„Романът не може да пренебрегне войната“: Али Смит говори за прозата във времена на кризи

Популярни статии

Али Смит

бр. 22/2022

Според Али Смит Първата световна война принуждава Катрин Мансфийлд и Вирджиния Улф да отхвърлят установените конвенции. Носителката на нагарадата „Оруел” задава въпроса дали днешните конфликти изискват подобен радикален отговор

Вирджиния Улф, 1902 г.

„След тежка мъка, чувстваш официално“[1]. Миналата седмица бях на литературно четене – Клаудия Дурастанти чете откъси от своите мемоари/роман/есе, Strangers I Know. Тя изтъкна желанието за промяна на формата в цитирания стих на Емили Дикинсън, който е и епиграф на книгата ѝ. Слушайки я, се чудех какви творчески трансформации ще изисква днешният ден, белязан от дълбоки промени – Брекзит, демагогията на Тръмп, Ковид, а сега и нахлуването на Русия в Украйна. 

Наскоро имах шанс да прочета три големи романа на нашето: Small Things Like These на Клеър Кийган – твърде радикална книга, макар да изглежда традиционна на пръв поглед; блестящия роман на Мишел дьо Крецер, Scary Monsters, представящ наратив, разделен на две части – минало и бъдеще; и оригиналния Sterling Karat Gold на Езабел Уайднър. И трите книги са посветени на опасни времена, разглеждат социални и институционални форми на изключване и въздействието им върху човешкия дух, както и начините на разказване и възможностите, които те предлагат. „Официални чувства“: не мога да спра да мисля за една от най-важните срещи между две писателки в историята на литературата, както за текстовете, които се раждат, точно преди столетие, от силната болка и дълбоките социални промени.

Катрин Мансфийлд

В средата на Първата световна война новозеландската писателка Катрин Мансфийлд, която в краткия си живот успява да промени радикално традиционната структура на разказа, живее между Лондон и Корнуел. Брат ѝ загива по време на инцидент в армията. Тя е съкрушена от загубата, за първи път се установява на едно място и започва сериозно да работи – в негова памет. В този момент Вирджиния Улф, която не след дълго ще се превърне в един от най-големите новатори в литературата, вече е публикувала първата си книга  – „Далечно плаване“, един очевидно традиционен роман, и работи върху „Нощ и ден“. Двамата със съпруга ѝ Ленард са основали издателството „Хогарт Прес“ и търсят книги за публикуване.

„Ще се срещна с Катрин Мансфийлд, ще поискам от нея текст за публикуване“, пише Улф до сестра си Ванеса Бел през април 1917 г. „Изглежда доста е лудувала, откакто е навършила 17 години – това събужда интереса ми; също смятам, че има по-ясна представа за писането в сравнение с много други автори“. Тя се среща с Мансфийлд и двете обсъждат издаването на един от нейните шедьоври, повестта „Прелюдия”. Улф обаче изразява и презрението си към класовите различия, които поставят преграда между тях, примесвайки обичайната си язвителност с неочаквано благоговение: „Бях шокирана от нейната обикновеност на пръв поглед… Все пак, когато това впечатление отшуми, разбираш, че е интелигентна и загадъчна…”.

Но да оставим настрана нейното противоречиво отношение и ужасното високомерие на членовете на кръга „Блумсбъри“, които виждат Мансфийлд като човек „донякъде белязан от своята колониална среда“, като претенциозна стока, изложена на ръчна количка на пазара (да перифразираме Клайв Бел[2]), Улф знае, че повестта „Прелюдия“ притежава „жива мощ, свое независимо съществуване като художествена творба“. Едновременно привлечена и отблъсната, тя усеща, че австралийската писателка е уязвима и крехка; Мансфийлд е болна от туберкулоза, която в онзи момент не е диагностицирана, но скоро ще прекърши живота ѝ (приятелството между двете писателки продължава шест години).

До този момент Улф рядко е срещала писател, особено жена, който е толкова добър. „Откривах у Катрин това, което не бях забелязвала при други умни жени – чувство за лекота и любопитство… което се дължеше на нейната дълбока отдаденост, макар и твърде различна от моята, на нашето ценно изкуство“. Чувството за конкуренция е налице; на моменти в дневника си Улф ликува след изяви на Мансфийлд, определени от нея като литературни/социални гафове. След като прочита разказа ѝ „Блаженство“, публикуван в English Review през 1918 г., тя пише: „Край с нея! И наистина не виждам как, след едно такова писание, можем да имаме вяра в нея като жена или писателка… мозъкът ѝ наподобява твърде тънък пласт почва… „Блаженство“ е достатъчно дълъг разказ, за да ѝ даде възможност да се задълбочи. Вместо това тя се задоволява с повърхностно остроумничене“[3].

Мансфийлд е също толкова хаплива (и покровителствена!); семейство Улф скоро стават Woolves[4] в писмата ѝ, а Клив Бел е наречен „тази закръглена тиквичка“. Но макар и да презира снобизма на хората от кръга „Блумсбъри“, писателката настоява, че Улф е различна: „Единствената сред тях, с която някога ще се срещна… тя се отнася сериозно към писането, подхожда честно към него и то я вълнува. Не можем да искаме повече от това“.

И за двете това е ценно приятелство: „Колко рядко можеш намериш човек, който споделя твоята страст към литературата, желае да e педантично честен с тебе и да ти отдаде заслуженото без никакви резерви“, пише Мансфийлд в едно ласкателно мило писмо през юни 1917 г., очаквайки подобен отговор от Улф. През август ѝ праща друго писмо, в което изразява възхищението си от разказа „Белегът на стената“. Няколко дни по-късно Улф ѝ показва друг свой разказ – „Кю Гардънс“. Докато се възстановява от болест, която е изпила силите ѝ, и работи бавно върху конвенционалния, остроумен и реалистичен роман „Нощ и ден“, Улф пише и разкази, с неочаквана лекота, както никога не ѝ се е удавало преди. Накъсан наратив, близък до потока на съзнанието – това отличава разказа „Белегът на стената“, който измества фокуса на читателските очаквания и е първият литературен опит на Улф за по-вярно пресъздаване на усещането за присъствие в „свят, който можеш да разсечеш с мисълта си, тъй както рибата пори водата, пасе стъбла на водни лилии, виси неподвижно над гнезда с морски яйца“[5]. „Кю Гардънс“ предизвиква също толкова удивителна промяна на фокуса: животът в парка е видян през гледната точка на насекомо и безгръбначно, живота на листо в цветна леха, хора, които преминават оттам без следа, погълнати от своите грижи. Този подход носи признание на Улф и ѝ вдъхва нов живот и енергия, като „да те издухат през тунелите на подземната с петдесет мили в час – озоваваш се на другия край, както си дошъл на света! Изстрелва те в божиите нозе гол-голеничък! Премята те през зелени ливади като празна книжна кесия! Косата ти се вее като опашка на състезателен кон!“[6]

„Толкова много харесах този разказ“, казва Мансфийлд за „Белегът на стената“. Когато прочита „Кю Гардънс“, тя пише на Улф, че този разказ не просто обновява езика, той го прави първостепенен и поставя под въпрос всяко значение. Тя пише хвалебствена рецензия за него в списание „Атенеум“ през 1919 г. и заявява, че Улф е твърде далеч от писателите „драскачи“, които определят съвременната литературна среда, и е със статута на писател от друга епоха – бъдещето. „Тя започва оттам, където другите са спрели и са се отказали… сама, без усилие… нейният разказ се къпе в [лекота], сякаш е светлина… огряваща значимостта на всичко”.

Когато се запознава с романа „Нощ и ден“ обаче, докато е в Италия заради бързо прогресиращата туберкулоза, Мансфийлд е ужасена. Тя излива негодуванието си в писмо до съпруга си Джон Мидълтън Мъри: „Това е вредна самозаблуда. Войната никога не е съществувала, това е посланието… романът не може да пренебрегне войната… Усещам го така силно – вече нищо не може да бъде същото и ние като артисти сме предатели, ако мислим по различен начин… В книгата има второстепенна сцена, в която сияещо очарователно младо създание свири на флейта: тя наистина ме стресна…“. Мансфийлд осмива естеството на тази сцена, пресъздаваща живота на една затворена класа. „Това аристократично пренебрежение към всичко, което е извън нейния малък кръг, изумлението, скептичността, че други хора са чували за Уилям Шекспир“.

В този отзив, публикуван през ноември 1919 г., тя отново приписва на Улф статус на писател от друга епоха, този път от миналото. Дали романът умира, или е жив? Така започва рецензията. „Ако романът умира, трябва да даде път на друга форма на изразяване; ако е жив, трябва да приеме истината за един нов свят“. Уф! Това, което Мансфийлд не знае, е, че „Нощ и ден“ е творба, родена в страдание, в период на възстановяване от болест, че е убежище за своя автор през годините на войната. Улф е дълбоко наранена от тази рецензия, въпреки че я споменава мимоходом в дневника си и в две писма.

Когато Мансфийлд се връща в Лондон следващата пролет, Улф очаква да бъде потърсена. „Писах на Катрин. Нямаше отговор“. Тогава в края на май получава „суха и официална бележка”, в която Мансфийлд ѝ благодари за нейната „мила картичка” и ѝ съобщава, че би се радвала да се видят. Двете се срещат. „Смущаваща сдържаност и студенина в началото… не забелязвах удоволствие или вълнение от факта, че ме вижда… И тогава започна да говори за самотата и разбрах, че споделя мои чувства, както никога до този момент не бяха изговаряни”, пише Улф. Нещо повече: по време на тази среща Мансфийлд заяви, че нейните рецензии са просто „драсканици”… Тогава ме помоли да напиша разкази за „Атенеум”. Отвърнах ѝ: „Но аз не зная дали мога да пиша разкази”…. След което тя се обърна към мен и каза, че никой друг не може да пише разкази освен мен – „Кю Гардънс” е „точният „жест”; отправната точка… Още веднъж, силно както винаги, почувствах дълбоко разбирателство между нас”.

Към края на 1920 г. от Франция Мансфийлд изпраща писмо на Улф, което ще се окаже последно. „Питам се дали знаеш колко много означаваха за мен нашите срещи – и колко много ми липсват. Ти си единствената жена, с която жадувам да говоря за работата си. И никога няма да има друга. Но класите ни разделят”.

Улф е потънала в работа по следващия си роман, който е написан до голяма степен в модуса на онези разкази, които я зареждаха с енергия и бяха възхвалявани от Мансфийлд: кратки, експериментални, плътни, припламващи, с накъсан наратив, импресионистични, експресионистични. Той е противоположен, във всяко едно отношение, на „Нощ и ден”. Войната не е пряко засегната като тема на книгата, но е причината за смъртта на главния персонаж.

Дали голямата майсторка, обновила формата на разказа, Катрийн Мансфийлд, е прочела „Стаята на Джейкъб” (1922), първия новаторски роман на нейната приятелка,  която ще се превърне в един от най-­великите модернисти и експериментатори? Не знаем. Нямаме никакви данни за това.

През януари 1923 г. прислужницата на Улф съобщава новината за смъртта на Мансфийлд по време на сутрешната закуска; прочела е съобщението във вестника. Две години по-късно Улф завършва следващия си роман „Мисис Далауей“, който се превръща в следващия ѝ голям успех – пореден триумф в една дълга поредица от новаторски книги, които променят разбирането за романа и неговото възприятие: „Орландо“, „Към фара“, „Вълните“, „Между действията“.

Дали Улф е доволна от успеха на „Стаята на Джейкъб”? Писателката е унила и обезверена. „Какъв е смисълът, пише тя в дневника си, Катрин няма да го прочете“. Тежка мъка, чувстваш официално.

                                                                 Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

 

Източник: „Гардиън“, 26 март 2022 г.

 

 

 

[1] Откъсът от стихотворението на Емили Дикинсън е в превод на Цветан Стоянов. – Б. пр.

[2] Английски изкуствовед (1981-1964), свързан с кръга „Блумсбъри“. – Б. пр.

[3] Цитатите от „Дневник на една писателка” на Вирджиния Улф са в превод на Мариана Неделчева. – Б. пр.

[4] Игра на думи с фамилията Woolfes (‘wolves’ означава вълци). – Б. пр.

[5] Откъсите от разказа „Белегът на стената”, публикуван в сп. „Съвременник”, бр. 1, 2012 г., са в превод на Жени Божилова. – Б. пр.

[6] Цитатът е от „Белегът на стената”. – Б. пр.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img