Димитър Кенаров

Виктор Гавриленко се носи през украинската степ с почти сто километра в час. Разнебитената му тъмнозелена лада бясно подскача над изсъхналата трева и бълва облаци прах, докато задминаваме ужасените стада бизони, зебри, гну и антилопи. Някъде над нас около две дузини жерави прелитат в съвършена формация клин – тъмни сенки на фона на бледосиньото небе, като ескадрила бомбардировачи, отиващи на война.
Когато най-сетне забелязваме група коне на Пржевалски, Гавриленко рязко натиска спирачката, сякаш дръпва въображаеми юзди. Без да изчака спирането на двигателя, той скача от колата и залепва за лицето си огромен бинокъл.
„Добро утро, дами!“, провиква се той към кобилите в далечината – четвъртити кафяви фигури с настръхнали черни гриви. „Каква красота, каква красота!“
Петдесет и девет годишен, с чорлава прошарена коса, с мънички живи очи и изгърбен нос, надничащ над гъстите мустаци като птица от гнездото си, Гавриленко е директор на Аскания Нова, най-стария степен резерват в света. Той се намира в Южна Украйна, близо до границата с Крим, простира се на повече от 33 000 хектара и включва някои от последните останали късчета девствена степ, както и стада свободно бродещи бозайници, докарани от далечни краища на планетата: Африка, Централна Азия, Америка. Това е най-известният и популярен природен резерват или заповедник на Украйна – нещо като украинското Серенгети.
Евразийската степ е огромен полусух тревен пояс, който се простира от северен Китай и Монголия, през Русия до Украйна и чак до Унгария. Повече от две хилядолетия регионът служи като магистрала на различни цивилизации, широк път, по който крачи историята. Също като американската прерия, степта е митично място, безкраен пейзаж от разлюлени треви. „Продължаваш ли продължаваш, и няма начин да кажеш къде започва и къде свършва“, пише в края на XIX в. Чехов в една от любимите ми повести – „Степ“.
Западният край на степта, в Украйна, винаги е представлявал границата на Европа и също така един от най-оспорваните ѝ региони. Някога са го наричали дикое поле, диво поле, и едва в края на XVIII в. Руската империя успява да го подчини и да наложи имперски контрол върху разнообразните номади и полуномади, които го населяват. Самата дума „Украйна“ означава покрайнина, гранична земя. Сега историята сякаш се повтаря. Степта отново е станала граница.
Когато посещавам Аскания Нова в края на септември, емблематичните треви – власатка и коило – разнообразявани от червени лалета и лилави ириси, отдавна са хвърлили семената си под жаркото лятно слънце. Но самата огромност на степта, ширнала се във всички посоки, е все така зашеметяваща. В монотонността има определено величие.
„Трябва ни дъжд, дъжд, дъжд! Цялата степ напълно се променя при дъжд“, казва Гавриленко, сякаш засрамен, че не мога да наблюдавам степта в пълния ѝ разкош. Обяснява ми, че през всичките си години в резервата никога не е виждал толкова сухо време. Тук климатичните промени са реалност. През 1990-те средните количества дъжд са 450 милиметра, а тази година – едва 190 мм. „Напролет, ако се вслушаш внимателно, можеш да чуеш как расте тревата: пук, пук, пук“, казва той. „Трябва да се върнете тогава“.
Не знам дали ще съм в състояние да се върна, тъй като не беше лесно да стигна до Аскания Нова. Заради продължаващия въоръжен конфликт в Източна Украйна и скорошната анексия на Крим от Русия, трябваше да премина през поредица военни пропускателни пунктове, където навъсени мъже в камуфлаж копаеха окопи и размахваха калашници, а отстрани чакаха бронирани машини и танкове. „Путлер, стоп!“ – гласеше една нарисувана на ръка пътна табела, намекваща за амбициите на Путин, които за мнозина местни хора напомнят Хитлеровите. В близост до Аскания Нова бяха разположени противовъздушни батареи и радари, готови за отговор на руска инвазия откъм Крим. Всички и всичко се готвеха за война.
„Дори в най-големите си кошмари не мога да си представя, че Русия ще нападне Украйна“, казва ми Гавриленко, щом се връщаме в офиса му в административното крило на Аскания Нова – просторна стая, пълна с книги, с всякакви бумаги и с фотографии в рамка на червеногърба сврачка и на сокол орко. „Ако Петър Велики е отворил прозорец към Европа, то Путин сега го затваря“.
Гавриленко млъква за миг и вади памучна кърпа, за да избърше сълзящото си дясно око, което страда от някакво офталмологично заболяване. Той е последният човек, който би проронил сълза, но в същото време жестът му изглежда някак символичен.
„Най-лошото е, че планът да се раздуха скандал вътре вкъщи като че ли проработи“, продължава той. „Като биолог съм добре запознат с този вътревидов конфликт, най-лошия в природата. Ние сме агресивен вид, много агресивен, също като шимпанзето, което убива своите. Унищожаваме всичко по пътя си.“
Голяма част от професионалната кариера на Гавриленко е посветена на това да предотвратява разрушителните склонности на човека. Наследник на донските казаци, прочутите степни ездачи, той е израснал във ферма без електричество и от малък е страстен поклонник на природата. Отива да учи зоология и опазване на околната среда и бързо се утвърждава като един от водещите природозащитници на Съветския съюз. Като признание за постиженията му, през 1990 е назначен за директор на Аскания Нова – работа, с която се справя блестящо и която го прави донякъде знаменитост в родината му. Ако работиш в природозащитната сфера в Украйна или Русия, със сигурност познаваш Виктор Гавриленко и неговата почти фанатична отдаденост на тази дейност.
„Получили сме това историческо наследство и би било престъпление да го зарежем“, казва той за работата си. „Длъжни сме да го запазим и да го предадем на следващото поколение. Ако не можем да се погрижим за настоящето си, ще останем и без бъдеще.“

Историята на Аскания Нова е дълга и криволичеща. („Като кожа на зебра – след бялата ивица следва тъмна“, казва Гавриленко.) Основана е като частен природен резерват в края на XIX в. от земевладелец с огромно богатство и амбиция, Фридрих Фалц-Фейн, потомък на немските заселници в региона. Фамилията Фалц-Фейн притежава едни от най-големите стада овце в Русия, а освен това – корабоплавателна компания, частно пристанище на Черно море, огромни овощни насаждения и консервна фабрика (чието лого представлява златна рибка, яздеща велосипед).
Човек с прогресивни идеи и нещо като любител еколог, Фалц-Фейн решава да загради част от девствената степ във владенията си, за да защити оригиналната флора от плуга и овцата, които бързо и необратимо променят пейзажа на Южна Украйна. Но амбицията му отива по-далеч: иска да въведе диви животински видове, не само местни, но и чужди, които живеят в степни местообитания. На практика Фалц-Фейн е ранен, макар и своеобразен привърженик на това, което днес еколозите биха нарекли „реуайлдинг“.
Не след дълго Аскания Нова приютява стада от критично застрашените антилопи сайга (някога в изобилие в Евразийската степ), бизони, зебри, камили, щрауси, гну и дори кенгуру, като много от тях живеят в полудиви условия. През 1899 г. Фалц-Фейн спонсорира експедиция до Монголия, която докарва коне на Пржевалски – последния вид действително диви коне. Десетилетия по-късно това начинание ще спомогне да се спаси видът от изчезване. Освен това той създава зоологическа градина и огромен дендрариум, и чрез дълбоки артезиански кладенци осигурява напояване насред сухата равнина, с което Аскания Нова си спечелва прякора „оазис в степите“. Когато цар Николай II я посещава през 1914 г., остава толкова впечатлен, че дава на Фалц-Фейн благородническа титла. „Толкова е удивително“, пише царят в писмо до майка си. „Прилича на картина от Библията, сякаш всички животни са излезли наведнъж от Ноевия ковчег“.
Но зад кулисите дебне трагедията. Разположена току до входа на Крим, точно на фронта с едни от най-ожесточените сражения през Гражданската война в Русия, Аскания Нова скоро бива опустошена, а Фалц-Фейн е принуден да бяга в Германия. В мемоарите си брат му Владимир си спомня, че когато болшевиките превземат резервата, избиват множество животни за храна и стрелят с артилерия срещу стадата от диви коне и антилопи, вземайки ги по погрешка за вражеска кавалерия. В пристъп на скука и жестокост, един войник се захваща да обезглавява със сабята си редки породи гъски. „Да отсечем на буржоазията главата!“ – провиква се с всеки следващ удар.
Макар че претърпява големи щети, а по-късно е национализирана от съветската държава, Аскания Нова оцелява; и през сравнително либералното десетилетие на 1920-те там продължава сериозна научна работа в сферата на екологията. След това възходът на Сталин и неговите планове за „велика трансформация на природата“, предвиждащи пълното подчинение на природните обитания пред индустриализацията и едромащабното земеделие, превръщат голяма част от резервата в животновъдно предприятие. Лъженаучните експерименти с хибридизация на животни (зебри с коне, бизони с домашни говеда), целящи да създадат нови видове и да увеличат добивите, стават основни задачи. Има дори опити да се комерсиализира млекодобивът от антилопи иланд.
Чак през 1980-те, докато съветският режим се разпада, започва истинска работа по възстановяването на природозащитната мисия на Аскания Нова. Мястото става част от мрежата биосферни резервати на ЮНЕСКО и под ръководството на Гавриленко най-сетне успява да се отдели от дотогавашния Украински институт по животновъдство в степните региони. Популярността ѝ расте, отчита всяка година над 100 000 посетители, и през 2008 г. е избрана за едно от Седемте природни чудеса на Украйна, след което представлява страната в международната иницатива, наречена Новите седем чудеса на природата. Не успява да спечели, но и това е достатъчно признание.
Напоследък малцина туристи се престрашават да дойдат тук. Когато страната ти е във война, икономиката се срутва и страхът тежи във въздуха като плътно одеяло, да ходиш на екскурзия в степите не е сред приоритетите ти. Доколкото мога да преценя, аз съм единственият гост в „Кана“ (другото название на антилопата иланд) – съветски жилищен блок, преобразуван в хотел, чието фоайе е украсено с рога и картини на елени, досущ като ловна хижа.
„В момента бизнесът е много зле“, въздъхва служителят на рецепцията. „Всички са уплашени от събитията“.
Улиците на град Аскания Нова (3500 жители) са злокобно безлюдни и само местните хора излизат по обичайните си дела. Ако не бяха степният резерват, зоопаркът и дендрариумът, които общо осигуряват около 300 работни места, това място би изглеждало като кое да е друго украинско градче: чаровни едноетажни къщи, някои боядисани в традиционния за региона син цвят, примесени тук-там с грозни мръснобели жилищни блокове. В общите пространства са опънати дълги простори, от които виси шарено пране. Неколцина старци седят по дървените пейки, докато децата играят на война с пръчки и клони.
В къща на края на града живее Николай Лобанов, 90-годишен ветеран от битката при Сталинград, който се заселва в Аскания Нова през 1952 г. и постепенно се превръща в един от водещите авторитети по отглеждането и опазването на коня на Пржевалски. Макар че има затруднения с произнасянето на думите, паметта му е бистра и той все още си спомня повечето подробности от живота си: глада в Украйна през 1930-те, когато ловува врабчета и лалугери в степта; чудодейното си избавление през Втората световна война; часовете по зоология във вечерното училище; срещата в Аскания Нова с Джой Адамсън, известната естественичка и писателка, по-късно убита в Кения; приятелството с покойния английски природозащитник Джералд Даръл.
Лобанов е също така отличен художник и къщата му е изпълнена с неговите картини на великолепни зебри, антилопи и фламинги, нарисувани в примитивсткия стил на Анри Русо – Митничаря. Истински син на степите, той като че ли изпитва безмерна обич към дивите животни. Но когато споменавам текущата война в Украйна, внезапно се ядосва.
„Фашистката хунта в Киев е виновна за всичко! Те първи започнаха войната“, почти вика той. „Руснаците са наши мили братя, заедно се бихме срещу нацистите, защитавахме Съветския съюз. Тази земя е видяла прекалено много кръв, не ѝ трябва повече.“
И после, сякаш се опитва да обуздае мислите си, ме пита: „Видяхте ли жеравите? Красиви са.“
В последния си ден в Аскания Нова решавам да последвам съвета на Лобанов и отивам да видя жеравите. Те се събират тук в началото на есента: десетки хиляди обикновени жерави (Grus grus) си почиват и се хранят по време на ежегодната си миграция от Скандинавия и Западен Сибир до Близкия изток и Източна Африка. С тъмносивото си оперение, с дългите си крака, достолепна черна шия с бяла ивица, която продължава между очите, и с червена корона на главата, тези птици са царските особи на степта.
В часовете преди зазоряване, докато съзвездията още обсипват ясното нощно небе, се срещам с Александър Мезинов, орнитолог и директор на зоологическата градина към Аскания Нова. Заедно с екипа му ще се отправим към една ниска, заблатена част от степта, наречена Большой чапельский под или Голямата чаплена низина, за да броим жерави. Редовното преброяване помага да се определи състоянието на определена популация, както и миграционното ѝ поведение.
На улица „Ленин“, тъкмо пред зоопарка, се качваме всички в сив „УАЗ-452“, съветска камионетка, предназначена за груб терен, позната като буханка, тоест „самун хляб“. Отправяме се към степта. Всички освен мен са облечени с едно или друго военно облекло и носят бинокли, тефтери и химикалки. Докато шофираме по неравния път, Мезинов разказва история за група рибари от едно близко село, които неотдавна излезли с лодка за риба близо до кримския бряг. Веднага щом се напили, взели да викат: „Путин е хуй“, обаче руските граничари решили, че това е украинско нашествие и едва не открили огън. Всички орнитолози в камионетката избухват в смях.
Спираме на няколко места на равни разстояния по пътя и един по един хората слизат и се отправят към наблюдателните си постове. Целият периметър на степта трябва да се покрие, за да се получи възможно най-точно преброяване. Двамата с Мезинов излизаме последни от камионетката.
Навън е мразовито и още тъмно, но бледи розови и оранжеви петна вече поръбват хоризонта. Някъде в далечината чуваме насечените обаждания на жеравите, като тромпети в някакъв експериментален джаз. Птиците се събират, преди да отлетят по всекидневните си задачи в търсене на храна. Докато чакаме, търкаме ръце и тропаме с крака, за да се стоплим.
„Трябва да си сред природата, за да видиш беглите промени“, казва ми Мезинов, вгледан в хоризонта. „Има много учени, които си седят на столовете в кабинета и си въобразяват, че могат да разберат природата. Четат книги, получават субсидии, но нищо не знаят. Тук установяваме фактите чрез наблюдение.“
Мезинов ми казва, че определени птичи популации спадат катастрофално в последните няколко години, защото влажните зони и естуарите изчезват, а бракониерството и замърсяването се увеличават. През 2004 г. преброили 14 500 гнездящи двойки големи дропли, но през 2012 – само 4500. В началото на 1990-те в Украйна имало около 35 000 двойки диви сиви гъски, но и те намалели чувствително. Миграционното поведение също се променило: затоплянето на климата убедило ред птичи видове, включително някои жерави, да прекарват зимата в Аскания Нова, вместо да отлитат на юг.
Докато слънчевият диск бавно изплува, различавам дребни черни силуети, пасящи в далечината: стада американски бизони и коне на Пржевалски. Краткотрайният дъждец преди няколко дни бързо е събудил тревата от нейния сън без видения. Сега, в утринната светлина, медният ѝ блясък постепенно става изумруден, облагороден от нежните капки роса.
Виковете на жеравите бавно се усилват и зачестяват, като музикални записи, насложени един върху друг, додето накрая всичко се превръща в неспирен, оглушителен фонов шум. Една по една, птиците излитат във въздуха: виждаме формации от по десет, после двайсет, петдесет, сто. Набитото око на Мезинов се нуждае само от един поглед, за да определи бройката, преди бързо да запише информацията в тефтера си.
„Жерави се носят като кораби в небето“ – припомням си тази реплика от стар съветски военен филм, „Летят жерави“. Жерави се носят като кораби в небето. Когато най-сетне и последните армади прелитат над нас, двамата с Мезинов дълго време гледаме след тях и мълчим. Откъдето и да идват, където и да отиват, надяваме се, че пътят им ще е лек, далеч от нашите войни.
Превод от английски: АНГЕЛ ИГОВ