Разговор с писателя Георги Тенев
Преди малко повече от месец излезе новият Ви роман „Атлантически експрес“ – антиутопия, в която светът е описан на ръба на апокалипсиса, разтърсен от природни, технологични, политически кризи. Как стигнахте до този роман, до този образ на света в него?
Всичко започна преди повече от шест или дори седем години. В началото се появи този образ, с който и сега започва романът: главният герой се качва в Експреса през Атлантика. Времената наоколо са странни, случва се сливането на KFC с „Волво“ и при това става дума за хранителната индустрия. И още тогава за мен беше важно, че описвам някакъв апокалипсис за Европа. В експреса място търсят най-различни хора. Например онези италианци, които са продали колекциите си от африкански кости, за да си позволят цената на билета. И това, че добра инвестиция са се оказали скелетите на либийски емигранти, изхвърлени от течението по бреговете на Сицилия. Те ще бъдат използвани от китайските преселници, когато дойде вълната от изток. Ще им бъдат нужни за странните ритуали, с които китайците ще усвоят Стария континент и ще подчинят местната култура на своята източна култура…
Както се досещате, всичко това бяха чисто интуитивни образи, сънища почти. Но произходът им е ясен. Аз смятам, че се намираме в ново, триизмерно Велико преселение на народите. И че последният „технически“ апокалипсис не само предстои, но вече е в ход.
В тази връзка – антиутопията ли е жанрът, който изглежда подходящ да се разкажат днешният свят и интуициите за утрешния? В предишните си романи („Български рози“, „Балкански ритуал“) изпробвате и жанрови черти на трилъра, на криминалния роман… Значи ли това, че търсите жанрови подходи, които да уловят профила на настоящето, да създадат адекватния му литературен образ?
Аз пиша това, което ми е интересно. Дълги години съм се занимавал с експериментална проза и драматургия, след това дойде времето на жанровите произведения. Един умело пишещ автор трябва да владее всички жанрове. И освен всичко, формата, която наричаме обикновено „трилър“, особено психологическият трилър, е висок, дори много висок жанр. Ето един такъв пример от класиката – „Братя Карамазови“. В този смисъл криминалната интрига, „търсачеството“ вътре в сюжета, вълнуващата перипетия и загадката, както и страшното и изненадата, са елементи на класическата проза. Както винаги, така и днес, те са на разположение.
Още повече че и сега ние живеем във време на особено ярки, страшни престъпления. Знаем и наблюдаваме икономически, екологични престъпления. Както и престъпления срещу обществения интерес и финанси, а особено и престъпления срещу самата личност – което включва на първо място диктатурата, репресивната власт, но също така и криминалните сраствания, които заробват цели малцинства, социални и етнически групи, създават в новия век един своеобразен вид феодализъм.
Както стана ясно, в „Атлантически експрес“ силно Ви занимават технологиите. Те ли ще определят бъдещето? И какво ще се случи с човешката личност, с човешкото същество в измеренията, в които го познаваме, при съжителството му с изкуствения интелект? Какво е мястото на литературата тук, може ли да помогне за разбирането на това като че ли все по-близко бъдеще?
Нека да коригирам още самия въпрос – технологиите вече определят бъдещето. Те реално доминират живота днес. И какво ще се случи с човешката личност – именно с измеренията ѝ, е наистина важен въпрос. Дали личността няма да се смали до оперативна единица, свързана с дадения индивид, поставен в клъстер, в симбиоза или мрежова конкуренция с други индивиди? Но дали литературата може да помогне за разбирането на тези процеси? Хм, не вярвам много в ефективността на читателски клубове, в които учени търсят алтернативни пътища през изкуство. Фантазията е много по-близо до високата лабораторна дейност. Създаването на сериозни и обемни пространства е наука. Художественото произведение много често дава отговорите далеч преди науката да ги е формулирала теоретично. Защо става така? Защото в центъра на високата проза и поезия винаги е човекът, а до края на света само човекът и неговото измерение ще бъдат основополагащи, заради човека е цялото изследване на естествените закони и за науката. Без човек няма никакъв закон. Без (съ)творението въпросите „Какво държи света?“ и „Защо нещата имат форма?“ са безсмислени.
Аз пиша книга за края, затова тя се занимава и с началата – с това какво е породило живота, смисъла и загадката на човешкото, на морала и емоциите като сложен плод на висша воля – а не просто дериват на еволюционна дейност, в която простите стимули и реакции водят до усложнени органи и системи, раждащи нещо, което наричаме съзнание. В „Атлантически експрес“ се занимавам именно с въпроса за границите на съзнанието и душата, за това дали личността е трайна цялост и каква част от нея е в съюз с нещо нематериално. Технологичните перипетии на романа достигат до един модел, в който се обсъждат възможностите чрез технология да се запечата информационно не само материалната, но и невидимата, метафизична форма на човека. Това е странна, абсурдна идея, но по нея някой работи – и не само в реалността на моя роман. Дали това е истинската концепция на бъдещето? Дали е грешката на най-мъдрите? Крахът на науката, който се боя, че предстои, е свързан именно с грешките, които разумът може да направи, следвайки верни стъпки и логични доказателства.
Пишете проза, а и поезия, но също така се занимавате и с театър и кино като сценарист и режисьор. Къде е пресечната точка между всички тези занимания, как се допълват езиците на различните изкуства?
Истинският текст е универсален код. От него, като от генетичен материал, могат да произлязат всякакви реалности, общото за всички тях е, че се захранват от въображението. За мен работата в разнообразни езици и на различни „платформи“ е органична цялост. В основата на моя метод е да опитваме да се придържаме към Леонардовия модел, колкото ни е по силите. Аз разбирам Леонардовото начало като едно изследване на човека, запознанство с него като цялост, дух и тяло. Медицината е част от изследването, нужна е за синтеза на изобразителното изкуство. Работата с актьори и самото екипно събиране върху един сюжет е вид човекопознание. Ако писателят е отворен към сценични прочити на своите текстове и идеи – но не ревниво, с претенция, а готов на промени и прераждания на текста – това ражда съкровени плодове. Общуването, анализът, трудът върху текста с други хора и дори конфликтите са голямо психологическо обогатяване – то ще ти върне знание и увереност, когато правиш своя художествен свят дори там да си напълно сам и „авторитарен“ творец.
В книгите Ви, както и в много от другите неща, които правите, Ви занимава миналото, по-точно паметта за миналото. Сигурно има логична връзка между интереса към миналото и към бъдещето в творбите Ви? Какво е отношението между начина, по който помним (или забравяме) миналото, и представата ни за предстоящото?
Когато четеш внимателно историята, тя постепенно започва да чете и теб. Аз обичам да повтарям тази формула и по някакъв начин тя описва нещо реално. Защото историята е запис, но запис като снемане, запечатване на генетичната информация, кода на живота. Историята и паметта са своеобразен жив текст, те са ред, който съдържа в себе си мястото и времето заедно. Логично е, че този запис съдържа и някакъв скрит чертеж на бъдещето.
Начинът да помним и да забравяме миналото е свързан и със способността ни да се доближаваме до истината. Писателят, пишещият човек, трябва да прави постоянни опити – макар и трудни, обречени или невъзможни – но опити да каже истината. Забравянето на важните, съдбоносни събития, обикновено е свързано с пристрастие към не-истината. Помненето, повтарянето на трудните дати, на проблемните моменти от миналото – лично или колективно историческо минало – е нелека мисия, неблагодарна. Да помниш не значи непременно да си успешен в света на бързия растеж. Паметта за „преди“ създава проблеми при взимането на лесни решения „днес“. Но в края на историческото време може да се окаже, че „преди“ и „днес“ не са диаметрално отделени. И тогава връзката и съответно отговорността не е моя и твоя, а е обща. И незнанието – или безпаметството – е трудно извинение.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА