(продължение от миналия брой)
Атанас Маев
Като безспорен акцент на второто издание на Международния фестивал за нова драматургия на Гьоте институт New Stages Southeast, който се проведе в София от 9 до 12 юни и за който ви информирахме в миналия брой, се открои дискусията „Независимата сцена и нейните пространства: форми на съществуване“ с участници Младен Алексиев, Цветелина Йосифова, Ясен Василев, Атанас Маев и Галин Попов, модерирана от Ангелина Георгиева, в която се включиха и много независими артисти и представители на различни културни институции.
„Литературен вестник“ покани двама от дискутантите – Младен Алексиев и Атанас Маев, да представят и развият своите тези от дискусията на страница „Сцена“ в два поредни броя. В предишния брой (26, от 6-12.07.2022) ви предложихме изказването на Младен Алексиев. Днес публикуваме и разсъжденията на Атанас Маев.
Как може устойчиво да функционира едно частно пространство за съвременен танц, съвременен театър и мултижанрови форми
Сцена Дерида е неинституционално, независимо пространство, което съдържа театър и арт кафе и което се представлява юридически от фондация „Арт Линк“. Фокусът на програмата ѝ е съвременният танц, но тя представя и други форми на изпълнителските изкуства и е една от малкото сцени, които работят основно с артисти на свободна практика.
Създаването на сцената е предшествано от 9 години натрупан опит в управлението на Derida Dance Center като място за продуциране, реализиране на проекти и работа както с професионални, така и с любителски среди.
През 2010 г. отворихме вратите на танцовия център с три студиа в бившия хладилен завод до Сточна гара, а впоследствие през 2012 г. се преместихме в бившата Шоколадова фабрика до Лъвов мост, мигрирайки през различни индустриални пространства. Работата ни беше изцяло фокусирана в процес на създаване, на развитие на капацитета сред професионалистите и на нови публики.
Така заедно с Живко Желязков – арт директор и хореограф, с когото основахме Танцова компания „Дерида“ (през 2004 г.), решихме да си зададем въпроса какъв трябва да бъде профилът на организацията, който да притежаваме, така че да сме добър партньор и да постигнем целите си като танцова компания, културен оператор, да имаме международна видимост и да бъдем част от големите интернационални мрежи и платформи. По това време единственият пример, който имахме, беше „Червената къща“ и възхищението ни към мениджъра ѝ и съосновател Цветелина Йосифова.
В същото време трябваше да обясняваме какво означава „резидентска програма” и да дефинираме понятието „пърформанс” на институциите, които се занимават с културни политики.
Тази пионерска дейност беше важна за развитието на сектора. Чрез споделяне на трите студиа във времето, когато те не се използват от нашата компания, ние създадохме своя резидентска програма и помагахме на нашите колеги да работят върху свои нови проекти. В началото започнахме с български резиденции, а впоследствие отворихме програмата и за колеги от чужбина, което доведе до включването на модела на резидентската програма на Derida Dance Center като добра практика в плана за култура на ЕС за 2011-2014 г.
Успоредно с развитието на организацията си отговорихме и на още един въпрос – кои са артистите, с които работим? Беше невъзможно да каним постоянно изпълнители от чужбина, затова устойчиво решение на проблема беше подготовката на български таланти чрез програмата за обучение и тренинг в съвременния танц „Dance PORT Derida“. Тя целеше идентифициране на участници с качества, идващи от различни сфери – танц, театър, акробатика, гимнастика и др., и включването им в ежедневна практика, която се провеждаше от понеделник до петък, с продължителност от 12 месеца. Така успяхме да изградим общество от професионалисти, които днес са едни от актуалните имена, които развиват танцовата сцена. Така в един момент се появи въпросът къде всички тези професионалисти да представят своите сценични проекти, след като процесът по създаване и продуциране е вече установен. Държавните и общинските театри са недостъпни за артисти на свободна практика, а наемите им са непосилни. Така се появи и идеята за създаване на независима сцена, която да отговаря на техническите условия и да представя танцови представления. Първият ни опит беше насочен към пространство в метростанция „Джеймс Баучер”, като през 2018 г. се явихме на публичен конкурс, който спечелихме, и наехме пространството. Проблемът беше, че бяхме подведени за всички технически параметри от собственика на имота „Метрополитен” ЕАД – от квадратурата, която беше с 264 кв. м по-малко от обявената в конкурсната документация, през киловатите електрическа мощност, възможностите за вкарване на чист въздух и др.
Това ни накара да се откажем, загубвайки солидна инвестиция – депозит, който бяхме оставили, както и време и подготвени архитектурни планове за преобразуване на пространството.
Този лош опит ни помогна да се справим втория път, когато намерихме пространството на ул. „Цар Самуил“ 32 и го превърнахме в този прекрасен театър, който всички днес познаваме като Сцена Дерида (Derida Stage). Инвестцията беше изцяло от лични средства и с малка сума подкрепа от един от партньорите ни.
Може би няма друга частна сцена за танц, понеже сам по себе си е много рисков проект и е необходима голяма доза ентусиазъм. А проблемът е, че недостъпността на държавните сцени съществува все още и ако няма сцена, на която да се показват представленията на артистите, които са на свободна практика, то те се обричат само на няколко месеца живот.
Така този цикъл се повтаря всяка година, без да има надграждане в процеса по продуциране. Ако искаме да имаме прогрес, то трябва да помислим каква е фауната на тази екосистема, за която всички ние говорим. Ако образно кажем, че флората са артистите, хората на изкуството, то ние трябва да си отговорим на въпроса къде те могат да работят в защитена среда и да развият проектите си, да срещнат публиките си.
Но главният проблем за устойчивостта на пространствата не е само в стопанисването, а че държавата поставя развитието на частните и държавните театри в нелоялна конкуренция. Това е така заради допълнителната субсидия по методиката и възможността да определят ниска средна пазарна цена на билетите. Тази финсова допълителна помощ помага да се доплаща за всеки продаден билет от държавен театър. Това е в полза за количествения измерител, като в крайна сметка, чрез допълнителните плащания на брой продадени билети, те успяват да реализират много по-големи печалби. Това е голям минус за партньорските отношения между частни и държавни сцени, а също е деградивно за естетическите измерители на създадените от държавните театри продукции. Едновременно с това има неразбиране, че частните сцени са инструмент за развитие на изпълнителските изкуства и в частност на артистите извън щатните бройки, които държавните театри имат. Тези артисти всяка година нарастват заради завършилите училищата по изкуствата, които все по-рядко намират начин да се реализират и много често се налага да се преквалифицират към други икономически сектори, за да оцелеят.
Затова е необходимо да се използва друга макрокултурна политика, която да насърчава към партньорства между частни и държавни културни оператори. Ключът и първа стъпка за това е в диалога и комуникацията. Например може да бъде създадена национална мрежа от театри (частни и държавни) и артисти, които да имат възможност да се срещат няколко пъти в годината и да споделят казуси и предложения за подобряване на средата за общи проекти. В момента точно тази връзка е скъсана и това води до напрежение и капсулиране. Дори когато има отворени сесии за разпространение, ние изпитваме проблем къде можем да играем извън София, или за по-лесно да се обърнем към партньорите ни от чужбина, които да ни поканят. Трябва и държавата да има за цел да работи за създаване на нова културна карта, нови публики, като им предлага разнообразие от възможности, без значение дали те са създадени от частни, общински, държавни културни оператори или са копродукции между тях.
Атанас Маев е икономист, арт мениджър, съосновател (заедно с хореографа Живко Желязков) на Derida Dance Center и Сцена Дерида.
