КАКВО БИ МОГЪЛ да каже Чехов ли –
От времето на Елцин до днес Западът проявяваше едно неразбиране за това какво представлява руската обществена система. Основната му грешка бе, че смяташе, че в Русия може да бъде установена работеща демокрация. Междувременно режимът на Владимир Путин разви тоталитарни характеристики: автокрация, репресии, милитаризъм, подозрение към чужденците. Той започна да осъществява враждебни действия спрямо НАТО и Европейския съюз. Погрешно е да се смята, че тези действия са провокирани от разширението на НАТО. Напротив – разширението на НАТО беше провокирано от тези действия. Доказателство за това е непровокираната инвазия в Украйна. Представяте ли си къде щеше да бъде България сега, ако не беше член на НАТО? Обществената система в Русия поражда диктатори отново и отново. Време е да запишем името на Владимир Путин до тези на Иван Грозни и Йосиф Сталин. Но ние не бива да бъркаме персоналистичния режим на Путин с цяла Русия! Уважаеми разноезични читатели и почитатели, колкото по-скоро Русия се отърве от този престъпен режим, толкова по-добре за цялото човечество, пък и за самата Русия!
Иван Христов
А ДАЛИ НА ЧЕХОВ би му се наложило да навакса стотина години от руската история, за да разбере случващото се сега?
И нуждае ли се изобщо от наваксване, когато прочутият стих на Тютчев отново се развява като флаг над метафизичната същност на Русия. И как замирисва на опасност, когато държавата развее своите поети и под вселенския им покров тръгне да върши гадости. Ето така още в първите дни на войната, покрай цитирането на Тютчев, официалните изявления на Кремъл упрекваха Запада, че не разбира Русия и тя би могла да прибегне до червеното копче, в случай че почувства заплаха за съществуването си. И кое съществуване се имаше предвид в тези изявления? Дали териториално-физическото? Да, но не и на първо място като значение. Разбиране – съществуване, тук е заплахата за същността на Русия, а тя не се е променяла. (Сещам се как докато четях „Империята трябва да умре“ на Михаил Зигар, се дразнех от авторовите аналогии на случвалото се преди век със ставащото в наши дни в Русия, а не е трябвало да се дразня.) Русия е преди всичко историята на нейните водачи, на първожреците на същността. Някакъв вид светска теология. А извън вярата в приносителите на същността винаги е стояло злото, срещу което се води безмилостна борба. Самото неверие е Зло, дори, а всъщност и най-вече в границите на предопределеността.
Обичайно стихотворението на Тютчев се разглежда в три аспекта. Първият, естествено, е сравнението с Бога. Тук не чакай санкциите след живота, властта ще се погрижи навреме, ясно е. Може и да те запише в някой полк от отвъдници и да те прати да разширяваш териториите на вярата. Вторият сравнява Русия с Вселената. Тя като цяло също е неизвестност, но ето сега стартира космическа програма, ще се изследва Луната, може би ще открият дали тя влияе някак на кървавите цикли в историята. И при двата вектора, насочени в безкрайността, идеята е ясна – от Русия се познава само толкова колкото е отредено на скромните човешки способности, но останалото… е, то е достъпно само за вярата. Застанал под този вселенски тътен на съдбовност човекът трябва да осъзнае своята незначителност и ненужност. Длъжен е да го направи, длъжен е да се преклони. В тези два пункта Чехов не би могъл да излезе срещу Тютчев, не защото няма какво да каже, а защото езикът на идеологията просто не е неговият език, а ако говориш срещу идеологията на чужд за нея език, най-малко ще получиш обвинение във вулгарност.
Но има и един трети прочит на стихотворението, който също оперира с вярата, с поклонничеството, но добавя и един практичен, еротичен елемент, сравнявайки Русия с любовта към Жената. Тук вече можем да чуем Антон Павлович. Ето накратко какво се случва в разказа му „Ариадна“ – в него младеж се влюбва в красиво празноглаво момиче и не приема нейните уверения във взаимност на чувствата, давайки си сметка, че са неискрени и студени. Тя много би искала да му отвърне със същата любов, но просто е неспособна. Това не пречи на младежа да продължи да я обича въпреки игричките на възлюбената, копнееща да бъде обичана. В един момент Ариадна заминава с друг за чужбина, той си има съпруга и деца, беден е и двамата постоянно врънкат за пари нещастния влюбен. Но не в тази пошлост е същността на разказа, а в нуждата от любов. В един момент другият изчезва и младият влюбен остава сам с възлюбената си. Скрупулите за липсваща взаимност престават да важат и еротичният елемент на отношенията им се проявява, пренасища се и довежда до охладняване на чувствата на младежа. (За да се справи с липсващите си чувства, той тръгва по музеи, гледа картини, започва да чете, т.е. образова се, което чертае връзка към упрека, отправян срещу скептичните към Тютчев, но в обратна посока – те са обвинени в прекалено интелектуалничене, довело ги до съмнението.) Разказът обаче не се изчерпва с това, защото изчезналата любов се заменя от чувството за дълг и Шамохин остава до Ариадна, очаквайки все пак някой ден тя да се омъжи за някого, да го освободи от себе си.
И какъв е възможният изход от този безнадежден лабиринт?
Подсказал го е духът на починал роднина на Ариадна, призован от спиритуалист на помощ, за да даде отговор на нейните трепетни копнежи още преди историята в разказа да започне.
Спиритуалисти, екстрасенси, духовни водачи, безграничност на душата, пътеводители в отвъдността на вярата…
Спомняте ли си как през 90-те по телевизията и в България се появяваше Кашпировски, за да ни отнеме от болката? Сякаш разпадът на системата не можеше да мине без болка, макар че той говореше за съвсем обикновени неща като ходенето на зъболекар. Аз бях дете и ми се струваше смешно, но възрастните много се вълнуваха. Не знаех, а и тогава не съм се интересувал – впоследствие Кашпировски става депутат от партията на наскоро починалия Жириновски, оттегля се, обвинявайки го в расизъм и войнолюбство. После безуспешно се опитва да хипнотизира терористите от Будьоновск. А напоследък провежда дистанционно лечение на коронавирус. Не намерих информация дали е говорил нещо пряко за войната, някаква негова почитателка под клип в YouTube му благодари за спокойствието, което внася в тези смутни времена, заобикаляйки ги, и т.н. На сайта му впрочем стои друг цитат от Тютчев, малко по-ранен Тютчев, но от него пак се чува тътенът на безсмъртните метафори „Блажен, кто посетил сей мир / В его минуты роковые!“ (цитатът е от стихотворението „Цицерон“: „Блажен е, който посети света / през времена съдбовни“, превод Димитър Горсов).
Представяте ли си Чехов, озовал се сега в Русия да напише разказ за Путин, отиващ да му вадят зъб, хипнотизиран от Кашпировски? Аз си го представям, но май не е нужно и да си го представям, пък и времето не е точно за хумор, въпреки хихикащите сънародници. В разказа „Ариадна“, през устата на Шамохин, Чехов, влизайки в ролята на медиум, говори за възможната еманципация на жените. Казваме жените, но се разбрахме, че си мислим за Русия: „Жената трябва да бъде възпитавана така, че да съзнава своята неправота като мъжа, защото тя смята, че винаги е права. Да се внушава на момичето още от пелени, че мъжът не е кавалер и партия за женитба, а неин близък и равен във всичко човек“ (превод Лиляна Ацева) и т.н. „По-нататък, пише Чехов, не съм чул, защото съм заспал.“ И заспивайки, мисля си, твърде вероятно е да му се е присънило как в стените на лабиринта през цялото следващо столетие рикошират куршуми, как в безизходните му коридори разстрелват милиони, другаде измират от глад, как се изстрелват снаряди и ракети, но не за да отворят път навън, а за да разширят територията на лутащата се любов.
Иво Рафаилов
ИВАНЕ, ПРЕДИ ДА ЗАГОВОРИМ за Чехов, трябва да ти призная, че напоследък мисля много често за твоето стихотворение „Между два разговора с Веселин Тачев“. Споделял съм ти и преди, че ми е любимо, но сега, посред безумието на войната, първите стихове отекват още по-силно в главата ми. Ти пишеш: „По-малко говори, по-малко говори / и ако можеш – истината само!“.
Струва ми се, че освен бащиния, това стихотворение винаги е съдържало и писателски завет. А може би са едно и също? Навярно аз го чета така заради собствените си дефицити (все пак моите бащи винаги сте били вие, любимите ми автори), но като че ли и ти сам го заявяваш в ранните редакции, питайки „Нима не е призвание голямо?“.
Тук ще оставя настрана и „дългия дълг“ на писателя, и въпроса за смелостта. Пази Боже да философствам кое е смелост и кое не, докато всеки ден умират хора. Но нека остана при тази дума – „призвание“.
Какво е призванието на пишещия човек, ако не да казва истината в едно лъжовно време – въпреки лъжовното време? И част от това призвание не е ли именно в публичния жест, в огласяването на истината дори когато битката с фалша изглежда неравна? Не съм спирал да си задавам тези въпроси откакто Путин започна войната. И все повече се убеждавам, че са риторични, от ясно по-ясно е как им отговаряме.
Твоят въпрос е, разбира се, по-интересен – какво би казал Чехов?
Изкушавам се да отвърна максимално кратко – би казал истината.
Сигурно си струва да се посочи и добре документираната му привързаност към украинските земи и украинския народ (писмата от 1888-ма до Н. Лейкин и А. Лазарев-Грузински, в които с несравнима топлота описва украинската природа и местните нрави). Или симпатията му към град Суми, където е прекарал две лета, а впоследствие малката лятна къща става музей на Чехов. Днес този музей е в опасност. И истината (истината само!) настоява да кажем – опасността е руската армия. Ужасно цинично е да се говори за войната като за природно бедствие, сякаш няма агресор. Уверен съм, че Антон Павлович не би говорил така – призванието му е друго.
Бих могъл да добавя още свидетелства за украинските симпатии на Чехов или да намекна, че за разлика от своята Ирина, той не би извикал с копнеж „В Москва! В Москва! В Москва!“. Сигурно ще е уместно да припомним и няколко вечни цитата, критикуващи руската менталност – Чехов има немалко.
Да, можем да изброяваме такива неща… Но те не са главното. С тях лесно ще се спекулира, затова нека ги оставим на идеолозите.
Достатъчно е ние да се съгласим за призванието. И да нямаме съмнения, че днес, когато в Русия лъжата е държавна политика и самодържецът затваря всеки, дръзнал да каже истината, Чехов не би я премълчал. Уверен съм, че би я изрекъл с тази своя, чисто чеховска лекота и категоричност едновременно. Би я споделил с човеколюбие, което не е демонстративно, би я казал като лекар, а не плакатно, като „ангажиран трубадур“. Без патос, но и без колебание. И не би го сметнал за проява на смелост или героизъм, защото ще има съзнанието, че просто си върши работата.
Освен всичко друго, истината е и въпрос на възпитание, нека не забравяме прочутото писмо до брат му Николай (културният човек се бои от лъжата като от огън и т.н.).
Възпитанието да казваме истината въпреки всичко – мисля, че това би ни припомнил Чехов. Както го правиш и ти. Благодаря ти, Иване.
P.S. За малко да забравя – една препратка, която ми се струва по-важна от останалите, затова ще я отделя. Братът на Олга Книпер, Владимир, споделя спомен за последната си среща с Чехов. Пролетта на 1904-та е (Чехов умира на 15 юли) и двамата разговарят за избухналата неотдавна Руско-японска война. Владимир изразява надеждата си за победа на руските войски. Антон Павлович с тревога сваля пенснето си и му отговаря тихо, но твърдо: „Володя, никога не говорете така. Очевидно не сте помислил. Та нали нашата победа би означавала укрепване на самодържавието, засилване на този гнет, в който се задушаваме?“.
Иван Ланджев
НЕ ЗНАМ КАКВО БИ КАЗАЛ на читатели и почитатели, но съм сигурен (поне във въображението си), че би лекувал доброволно и безплатно още от 24 февруари хора, които не са му нито читатели, нито почитатели, а са просто хора. И мисля, че би го правил в град Мариупол в Украйна, впрочем побратимен на Таганрог град. Сигурен съм и че не би бил на страната на агресора и на атакуващия в лицето на Путин. Сигурен съм, че би застанал на страната на жертвите. Сигурен съм, че би бил в театъра в Мариупол и би се опитал да спаси колкото се може повече хора от разрушенията. Сигурен съм, че би написал книга за случващото се в Украйна, както е написал и книга за остров Сахалин и за каторжническата колония там и за заточениците там. Тогава той съставя пътепис, каталог, енциклопедия и речник на това безмилостно място и на хората, които живеят, оцеляват и страдат там. Сигурен съм, че би погледнал и днешната трагедия в очите и би бил изчерпателен и не би спестил нищо. Не би редактирал неприемливото и не би смекчил нелицеприятното, за да не загуби част от вярната си публика. Сигурен съм, че не би си правил маркетингови сметки и стратегии. Сигурен съм, че би плакал и би си изцапал ръцете в желанието да помогне. Сигурен съм, че би зарязал остроумията и оригиналниченето и би говорил спокойно, бавно, категорично и уверено. Но с дълбок нюанс и детайл. Сигурен съм, че би намерил място и за убийствена ирония, която би напомнила, че лесно се умира, но трудно се живее. И че лесно се лъже и трудно се казва очевидната истина, ако тя може да ти коства много. Сигурен съм, че не би имало от какво да го е срам. Сигурен съм, че би ни посъветвал да не се паникьосваме. И да се опитаме да сме хора и общество, които могат да разговарят помежду си, да се разхождат заедно и да устояват заедно. Сигурен съм, че би се опитал да напомни по всякакъв начин, че без състрадание всяка двукрака душа не представлява нищо повече от бясно куче.
Стефан Иванов
ЗА ДА ОТГОВОРИМ НА ВЪПРОСА „какво би казал Чехов на нашите съвременници?“, трябва да се опрем на неговата художествена картина на света. За мен е особено важно това, че писателят проблематизира всяка една идея/идеология, колкото и благородна да изглежда тя, като я подлага на етичен критерий и дискредитира проявите на фанатизъм, доктринерство, педантизъм (да си спомним Лида Волчанинова от разказа „Дом с мезонином“ / „Домът с мансардата“). Изводът „никой не знае цялата истина“, до който стигат герои на Чехов, поставя под въпрос налагането на някакъв идеен авторитет. На Чехов са чужди мистичните идеи за руската „душа“, за „народа богоносец“ (известно е, че той не приема поетиката на Достоевски). По тази причина ми се струва, че той не би цитирал „Умом Россию не понять“ на Тютчев, или би цитирал това поетическо изказване полемично. По повод на проблема за толерантността често си спомням разказа на Чехов „В усадьбе“ („В имението“), в който героят страда от своята нетактичност: след като е обидил свой гост с филипиките си против хората, които не принадлежат към дворянското съсловие, без да си даде сметка, че гостът е точно такъв, този герой си спомня как веднъж във влака е говорил през цялото време срещу немците, а после е разбрал, че всички негови събеседниците са немци. Като се има предвид концепцията на Рут Бенедикт за „култури на срама и култури на съвестта“ (и наблюденията на С. Аверинцев върху този проблем), бих казала, че Чехов е носител на „културата на съвестта“ (а не на източната „култура на срама“, която не допуска чувството за вина и покаянието, защото в нея човекът трябва „да запази лицето си“).
Дечка Чавдарова
НЯМА ПО-ВРЕДНА за самата Русия мисъл от тази – Русия с ум не ще прозреш. И Чехов е един от онези автори, които отказват да работят с подобни кухи идеологически конструкти. И не само защото е отрасъл в град с голямо етническо и културно разнообразие, какъвто е родният му Таганрог – наистина граничен град, който през 20-те на ХХ в. дори е бил в състава на Украинската ССР, а и защото точно този писател по особен начин е врязан в тъканта на живота, с цялата му физическа заземеност, скука и простота. Не, точно Чехов не би цитирал Тютчев, защото въпросната мисъл съдържа опасна идеология, освен че с нея се спекулира безобразно. Тази мисъл с годините стана флагман, стана идеологема, в която се окопа и руското мислене, и западното възприятие на Русия. Сякаш това, че Русия не може да бъде разбрана с разум стана удобно оправдание на Запада да си стои настрана, а в Русия тя се превърна в стълб на една изолационистка политика, която обаче е особено примамлива поради удържаната с векове вяра за специфичен път на историческо и духовното развитие на страната. И както се видя – няма нищо по-опасно от тази вяра, от идеята, че си специфичен и другите не те разбират. Това доведе неусетно до едни други далеч не безобидни, също изнесени в полето на нерационалното конструкти – че Русия се чувства обидена, засегната, наскърбена, дори излъгана от Запада. Думички, с които руският президент насити речника си, а западните му колеги отбягваха с пренебрежителна усмивка. Дмитрий Муратов, главният редактор на „Новая газета“, е един от малцината коментатори, които на въпроса Очаквахте ли тази война? отговаря: „Да. И си дадох сметка, че Путин се готви за нея по начина, по който си промени лексиката в последната година… по начина, по който започна да изброява обидите, нанесени от Запада, и да вмъква думи като героизъм, подвиг, нацизъм, Велика отечества война“. Да видиш в подобна лексика заплаха за военно действие изисква и сериозно познание на контекста, защото без него много лесно можеш да погледнеш на това просто като на риторика и да го подминеш. И как няма да го подминеш, когато за нормалния Запад международната политика поне от 30 години е изцяло в полето на постидеологическото, движена е предимно от икономически договорки. Руската политическа риторика и мисъл обаче днес (а и кога не е било?!) е основана на тежък идеологически проект. Поизоставеното в годините на СССР клише за специфичен исторически и духовен път на Русия, избрана да бъде Спасител, се върна в ерата на Путин снаряжено с мощен политически инструментариум. В ръцете на обидения руски президент това клише послужи като параван на една война, чиито причини малцина извън Русия разбират. Но… ако се върна на Чехов, струва ми се, че той днес по-скоро би отишъл на фронта, все пак е лекар, би превързвал своите, които и да са „своите“, и най-вероятно не би казал нищо, просто би превързвал.
Галина Георгиева
АКО СЪЩЕСТВУВАШЕ машина на времето и А. П. Чехов можеше да се върне в родния Таганрог през април 2022 г., вече щеше да е започнал да пише първо действие на пиесата „Чайка” – комедия за едни хора, които разиграват своите представи за живот на брега на езерото, което е склад за ядрени отпадъци. За Нина Заречная апокалипсисът щеше да бъде факт, не само мъгляво предчувствие, а въпрос на лично светоусещане. Трепльов и Заречная нямаше да разиграват квазисимволистично представление, а щяха да напомнят на гостите, че творчеството е небоходимо дори когато сме изправени пред унищожението, а въпросът е дали бихме могли да творим и в самотата, след като сме преживели унищожението. В действителност може би Чехов не би казал нищо от това, защото машините на времето не съществуват към днешна дата, но заедно с това ние сме принудени да търсим отговори на въпроси, които са безкрайно тревожни, тъй като сме забравили (а и по-вероятно сме се заблуждавали), че злото (понякога) побеждава. Чехов със сигурност е бил щастливец, че не посреща нито Първата световна война, нито Втората (а би могъл). Дали злото е възможно да бъде победено, не знаем, но заедно с това и хората, и лъвовете, и орлите, и яребиците имат нужда от състрадание, топлина и съчувствие. Чеховите герои-нарциси не винаги виждат трагедията, която гледа буквално зад рамото им, сигурно и ние така… Какво би ни казал? Би ни казал вече казаното: „Телата на живите същества са потънали в праха и вечната материя ги е превърнала в камъни, във вода, в облаци, а душите им са се слели в една”.
Петър Денчев
„Таган“ – първата част от името на родния град на Антон Павлович, означава „триножник“ или на простонароден български (заемка от гръцки) „пиростия“. Така в тия три нозе (крака) може би трябва да търсим думите на въображаемия Чехов през април 2022 г. И понеже той има пиеса „Три сестри“ – дали пък заглавието не е повей от таганрога?! – там, мисля си, ще открием същността на мнението му, не при Тютчев. Тютчев тук е „ни при чëм“.
Първи крак:
Вершинин: Това, което ни се струва сериозно, значително, твърде важно – ще дойде време – и ще бъде забравено или пък ще изглежда неважно. И е интересно, че ние днес съвсем не можем да знаем какво собствено ще се смята за високо и важно и какво за жалко и смешно.
Когато Чехов е писал тези думи, в Русия не е имало нищо по-високо и важно от император Николай ІІ. Днес този император буди единствено жал и насмешки за своите самомнения, лутания, безгръбначия. У Антон Павлович Владимир Владимирович ще събуди единствено жал и присмех. Един унтерофицер Пришибеев, закопал се в бункер…
Втори крак:
Маша: В този град да знаеш три езика е ненужен разкош. Дори не разкош, а някакъв ненужен придатък, нещо като шести пръст.
Антон Павлович със сигурност е знаел констатацията на своя предходник Александър Сергеевич за нелюбопитството на руснаците, за тяхната затвореност и незаинтересуваност от останалия свят. В Русия непрестанно са се занимавали със себе си – как стоим на фона на Европа, наистина ли сме Трети Рим, наша ли е мисията да спасяваме и облагородяваме света. И цялото това нещо, този „шести пръст“ ги докара днес дотам, че те останаха съвсем без пръсти, превърнаха ръката си в свит юмрук, който не може да прави нищо друго, освен да удря. Ако нямаш шести пръст, ставаш безмозъчен юмрук – това би ни казал Чехов с тихата печал на своята невинна, обезоръжаваща и всеопрощаваща усмивка на кроткото си лице…
Трети крак:
Олга: Музиката свири толкова весело, толкова радостно и ти се струва – ето, още малко, и ние ще разберем защо живеем, защо страдаме… Ако бихме могли да знаем, ако бихме могли да знаем!
Да, ако биха могли да знаят, щяха още повече да не разбират. Защото страданието, което е било тяхно, те го разпространяват по целия свят. И по този начин превръщат неразбирането на живота в разпространение на смъртта. Смъртта, която сеят в Украйна. А Антон Павлович със сигурност щеше да говори против тази смърт, да я отрича и осъжда, но не от Таганрог, а далеч от него, най-вероятно някъде на Запад, може би от Баденвайлер, Германия…
Митко Новков
