове бяха пълни с вода –
с черната сладка вода на степна река.
Отминавай бреговете, човече, върви,
вземи си смъртта, вземи си страха,
тук силите не достигат дори да си жив,
какво ще прави един мъртвец на брега?
Вземи си смъртта и си я отнеси,
от тази река по-далече я махай,
от това тъмно течение я махни,
мъртвите си юмруци от тука разкарай.
Течението се врязва в топли скали.
В лисичи очи отразява се Месецът.
Разперил ръце, в августовска вода той лежи,
тежък като кръста върху човешките плещи.
И се влачи с течението някъде на Изток,
влачи се с тоя безкраен Донец,
и мъжете от брега се взират подире му,
и плачат за тоя мъртвец,
пореден мъртвец.
Земя на степни птици и подплашени риби.
Земя на златни пшеници и изгорена трева –
историята на тези брегове някой някога ще напише,
историята на тези бродове и тези русла.
Някой ще впише в историята всичките имена,
имената на бодливи акации и зелени коприви.
Десния бряг, в който се блъска луната.
Левия бряг, от който никой не е отстъпил.
Пчелни килийки
+
Важно ще е да се намерят думи
за всичко, с което живееш.
За да не мълчиш, докато гледаш
срещу свелината клонките и лицата.
Когато всичко бъде назовано,
изречено,
ще е по-лесно да се излиза
от къщи,
да се преживява сланата.
Думите се губят и се откриват
като монети в детството.
Стои жена срещу луната,
прилича на буквата і
в думата „ніч“.
+
На всички им пречи луната.
На всички им пречи просякът на ъгъла.
Твърде бие на очи.
Твърде нахално мълчи.
Привлича вниманието към себе си.
Твърде е болезнено от това.
Твърде неуютно.
Трябва да се избавим от тая луна.
От неразбираемата ѝ светлина,
от среднощната ѝ крехкост.
Събират се мъже,
обкръжават луната,
изтърколват я извън града,
към реката, в тревата.
Трябва да се избавим от всички чужди.
Трябвада се избавим от това
постоянно присъствие
на нещо печално,
на нещо неминуемо.
Търкалят извън града
кръглата луна,
издират си ръцете
в острите ѝ
ръбове.
+
За какви грехове те е сполетяло
да станеш пощальон
на тая улица?
Да познаваш всички по лице.
Да утешаваш безутешните,
да подкрепяш обезверените.
Да носиш на плещите си
тежкия кръст на кореспонденцията.
Всеки ден да идваш
и да им говориш нещо на тия хора,
на които никой никога
не им пише.
+
И неделната сутрин,
когато децата тичат
от есенния пазар
до есенното гробище.
Радост изгаря
детската ретина,
гласът е продран от желание
да надвикат вятъра.
С цвят се изпълват отрязаните цветя,
крие се сила в труповете посечени.
Смъртта, на която не обръщат внимание.
Животът като предчувствие за неизбежното.
+
Пристига сутрешният влак.
Слизат няколко пътници
на студения асфалт.
Всички се познават.
Всички са свои. Всички са тукашни.
Добри хора от малки градчета.
Зидари на пчелни килийки.
Приличат на гъски, които летят на юг:
смехът на вдишане прелива
в шепот на издишване,
радостта от очакването
се сменя с горестта на познанието.
+
Мястото с най-много слънце.
Сутрин с открито небе.
Дим над къщите.
И тия лозя под снега,
на склона,
ослепели от слънцето
като ученици в малък град –
вече имат проблеми с гръбнака,
вече имат проблеми със зрението,
но навеки любов
и усещане за опора
навеки.
+++
Вчера настъпи септември и тя
забеляза, че всичко е както преди, обаче
докосващата речното дъно топлина
сега стои край водата като остаряла гмуркачка.
И че птиците в града, търсейки подслон
от дъждовете, които тая година ще са обилни,
някак като възрастни гледат на тоя живот –
като деца от приют, на които вече всичко са им обяснили.
И учениците, които би трябвало да са по леглата,
тихо излизат от къщи като читатели от книжарница.
Греят се сутрин разочарованите цветари,
продават на минувачите цветя некрасиви и ярки.
И времето, което уж да отмине, не отмина, замря.
И този, който пишеше ежедневно, вече не пише.
И това, което не болеше вчера, не боли и сега.
И точно от това става още по-лошо.
+++
На един повече му се удават съгласните, друг с гласните е добре.
На нея не можеш да не обърнеш внимание – насън тя се смее.
Помислих си: толкова лесно влиза под кожата, без да знае, че тая кожа е моя.
Ако някога се събуди, добре би било да узнаем коя е.
Добре би било да се знае откъде е дошла и къде ли нощем се връща,
кой ли живее зад тая врата, за която са ключовете от нейната връзка,
защо не може нищо да си спомни и откъде са всичките тези знания.
Ако патрул провери джобовете ѝ, някой със сигурност ще получи ново звание.
Ако почне да пише спомени за всяка получена рана,
книгата ѝ ще има успех като тората или корана,
мъжете биха чели тази странна книга, усещайки свойта вина,
и биха я изгаряли по площадите, преди да започнат война.
Мъжете не гледат последствията, на тях им стигат причините.
Когато най-сетне получат всичко, те го изпълват със нищо.
Когато говорят за общото, те имат предвид своето.
По-добре не говорете с тях за бъдното, за да не изгубите готовото.
Но тя се събуждаше и тъкмо тогава започваше всичко.
Тя добре се държеше пред съда, на разпити и на изповеди.
Казваше, че е по-добре оръжие в ръцете, отколкото на герба ти – кръст.
Когато изговаряше думата любов, съзирах по зъбите ѝ кръв.
Пазете я, ангели, под леките си криле я прибирайте.
Кажете ѝ да запазва спокойствие при поредното си пикиране,
да ми върне ръкописите, моето сребро и горивото,
дали изобщо ме помни при случай също я питайте.
Превод от украински: АЛБЕНА СТАМЕНОВА
