Романът „Времеубежище“, прочетен от двама писатели

Популярни статии

бр. 19/2022

В Цюрих (къде другаде?),
е основана клиника за минало. Създателят е доктор Гаустин, натрупалият стаж литературен герой на Георги Господинов. Всъщност той е Августин-Гарибалди, но нека да се нарича Гаустин. Времето, в което Гаустин прави това, не е точно определено. Също като прочутия ветрогонец Бабукич[1], той прескача от едно време в друго. Но Гаустин не е авантюрист, той от нищо не бяга. Неговата работа е човешката обсебеност от миналото, която с развитието на нашата цивилизация и очевидната липса на бъдеще все повече се засилва. Мнозинството от пациентите му боледуват от Алцхаймер, това са хора, чиято памет е опустошена от болестта и те са изпозабравили всичко, което им се е случило неотдавна, а крепост на тяхната личност е останало някакво далечно време, някакво десетилетие или година, в които те всъщност са били осъществени. Гаустин им дава възможността да продължат да живеят тъкмо в онази година, в онова десетилетие, да задълбочават спомените си и да продължават да живеят в тях.
По този начин той създава стаи, къщи и части от града, в които всяка дреболия е взета от някое минало време, и заселва там своите пациенти. Но разбира се, това не е цяр само за пациентите с Алцхаймер или други деменции. Днес много хора биха искали да се преместят в някое идеално минало. Дори и само затова, че единствено миналото е донякъде известно. Настоящето е несигурно, концепцията за бъдещото е безвъзвратно изгубена и човек мечтае за някакъв тих и мирен залив от своята младост. И този залив не е географски, а е времеви.
Такава е тематичната рамка на „Времеубежище“ от Георги Господинов, неголям роман от двеста и нещо страници, който издателство „Фрактура“ в Запрешич публикува в отличния превод на Ксения Банович. Но както обикновено, подобно на другите си книги, и в тази Господинов пленява своя читател не просто с темата или широтата на своя похват, а с начина си на повествование, микроструктурите, историите, дадени с дребен шрифт, почти в маргиналните полета на текста… Той е филигранен разказвач, използващ по най-добрия начин онези постмодернистични трикове и похвати, от които не толкова надареното и модерно литературно общество отдавна се е отказало, и е създал от тях един господиновски прозаичен похват, който, предполагам, мнозина ще се опитат да имитират, но за това ще им трябва и талант.
Също като останалите наистина значими балкански писатели от нашата генерация (Мирча Картареску, Сърджан Валяревич, Драган Великич, Дамир Каракаш), Господинов е здраво закотвен в преживяването на опита от социализма, и това съществено различава тези писатели от техните връстници от така наречения „свободен свят“ в Западна Европа. Четивата са сходни,  както и музикалният, филмов и културно-исторически опит, но спомените от детството, всекидневните  миризми и багри, както и държавата като производител на абсурди, са нещата, представляващи съществена разлика, която е различие не само в опита, но и различност в стила на писане. При това Господинов е чаровен, симпатичен и духовит. Миналото не е само онова, което ти се е случило, разказва той, миналото е и всичко онова, което си съчинявал, но никога не се е случило. И „всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се е неслучила се по свой начин“. Когато разказва за Швейцария, този днешен рай на всички, които мечтаят за евтаназия, той изписва онова незабравимо изречение, изразявайки в него детския си опит със зъболекарите от комунистическата епоха: „То упойки нямаше, къде ти евтаназия“. А ето какво пише Господинов за нацията: „Хората не осъзнаваха, че нацията сама по себе си е плачещо историческо бебе, маскирано като библейски старец“.
И така, тази книга би трябвало да стане огромен бестселър, а нейното четене – въпрос на статус. Ето защо побързайте и прочетете „Времеубежище“.

https://www.jergovic.com

10.04.2022

МИЛЕНКО ЙЕРГОВИЧ
Превод от хърватски: СОНЯ АНДОНОВА 

Раждането на лудостта
Кой, ако не писател от Централно-Източна Европа е длъжен днес да показва на света заплахите, които се коренят в налудничавата носталгия по миналото?
„Всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се е неслучила се по свой начин“ – тази парафарза на първото изречение на „Ана Каренина“ се появява в новия роман на Георги Господинов „Времеубежище“.
Този път обаче няма да става дума за семейството и трагичния романс, както е у Толстой, а за паметта, нейната загуба и връщането ѝ. За индивидуалната и колективната памет, а също и за болестта, която хващат един след друг почти всички народи в Европа. Особено подчертано в нашата, централно-източна, част на континента.
„Времеубежище“ не само е мъдър и по литературному красив роман, но при това и актуален. И даващ храна за размисъл, като, за съжаление, тези размисли не са забавни.
Ако България получи най-сетне първия литературен Нобел, много е вероятно той да е за Георги Господинов. Той е най-разпознаваемият в света български писател. По великолепен начин успява да съчетае поколенческия опит на днешните петдесетгодишни, расли в бившия соцлагер (Господинов е роден през 1968 г.), с голямата традиция на западната култура. Той е локален и едновременно глобален, неразривно свързан с традициите и травмите на Централна Европа, но свободно се движи из вселената на западната култура – от старогръцката митология до съвременната попкултура.
„Времеубежище“ е петата книга на Господинов (ако броим стихосбирката „Краят на минотаврите“), излязла на полски език. „Естествен роман“, заедно с „И други истории“, издадени от нишово издателство, не предизвикаха голям отзвук, но невероятната „Физика на тъгата“, за която през 2019 г. авторът получи литературната награда на Централна Европа „Ангелус“, събуди край Висла интерес към този очарователен автор. „Времеубежище“ е още по-добра творба, която преди всичко ни изпраща предупреждение: миналото, по което в носталгичен амок толкова тъгуваме, наистина може да се върне. И това ще бъде завръщането на кошмар.
Повествованието започва невинно: познатият на разказвача, странник на име Гаустин, пътува във времето. Но само във времето, като има способността да възпроизвежда отминали епохи. Той е носталгик и същевременно гениален реконструктор. Накрая създава в Швейцария клиника за болни от Алцхаймер, които могат там да си припомнят времената, когато са били здрави и щастливи. Горките старци отново са млади, естествено, само в собствените си глави, но в крайна сметка това е целта. Светът научава за тази идея и вече не само хората с деменция започват да се възползват от нея: цели народи захвърлят настоящето и се връщат в старите времена. Дори се провежда общоевропейски референдум, в който отделните народи си избират десетилетие от ХХ век, в което искат да се завърнат. Познайте в кое десетилетие искат да се завърнат поляците. Да, в 80-те, защото това е времето на „Солидарност“ и Йоан Павел ІІ. А мизерията, тиранията, комунизмът? Ами тогава бяхме млади, борбени и нещо се случваше!
Господинов умее да смесва интелигентно меланхолията с иронията и с готовността да брани хуманните ценности. Има впечатляващ стил, с красиви думи описва националистическата лудост, която се усеща в почти всяка от страните, измъкнали се преди 30 години от московската доминация, а сега се връщат към своето въобразено величие.
Когато четем за завръщането на България към преддемократичната епоха, за модата на народните носии и „оригиналната българска кухня“, за подхранвания култ към националните герои, за прославата на Аспарух, хан на прабългарите от VІІ в., българското царство от Х в., по-голямо от днешна Полша, съхраняването на паметта за някогашните победи, всъщност виждаме нашата „историческа политика“. Последица от замайването от собствената необикновеност е изолационизмът, месианската убеденост, че си избран народ, а накрая – излизане от ЕС.
Страхът, докато четеш Господинов, идва оттам, че необузданото въображение на писателя започва да се преражда в действителност. И може да се случи така, че страните, които изтеглиха дългата клечка и след десетилетия, та дори и столетия на трагедии и унижения са получили независимост, с песен на уста ще захвърлят всичко това. В името на националната идея, честта и гордостта отново ще изпаднат в мизерия, провинциализъм, тирания, а по-късно и в зависимост от новия-стар Голям брат.

Newsweek

3.03.2022                                                                               

КШИЩОФ ВАРГА
                                                                  Превод от полски: ДИЛЯНА ДЕНЧЕВА

[1] Герой от авантюрния роман на Миленко Йергович „Ветрогонецът Бабукич и неговото време“ (2021). – Бел. ред.

Подобни статии

1 КОМЕНТАР

Вашият отговор на Кръстопът » Неделник/16: Откажете отговора

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии