Олга Токарчук: „Разказ, който не допуска интерпретации, е пропаганда“

Популярни статии

бр. 24/2022

Олга Токарчук. Снимка Яна Лозева

Тя е психолог, но реши да стане писателка. И получи най-големите награди, включително Нобеловата. Олга Токарчук пише за минало и настояще, за село и град, за скитания и даже за убийства. Не се бои да заеме позиция. В София Токарчук чете, участва в летните „Литературни срещи“, видя се с читатели и почитатели. И получи титлата „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. 

 Войната ли е мигът, в който нюансите изчезват и всеки заема страна?
За мен войната е анахронична катастрофа. Нямаше право да се случи, но ето, случи се. За войната трябва нюансирано мислене и аз няма да се откажа от него. Но няма и да разреша да ми внушават, че има нюанс в това кой е жертва и кой – агресор. Ситуацията е ясна: Русия жестоко нападна свободната страна Украйна. Извършва невероятни убийства, компрометира се. Според мен, а и според други Русия вече загуби тази война – морално, исторически, а и военно.

Вие имате украинска кръв. Приемате ли всичко това лично?

Както много поляци, имам усещането за близост с украинците. Особено сега, когато се бранят геройски. И когато тази национална общност се консолидира и създава съвършено ново качество. Украинците ще излязат от войната като невероятно интегриран организъм. Баба ми беше украинка и все още помня някои от нейните песни. Но израснах в Западна Полша – и моят културен и творчески опит е свързан с Централна Европа.

Но образът на Украйна е създаден и от писателите – Пушкин, Гогол, Сенкевич. Има ли проблем в това?

Литературата не бива да бъде обвинявана за днешни събития. Няма как да обвиним Гогол. Но ако искаме да разберем т.нар. „руска душа“, трябва да четем тази литература. По този въпрос в Полша имаше дискусия. При Гогол виждаме ясно какво представлява руското общество, начина му на мислене и поведение, отношението към йерархията, властта, своеобразното крепостничество. Литературата е камера, през която наблюдаваме света в близък план, в детайли. Затова мисля, че тя е невероятно ценен инструмент за наблюдение и разбиране на света.

В „Книгите на Яков“ Токарчук разказва за Галиция, днешна Западна Украйна. Там историята среща народи, религии, различия.

 Възможно ли е срещите на различията винаги да бъдат щастливи?

Там, където се срещат хора. Където се срещат религии, езици, начини на живот, винаги възникват конфликти. Такова място е и Галиция. Там всичко се смесва като в тигел и хората разбират, че не е нужно да бъдат еднакви. Учат се един от друг как да възприемат действителността по различен начин. Затова там, където хората се смесват, обикновено културата е по-богата. С тази книга припомних на поляците, че някога – преди 200-300 години – Полша е била мултикултурен и мултиетнически организъм, с голямо религиозно разнообразие. Днес, след комунизма, ние, поляците, ограбени от тази мултикултурност, силно тъгуваме за нея. За мен разнообразието е по-естествено от еднородността. И написах тази книга в отговор на носталгията по разнообразието, което някога имахме.

 Каква трябва да бъде ролята на писателя: да създава митове или да ги разобличава?

Нито едното, нито другото. Или и едното, и другото. Литературата е необикновено изтънчен начин на общуване. И задачата на писателя или писателката – доколкото изобщо имат някаква задача – е да дадат възможност на хората да общуват. Да видят действителността от различни, индивидуални гледни точки и да ги сравнят със своите. Затова хората, които четат книги, са по-осъзнати, по-добре се ориентират в света. По-мъдри са и притежават много повече емпатия.

 Но кога митът става опасен?

 По образование съм психолог и говоря за мита в научен смисъл. Митът обикновено е толкова сложен и многоизмерен, че допуска много различни интерпретации. Разказ, който не допуска интерпретации, не е мит, а пропаганда. Така че на мита като такъв не може да бъде вменявана вина, че прави нещо лошо. Опростеният мит, който се опитва да опрости нашата действителност, наистина е нещо опасно, лошо. Обикновено това са злоупотреби с мита, които го свеждат да черно-бяло мислене и този начин на мислене обикновено е неправилен.

 А „Книгите на Яков“ мит ли е?

Не бих казала, че книгата създава мит.

Или утопия?

Не, „Книгите на Яков“ е исторически роман, написан въз основа на факти. Разказва за събития, забравени от колективната памет, забравили са да ги запишат. Аз ги възпроизвеждам и разказвам най-добронамерено. Книгата е смятана за исторически роман и не, никой не ме е обвинил, че съм допуснала грешки, когато разказвам тази история. Тя е интересна за съвременния читател, защото представя един все още отворен свят, в който можеш да пътешестваш, да пресичаш граници, да промениш идентичността си. Това е най-важното. Защото в нашия нов свят ние, нормалните хора, се борим да не бъдем сведени до едноизмерни личности, поддаващи се на всякакви манипулации.

 У Вас психоложката и писателката разбират ли се? Например какво би казала психоложката за писателка, която пише роман за номади, Вашият „Бегуни“?
Карате ме да се самоанализирам тук, пред камерите. Номадството е универсално преживяване и на дълбоко психологическо ниво засяга всяка общност. Защото ние или сме номади, или потомци, или прeдци на номади. Светът е изграден от миграции. Винаги е било така и така ще бъде. И ако сме преживели кратък период на спокойна история от Втората световна война до тази, третата, Руско-украинската, в тази част на Европа, то не бива да забравяме, че порядъкът, в който живеем, е бил установен в резултат на огромни миграционни движения, преместване на народи. В известен смисъл такъв е опитът и на моето семейство, полският опит, не зная до каква степен и българският. Разговорът за миграция, асимилация, бягство, бежанци е огромна част от нашата европейска култура.

 Какво е за Вас България? Дали днес българите и поляците познават своите литератури по-добре, отколкото при комунизма?

 Не смятам, че е добро познанство. Днес нашите писателски приятелства се опират на единични, индивидуални връзки. И на дейността на нашите издатели. Доколко отправят покани за четене и издават книгите в двете страни. В Европа възникват литературни и културни съюзи, а аз съм от страна, която е в такъв съюз по-скоро с Чехия или Германия. За поляците България е по-скоро туристическа страна, отколкото позната с литература. Аз пристигнах тук по покана на Георги Господинов, с когото сме много добри приятели. Георги е един от най-големите писатели в Европа. Подкрепям го и му стискам палци. Дори нещо повече – намирам, че в нашите начини на писане има много общо. Донесох му един научен труд за тези прилики. Надявам се, че ще се зарадва, защото май мислим сходно. Този вид прилики показва, че днес мисленето за отделни култури е малко анахронично. И че по-скоро приликите или литературите се опират на отделни индивидуалности и чувствителност, които могат да бъдат сравнявани.

 Когато Изток и Запад се срещнат, винаги ли става конфликт?

 Имам забележка към думата „винаги“. Учили са ме, че тези думи – винаги и никога – са много опасни. Дават сигнал за нещо неистинско. Няма винаги и никога. А отговорът на въпроса Ви е „не“. Свързването на Изтока и Запада носи изключително вдъхновение и за двете култури. Срещата на Запада с Изтока ни говори не само за това огромно вдъхновение, но и за движещата сила на тези две култури, в които се появяват нови начини на изразяване на чувствата, каквито досега не е имало. Срещата на различията не винаги и не задължително трябва да води до конфликт. А и конфликтът може да бъде нещо освежаващо. Сам по себе си конфликтът, като конфронтация на различия, може да доведе до нещо хубаво и положително. Лош е само онзи конфликт, който се разрешава със сила и насилие.

 Въпроси и превод от полски: БОЙКО ВАСИЛЕВ

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии