Александра Александрова
В препълнена с развълнувани зрители зала беше извънредната прожекция на пълнометражния документален филм за Димитър Воев, излъчен на 21 май в Дома на киното. Датата не е случайно избрана – през 1965 г. на нея е роден самият Воев – поет и музикант от втората генерация на българския рок и от началото на прехода, който със своето проникновено, уникално за нашата култура творчество, извършва не просто разрез на моралния упадък на тоталитарното общество, а и сякаш предначертава в бъдеще време най-лошите и най-кошмарните качества на обществото, но с фини и изящни метафори, образи и поетика. В същия ден, 21 май, по повод 57-мата годишнина от рождението на твореца Воев, се състоя и т.нар. фестивал „Алеята на Воев“, който представляваше поредица от три акции: откриване на именуваната „Димитър Воев“ алея в парк „Борисова градина“, извънредната проежекция на филма и концерт в клуб „Маймунарника“.
Интересът към документалния филм „Воев“ е висок от момента на неговата премиера. Засега лентата е част единствено от фестивални програми. Макар че вече има немалко реализирани прожекции, а също така предстоят гостувания в различни български градове през лятото, филмът заслужава да получи още по-голяма гласност. Премиерата на „Воев“ се състоя в средата на месец март тази година като част от София Филм Фест. Режисьор на документалния шедьовър е Биляна Кирилова, сценарият е написан от тандема Биляна Кирилова, Неда Миланова и Валерия Стойкова, а последната е и продуцент. Кирилова многократно в интервюта споделя, че направата на филма отнема на нея и екипа повече от пет години. Това всъщност е нейният дебют като режисьор на документално кино, а опитът ѝ преди това е в сферата на късите форми.
Често документалното кино се схваща като безинтересен и дори скучноват жанр, лишен от напрежението и катарзиса на художествените форми. Тук обаче екипът по реализацията на проекта се е справил изключително успешно с преодоляването на този предразсъдък спрямо документалистиката, защото е успял да създаде вълнуващ, затрогващ, интензивен филм, по време на който публиката се смее, може да запее и несъмнено да заплаче. Вероятно един от най-ценните приноси на Кирилова не само като режисьор, но и като автор на идеята за филма е това, че успява да достигне до родителите на Воев – Светослава и Павел, да спечели доверието им и да ги убеди да участват във филма. Тяхната поява носи особено емоционален заряд на лентата, защото те рядко се появяват публично, а техните спомени придават особени и неочаквани нюанси към фигурата на поета – по-приземяващи, по-сетивни и отчасти противоположни на автостилизацията „изискано странен човек“. Интервютата, които те дават, са в комфорта на домашната среда и затова носят усещането за детство, за непредубеденост и искреност.
Други знакови участници във филма са по-малкият брат на Димитър – Симеон Воев, разбира се, съпругата на Димитър Нели Недева-Воева, чиито фотографии са се превърнали в органичен символ на цялото поколение от края на 80-те години, Васил Гюров, Алина Трингова, Кристиан Костов, Михаил Пешев, Екатерина Атанасова и др. Техните разкази са заснети в обстановката на изоставена рушаща се сграда, с олющени опушени стени и с почти отсъстваща дневна светлина. Художественото осветление е изключително добре подбрано, операторската работа е на високо ниво, а декорите са минималистични и не отнемат от автентичността на обстановката, защото нейната функция е да възпроизведе усещането за подземност и алтернативност.
Като функция на надеждата и светлината, в края на филма, без да говорят, имиджово са заснети двете дъщери на Нели и Димитър – Магдалена и Димитра, както и внучето им от по-голямата дъщеря Магдалена. Кадрите с цялото семейство са един от най-чисто затрогващите елементи, защото се превръщат в контрапункт на тленното и показват, че идеите, мислите и „световъртенето“ на Воев продължават да живеят и „отвъд смъртта“.
„Воев“, за радост на почитателите на твореца, както и за щастие на онези, които не са толкова добре запознати с творчеството и личността му, е един увлекателно, вълнуващо и хронологично поднесен киноразказ за живота на фронтмена на „Нова генерация“. Филмът проследява както добре познатата фактология, така и някои открития на авторите, чрез което дори най-запалените последователи на Воев могат да научат нещо ново. С други думи, това произведение е подходящо за широка публика, защото е осъзнало нуждата от съхраняване на паметта за Воев, но същевременно не е изневерило на инструментите на алтернативността, за да предаде по достоен начин идеите и философските прозрения на Воев. В този смисъл съществен принос на лентата е използването на редица архиви – включително показани за първи път кадри от концерти. Интегрирани са и фотографии на Нели Недева-Воева, както и на други автори, с което се допълва хронологията на разказа.
Това, което обединява целия архивен фонд, който се състои не само от визуални елементи, но и от много музика на групите „Нова генерация“, „Кале“ и Wozzeck и Чугра, е гласът зад кадър на актьора Иван Москов, който изпълнява по особено въздействащ начин различни фрагменти – цитати от поезията на Воев, философски съждения, епистоларни откъси, интервюта. Повечето от тези текстове вече са публикувани в книгата „Непрочетено“ (издателство „Парадокс“, 2021). Този похват, използван от самото начало на филма до края му, създава предпоставката за художественост, дори за сюжетност. Подборът на текстове е изключително прецизен и не натежава, дори напротив – актьорското изпълнение допълва свидетелските разкази на интервюираните участници и ги надгражда смислово, превръщайки се в необикновено лирическо отклонение.
От кинематографска гледна точка във филма се появява един изключително въздействащ елемент – черно-бялата анимация с дървото, поникващо от главата на Воев. Тази неочаквана, но особено стилна анимация, има важна роля във филма и дава възможност на фантазията на зрителя да я интерпретира по различни начини, защото в нея са закодирани конкретни проблеми и символи. Всъщност една от най-емблематичните фотографии с Воев се казва „Короната с дървото“ и е дело на Райна Бабачева-Голъп (Рени). Този кадър съдържа в себе си контраста на привидното пасторално спокойствие и крещящото интелектуално напрежение на натежалата мисъл, която протича интензивно и непрестанно. Дървото е символ на връзката с познанието, мъдростта и живота, клоните и короната му сякаш са насочени към вселената и познанието за битието, но в същото време в далечината, извън фокус, но достатъчно ясно, се виждат заплашително панелените блокове. Тази снимка е еманация на „жаждата за дистанция“.
През 2022 г., за съжаление на съвременното общество, поезията на Воев твърде актуално отеква като камбанен звън или може би вие като сирена, предупреждавайки ни, че това, което е било, все още е. С тъга устаноявяваме, че приликите между България в началото на 90-те години и днес са повече, отколкото разликите („…политици, политици / с роклички / невротици сме аз и ти (…) пиратски век / осеян със злини / аз искам мир / и нови бъднини“ – из „Песен за мир“; „дистанция между момчета. / Дистанция между сестри. / Дистанцията е в човека. / В дистанция сме аз и ти“ – из „Дистанция“). В този смисъл документалният филм „Воев“ днес функционира като своеобразна аналогия, което го прави още по-приносен от социална гледна точка, а заради по-горе изтъкнатите художествени качества, които филмът притежава, причините той да достигне до максимално широка публика се увеличават.
