Разговор на Владислав Христов със Светлозар Желев
Четири сборника за две години, а сега излиза и съвсем нов двутомник. Как се запали по съставителството на сборници? Откъде черпиш енергия и мотивация?
Активен се получи този период на ковид криза, да. При все че концепцията и идеята да започна с тези сборници е още преди началото на пандемията, от 2019 г. Тогава започнах работата по „За бавното живеене и насладата от живота“. Вече 24 години се занимавам професионално с книги, създадох и бях главен редактор на първите броеве на „ГРАНТА България“, списанието за нова литература, което само по себе си е също такъв тип литературен сборник, после бях и литературен редактор на „АРТИЗАНИН“, а през годините, като издател, съм правил доста такива тематични сборници. В тези обаче има много повече от мен, думи, опит, емоции, смисъл. Енергията и мотивацията ми е в разбирането, че словото и идеите трябва да достигат до колкото може повече хора, и че само заедно можем да променяме света около нас. За мен тези сборници са махът с крила на пеперудата, който се надявам да причини интелектуална буря в умовете на читателите. Особено „Любовта за напреднали“.
Покрай създаването на всеки един твой книжен проект се заражда своеобразно микрообщество от приятели и съидейници. Как стигаш до всеки един участник, който да поканиш? Съществуват ли някакви твои вътрешни правила, които те водят?
През целия ми съзнателен живот съм се водил първо от емоцията, после от интуицията, и накрая от разума. Може да звучи неправилно за много хора, за които разумът е единственото средство за движение напред, но при мен емоциите и интуицията много рядко са ме предавали. Хилядите прочетени книги изграждат тези емоции и интуиция, затова и разчитам на тях, и ги култивирам внимателно. Те са добър слуга, но лош господар, ако перифразирам един друг израз, не ги оставям да властват над мен, но винаги разчитам на тях. Така е и с тези сборници, и хората, които каня да се включат в тях. Те са мои приятели, почти всички, хора, с които ни свързват много неща – общи проекти, работа, идеи, виждания, теми, разбирания, посоки, мисия, свобода и вдъхновение. С всеки от тях през годините сме си говорили, обсъждали или дискутирали темите в сборниците или съм чел техни текстове по тях. Никога не мога да претендирам за изчерпателност, разбира се. А само за богатство на гледните точки и зададените въпроси. Защото литературата е да задава въпроси, не да им отговаря. Дори „Любовта за напреднали“, със стотиците текстове в нея, поезия и проза, 88 автори и близо 800 страници, не е достатъчно пълна. Бих искал да поканя още десетки автори, които ценя, но може би в следващо продължение ще го направя. Всеки сборник е това, което е, в своята непълнота, но и в своята цялост и смисъл.
Назависимо на каква тема са сборниците ти, винаги в текстовете присъства моментът на личното откровение, на споделената лична история. Това ли е най-важният фактор, за да работят текстовете и да отключват читателските сърца?
Всичко минава през сърцето и чувствата. В нещо, каквото и да е то, работа, произведение, творчество, ако няма любов, отдаденост, сливане, то няма да бъде пълноценно, и винаги си личи. Всичко е лично, всеки текст, картина, дело, действие. Когато срещнем тези емоции в нещо, то веднага се чувства. И задейства емпатията и разбирането. За мен без тази лична божествена искра никое произведение или действие не работи. И затова винаги, във всичко, което правя, влагам себе си, и знам, че това може да бъде усетено. Така както се усеща в текстовете на всеки един от авторите в книгите. И тази честност в писането е едно от нещата, които ме водят при избора на хората, които каня за сборниците. Защото читателят веднага усеща истинската искреност и чистота. И отключва сърцето си и ума си.
В „Гурме за напреднали“ и „Опитай това“ храната беше центърът, в „Любовта за напреднали“ това са човешките чувства. Имаше ли конкретно събитие, което отключи „любовната“ посока?
Любовта е най-важната от всичко. Тя е въздухът, който човек диша, за да бъде щастлив, генераторът на енергия, който ни поддържа живи и в хармония, а нейната споделеност е най-важната живителна сила за душата. За любовта е говорено и казано много, но винаги има още какво да се каже. За нейните безгранични пространства, за обитаващите я, за нейните еманации и превъплъщения, за липсата и пустотата, оставяща след себе си, когато обично същество си тръгне от нас. Каквото и колкото да бъде казано, все остава още нещо за изговаряне. Поезията, разбира се, е най-силният микроскоп и телескоп, с които разполагаме, за да опознаем любовта по-добре, и именно затова в двете книги на „Любовта за напреднали“ има толкова много поезия. Всеки ден мисля за любовта, всеки ден я усещам, към жената до мен, към близките ми, към толкова много хора и неща. Тя е ежедневният повод за тези книги.
„Любовта за напреднали“ е най-мащабният ти и амбициозен проект, за осъществяването му си общувал с десетки автори, всеки различен посвоему, как реагираха те на идеята ти за сборника?
Беше интересен и ценен опит. Научих много за себе си и за другите, хората, с които всички тези години в литературата ме събраха. Ще бъда кратък, при все че бих могъл да напиша книга за това, за емоциите ми, безсънието, разочарованието, и за благодарността, щастието, отношението и уважението, демонстрирано от толкова много любими и ценени от мен хора. Отказаха ми директно само двама, няколко приеха, но после решиха да не участват по една или друга причина, няколко не отговориха на поканата ми, един се отказа в последния момент, след като текстът му беше вече в странираната книга, по независещи от него обстоятелства. И 88 души, които откликнаха веднага и ми изпратиха своите текстове, без въпроси, без условия, и ме направиха най-щастливия човек на света. Иван Теофилов, Иван Цанев, Борис Христов, Владимир Попов, Георги Борисов, Теодора Димова, Здравка Евтимова, Георги Господинов, Алек Попов, Аксиния Михайлова, Деян Енев, Елена Алексиева, Александър Секулов, Виргиния Захариева, Иво Иванов, и още толкова много автори, които са ме вдъхновявали през годините и ми дават смисъл да продължа. Благодаря им.
Казваш, че можем да влезем в любовта от много места. Литературният вход какви възможности ни дава?
За мен литературата е еманацията на емпатията, единствената възможна врата, през която да проникнем достатъчно дълбоко в човешката природа, ум, опит, психология, манталитет, движещи сили, гледна точка, натрупан опит, традиции, емоции и чувства. Всяка страница е крачка по пътя на познанието и на себепознанието, която ни открива следващата гледка, пейзаж, картина, обогатява ни и ни дарява с любов. Тя единствена ни дава възможност да приемем другия като част от себе си, да го опознаем и обикнем. За мен литературата и любовта са синоними, независимо от темите на първата, и опустошенията, които може да нанесе втората. Те са необходимост. Затова любовта е и задължителната тема в литературата.
Женски и мъжки том, Павич има едно такова разделение при неговия „Хазарски речник“. Беше ли търсено това още при първоначалната идея за „Любовта за напреднали“?
По-скоро беше вдъхновено от Павич, един от най-любимите ми писатели, а „Хазарски речник“ е една от любимите ми книги. По същия начин, по който беше избрано заглавието на „Храната, начин на употреба“, вдъхновено от друга моя любов – „Животът, начин на употреба“ на Жорж Перек. Когато търсех ключа, през който да разкажа тази моя любов към книгите и техните автори, което всъщност представлява „Любовта за напреднали“, разделянето и сливането на двете неделими половини на споделената любов бяха за мен движещата тема. Около това разкъсване и единност се върти винаги всеки разговор за любовта. И така се роди идеята за две книги, две различни гледни точки за любовта, мъжката и женската, с техните изразни средства, теми, търсения, богатство. Любовта не е само между мъж и жена, тя е универсална, и безгранична. И двата тома в комплект създават единението на изкуствено разделеното. В любовта не трябва да има табута, ограничения, забрани и невъзможности, освен единствената, да не нараняваш другия. Аз вярвам, че любовта е извечна и възможна за всеки, и затова „Любовта за напреднали“ е една книга в две тела. Разликата при Павич е в два абзаца в две книги, които претендират да са различни. Аз смятам „Любовта за напреднали“ за едно цяло.
Първият ти сборник „За бавното живеене и насладата от живота“ се появи в мирни времена. Как да съхраняваме насладата от живота във време на война? Ти лично как се противопоставяш на всичко сполетяло ни през последните месеци?
Точно това е смисълът на „Любовта за напреднали“, любовта като антитеза на войната, тя е и път, и спасение, и лек. Моят път винаги са били думите, книгите, литературата. Затова ги има и тези две книги, и всеки ден споделям думите на Христя Венгринюк, украинска издателка на детска литература, писателка и преводачка, която от Украйна пише своите ежедневни репортажи за войната към българите, за да ни разкаже истината за случващото се. Помагам с каквото мога и на колегите от украинския център за книгата, от фестивала Арсенал, от тяхната асоциация на книгоиздателите, и с дарения, но все пак, думите си остават моята най-силна и смислена възможност. Съпричастността е истински важна. Животът трябва да бъде съхранен, за да му се наслаждаваме, така че всичко, което правя, е за това, за съхраняването на живота. Войната е най-ужасяващото нещо, раните, които тя нанася ще се лекуват години и поколения, и любовта е онова, което може да помогне. И книгите. И съпричастността.
Публиката, към която се стреми „Любовта за напреднали“?
Всеки читател. Без изключение. Всеки, за когото литературата и любовта са важни. И се надявам да ги сподели с обичните си.
Кое е най-естественото продължение на любовта?
Хармонията и насладата от живота. Но за да ги има, любовта трябва да се доказва и показва, ежедневно. Нищо на този сят не е даденост, нито вечно. Любовта е постоянно пътешествие. Нека го изминаваме заедно. С книга в ръка.
07.05.2022
