Мария Конопницка
I
Гръдта на нашата земя диша с необятно спокойствие – спокойствието на светлината и силата. Тази земя се чувства в собствената си кожа. Чувства се цялостна и единна в себе си. Чувства, че е на мястото си и че така трябва да бъде.
Границите ѝ не трябва да търсиш в спорните пространства и по крадливите маршрути, които един век прокарва, а друг заличава. Самата природа е издигала граничните могили на нейните планини; самата природа е наливала бездните на граничните ѝ морета; самата природа е сътворявала изворите на буйните реки по граничните ѝ територии.
Документите за това местоположение ги има в историята на нейния развой – видими и вовеки веков достъпни за всички народи. Тя е расла също като детето, със собствената си животворна сила, до отредения ѝ от природата ръст.
Там, където е било първото ѝ гнездо, тя още в зародиша си е била вече цялостна. Нейният растеж, придобиването на съплеменни и съродствени земи, е акт на неизбежно териториално разширение, за да постигне органична пълнота, а това е вроден инстинкт за самоосъществяване в даден исторически момент.
Става дума не толкова за трофеи, спечелени с оръжие, колкото за естественото развитие на самосъзнанието на племенния дух, чието усещане за идентичност се пробужда, издига, разраства, съчетава и напира да се прояви с мощния си жизнеутвърждаващ пламък в завършена до последния детайл и затворена в себе си цялост. Това, естествено, е вековен труд и тъй като той може да бъде рязко прекъснат, още преди страната ни да е изпълнила историческите си задачи, никога не се постига тази цялостна затвореност. Само посоката на напора се изменя и затлаченият по пътя дух, който се разгръща надлъж и нашир, с цялата си чутовна сила се изстрелва в дълбините и във висините, посветен вече не на увеличаване на жизненото пространство, а на укрепване на основите му и покоряване на върховете му.
***
Нашата земя се е родила във ведро и тихо време. Било е – трябва да е било – някаква слънчева утрин; някакъв лъчезарен, пъстроцветен, усмихнат миг на съюзяване между небето и земята; някакъв могъщ и плодовит порив на живота; някаква сияйна „пролет“ на бъдещето.
Когато старите европейски суши в разтърсващи катаклизми се отскубвали от разпенената, ревяща паст на прастарото море, вкопчвайки се в парче остров или полуостров, когато едва можели да изплуват, разкъсани от тази изтощителна битка, без вътрешна спойка и залитащи до ден днешен върху спорната територия на стихиите, – нашата земя лежала тиха – съсредоточена, сред святата тайна на водите, погълната от зараждащия се в лоното ѝ живот.
В тези вековни, предисторически времена сочни и плодородни почви, набъбнали от чернозем, се напластявали в утробата ѝ, плътни торфища от водорасли образували тежки гнезда, а останките от изтлелите борови гори по древните пожарища от времето преди Потопа всмуквали смолите си в щедрата утроба на пясъците и със слънчевия ореол на златистия си кехлибар изригвали в гигантските недра на въглищните мини.
Когато дошло времето, се пръснало, изчистило и избистрило огледалото на морето, което векове по-рано с едната си страна допирало Урал, а с другата – Карпатите. Тогава тя, заедно с най-младата източноевропейска суша, която по-късно получила името Сарматска равнина, се явила пред Слънцето в меки и деликатни, пастелни и просторни, леко вълнообразни терени и възвишения, така, както са я изваяли първородните води, разстлали величието си от изток на запад. Малко вдлъбната по средата, поръбена по краищата със сребърните отломки на морското огледало, украсена с гордата корона на татранските зъбери, извисили гръд над благотворните води: широка, равнинна, разгърната, тя била изпълнена с благословията на живота и ласката на плодородието. Тюркоазените ѝ планини достолепно блестели със слънчевите си върхове, а езерата ѝ препълвали с мрак и светлина своите малахитени бокали.
От тайнствените ѝ извори бликвали внезапно сладки, игриви и пъргави води; многоструйните реки и потоци се задявали из долините, а земята започвала да прилича на сладкострунна арфа, потопена в среброзвучна феерия.
Крайморските пригладени терени с необуздана разточителност се плъзвали в блатисти природни тепсии, които димели от замайващите изпарения.
Притъмнявали дъбравите, закънтявали боровете, а в непроходимите усои отеквал ревът и ръмженето на животните.
Изведнъж самото земно лоно сякаш се ширвало и в него започвали да се стелят безбрежни житни поля с благозвучния шепот на класовете си; започвали шествието си ниви и поляни по хълмове и долини, триумфирайки с майския си цъфтеж.
И тогава светът ставал като че ли по-тих, по-безопасен, по-сигурен в себе си.
Към грохота на моретата, щурмуващи южните и западните брегове, които по време на тази война не сваляли скалните си доспехи, към гръмовния трясък на длетата, с които Стихиите Великани дълбаели с дива страст граничните линии на спорните си територии, към оглушителния и убийствен вой на свирепата схватка с природата се присъединявал нов, мощен и внушителен тон на съюзяване с нея, на помирение и сътрудничество. Към изтерзания от размирици хор на мрачни и жестоки гласове се добавяла ведрата и спокойна нота на полето, нотата на доверието и надеждата.
Човекът-Адам, човекът-орач се явил в своето същностно предназначение, явил се в благословението и сладостта на труда, а не в неговата прастара клетва.
Неговият труд не бил разрушителен, той строял бъдещето. Не бил нито вероломнен грабеж, нито еднократен улов на плячка с цената на смъртноносното острие, насочено срещу вражеска сила. Бил прост и честен, засаждащ честност и простота в човешкото сърце. Бил оплождане на земята, която искала да роди. Бил осигуряване на утрешния ден и на бъдните поколения. Тук заедно с плуга орачът развеждал душата си из нивата, напевната си, житна душа, заслушана в утрешния ден и като нивата плододайна, даряваща живот.
Тук пониквали неговите грижи и надежди. Тук едновременно орял и пеел. Тук се родила силната песен на живота, силната песен на надеждата.
Тук бил заченат големият, съдбоносен труд за одухотворяване на всяко стъбло на земята. Труд, за който всеки човек е дошъл на този свят, за да я изпълни със смисъл.
Орачът не бил роб на тази земя. Бил неин син. Припознавал я като своя Майка. Като добра, грижовна, щедра Майка.
Любовта към Земята родителка, Земята кърмилница на поколения и племена тук се проявила най-силно, най-настойчиво, най-непосредствено. Земята тук размножила своите вълшебства: размножила гнездата и семената.
Тук дошло изобилието на рода и изобилието на хляба.
След изобилието от плодове дошло изобилието на колективния, съвместния, груповия живот, а след изобилието от хляб дошло искреното сърце и щедрата ръка, дошло милосърдието, човещината, загрижеността, съчувствието, доверието. Дошло откритото чело и силната длан.
Дошла и беззащитността, толкова голяма, толкова детинска почти, че нашите мъже, отиващи в далечни страни, носели със себе си само гуслите, които сграбчвали още от пелените, за утеха на сърцето, без да знаят, че брат не отива без оръжие дори при своя брат.
Чуждите не можели да се начудят, като виждали тези толкова простодушни и доверчиви мъже, и питали с интерес откъде идват.
А те идвали от Земя, където песните наистина били оръжие.
Ето така е създадено мястото на спокойствието, докосващо дълбините на живота на другите народи с обширната си вълна от бодрост и тишина.
Ето така е създадена страната на спокойствието и страната на труда за бъдещето; Земята господарка на пшеничните угари; Земята на облъхнатия с надежда и вдъхновение селянин. Така е създадена Майката на земеделския род – Полша.
II
Органичното единство на полските земи не изключва богатото разнообразие както на вътрешните, така и на външните им форми. Да, това единство обхваща толкова различни един от друг светове, че вроденото им различие се изправя като огромна действена сила, проявяваща се в най-разнообразни варианти на родов живот и удивително различни човешки общности, населяващи тези светове, като: гурали, пушчаци[1], поморяни, крайезерници и същинските заселници на равнините – поморяните.
Тези различия, проникнали надълбоко в живота, в зората на неговото обществено осъзнаване, несъмнено изпреварили всички етнографски подялби както на Полските земи, така и на техните заселници, установили се на стабилна почва и придобили извечните качества на избраната от тях Земя, както и оформилите се и придобити черти на заварения там народ. Така се появили историческите названия Великополша (Голяма Полша) и Малополша (Малка Полша), хробати[2], силезяни, мазуряни и т.н. Всичко това било някога от един род и преди много векове дружно напирало да премине през Портата на Народите и да се установи на тази най-млада част от световната суша, поддържано от свежите сили на живота в неговия буен разцвет.
Веднъж уседнали по своите земи, дали по собствен избор или по принуда, новите обитатели постепенно започнали да се просмукват от първичното разнообразие на тези места и да живеят и растат в съзвучие с пространството, с музиката на живота. Докато го постигнат обаче трябвало да изработят и усъвършенстват в себе си особено важни качества за съжителство и съвместна работа с природата, да се приспособят към нейните предизвикателства. Суровият сблъсък с природата безспорно оказал влияние на физическия и психическия облик на сродните племена и в крайна сметка оставил дълбок отпечатък върху техните взаимоотношения. До такава степен, че когато историята взела думата и хронистите хванали перото, започнало да се говори за съвсем различни, дори враждебни народи и племена.
Да, пренебрегвайки тези предисторически, от естеството на терена зависими, съществени и дълбоки различия в тяхното заселване, тези народи били приети за отделни етнографски единици, като съществувала доста мъглява представа за общия им произход и за единството на населяваните от тях земи.
Различията са толкова отчетливи, че на пръв поглед се сблъскваме с напълно отделени земи. Нещо повече: с напълно различни и затворени в себе си светове.
И така, преди хората да започнат да разделят земите, удивителното им разнообразие само ги разделяло. Делели ги раздиплените планински вериги и долините, дълбокият мрак на гъстите гори и перленото сияние на езерата, бученето на морето и мълчанието на степите, волното и широко дишане на равнините и тайнственият зов на бездънните тресавища.
Разделяло ги всичко това, с което по особен начин ги дарила природата – за да ги обогати или ощети. Ето такова е естественото, т.е. първичното разделение на полските земи.
Това бил не само верен инстинкт, но ярка очевидност на някогашната нужда от „разграфяването“ на Полша на отделни „Земи“, тъй като тези земи с първичната им разнородност са безспорното основание за всякакъв вид бъдещи подялби.
Най-напред разделението обхващало природните местности, най-вече тези, които имали свой характерен облик и собствена, завършена форма. Такива, които наистина представлявали отделни светове.
Тези различни светове притежавали силата да създават различни условия и фактори за живот, а следователно и различни негови външни черти.
Едва с течение на времето, или по навик, или с внимание към по-незначителните отлики и разновидности, разделението на земите се разширило и обхванало цялости, които се различавали почти незабележимо и които в процеса на историческото си развитие отново се сраснали и изградили общи правно-политически единици, запазвайки старото име поне на някои свои части.
И така обликът и формата на нашата Земя никога не били безразлични на нашата история, която от хиляди здрави и лъскави нишки изтъкава пъстрия килим на полските съдбини – от зората на създаването им.
Превод от полски: ДИМИТРИНА ХАМЗЕ
Преводът е направен по: Maria Konopnicka. Polskie Ziemie. Krajobraz. Warszawa: Księgarnia S. Bukowieckiego, 1907, s. 3–11.
[1] Название на племенна общност, населяваща двете мазовски гори – Бялата и Зелената гора (на полски „пушча“), наричани още „карпи“. – Б. пр.
[2] Синонимно историческо название на т.нар,. „бели хървати“, най-често локализирани в региона на Малополша. – Б. пр.
