Новата ти стихосбирка „Американски деликатеси“ (ICU, 2022) ти определи като третата книга от един общ цикъл, заедно с „Как наказва бог“ и „Втора кожа“. Трите стихосбирки се концентрират върху собствени трудни теми, но и върху много споделени. Коя е нишката, която ги обединява в твоите очи?
Според мен имат доста общо, най-малкото защото голяма част от стиховете са писани по едно и също време, а книгите не са публикувани в „правилния“ ред. „Втора кожа“ беше написана преди „Как наказва Бог“, а беше публикувана след нея. „Американски деликатеси“ беше написана преди „Втора кожа“, а излиза чак сега. Има и друга книга, която бе почти готова преди сегашната, но засега сме я оставили настрани.
Самите стихосбирки изглеждат като сестри, понеже книжните тела са с един и същ размер и се радват на корици от Люба Халева.
Иначе издателката и редакторка Невена Дишлиева-Кръстева нарече книгите трилогия и на мен това определение ми харесва. Истината е, че не съм „сядала“ да пиша трилогия. Просто в един момент съм следвала порива да разгледам какво се е събрало и да го организирам тематично.
„Как наказва Бог“ е книга за егото, „Втора кожа“ е книга за оцеляването, „Американски деликатеси“ е книга за самотата. Според мен нишката, която ги обединява, е придвижването на лирическата героиня напред към повече вътрешна честност и по-широка перспектива.
Още докато четох „Втора кожа“, ми идеше да определя поезията ти като true crime поезия (по името на известния жанр). Би ли се съгласила с това определение? По-силна ли е поезията, колкото по-плътно ходи по реалността/биографията на прототипите си? По-скоро територия на „документалистика“ или на въображение е за теб тя?
Чувала съм да казват, че читателите посягат към документалистика за информация, а към поезия – за емоция. Аз самата следвам емоцията, когато пиша, и това е най-безпогрешният ми ориентир. За „Втора кожа“ емоцията беше близо до реалността. Емоцията в „Как наказва Бог“ е целенасочено абстрактна. „Американски деликатеси“ е някъде по средата, с щипка ирония, надявам се. Благодаря за определението true crime поезия. Точните думи винаги са подарък.
Едно от натрапващите се усещания в твоите стихове е, че „от себе си няма излизане“, че аз-ът е клаустрофобичен, затворен от миналите си преживявания и грешни избори. Как на този фон ти звучи превърналия се днес в абсолютно клише призив „бъди себе си“?
Според мен всъщност е чудесно да сме себе си, стига да не го правим на инат. Тоест да не изберем само приемливите според нас аспекти и да настояваме, че сме това и само това. Не познавам човек, който да няма нужда от някакво преразглеждане, приемане или растеж. Необходимо е да се огледаме – и навън, и навътре. Това изисква детективска работа и чувство за хумор. Може ли да използвам тук няколко реда от стихотворението „Писане на стихове“ от „Неделимо число“, защото там съм го казала по-точно?
Трябва да гледаш по-безпощадно
уравновесено, безстрастно –
все едно се разхождаш в музей:
това бях и аз, и аз, и аз,
ето ме.
Нарочно правя рязко отклонение, за да ти задам един малко странен въпрос: има ли някаква заигравка в заглавието ти с получилия редица „Оскари“ филм „Американски прелести“?
Не. Изобщо не се бях сещала за този филм! Ако става въпрос за този с Кевин Спейси, името му е „American Beauty”, което значи буквално „Американска красота“ и така има различно усещане.
Заглавието на „Американски деликатеси“ си има история. Поне осем години тази книга носеше друго заглавие. Веднъж, веднага след излизането на „Как наказва Бог“ през 2014 г., се возех в автобус към София и като навлизахме в града, видях табела на магазин: „Вина и деликатеси“. Изобщо не си помислих за алкохол. Същия ден казах на Невена, че искам да й дам стихосбирка с такова име и тя всъщност е чела няколко варианта на ръкопис „Вина и деликатеси“ през последните няколко години. Но наскоро излезе и чудесният роман „Направени от вина“ на Йоанна Елми, и смених заглавието.
Една от големите теми в книгата е тази за имиграцията, животът между. Какви са предимствата на оставащия пред пътуващия човек (трябва ли да разменя местата им, за да е правилен въпросът)?
Кой има предимство: пътуващият или оставащият? Според мен предимство има онзи, който знае какво иска и си позволява да предприеме стъпки към това. Понякога тези стъпки водят към самолет и друго място, понякога към продължаване на вече започнатото.
Животът между е едно страхливо състояние, оправдание за неживеенето, което ощетява и откъм преживявания, и откъм дълбочина. Опитала съм се да пресъздам чувството на безтегловност и безспирно бягство в някои от стихотворенията.
Пишеш, че „Колкото повече се движиш, толкова по-малко можеш да вземеш със себе си“. В многото си придвижвания между континенти и страни, между два дома, от кои неща първо започваш да се отказваш, в низходящ ред? А кое е най-последното, което държиш?
Първия път, когато се изправих лице в лице с избора какво да взема със себе си, беше през 1995 г., когато трябваше да напълня две чанти (нямах куфари) с багаж и да замина. Сред личните си вещи и подаръците втъкнах една книга на Константин Павлов, както и тетрадки с мои стихове. Нямаше как да знам, че като стъпя на американска земя, изведнъж ще спра да пиша и този период на мълчание ще продължи единадесет години.
Не се отказах от писането. То изчезна задълго, веднага след загубата на език, книги, общуване със себеподобни. И това е, от което не бих се отказала доброволно. Не бих се съгласила да платя тази цена.
А най-лесно е да се откажа от вещи, удобства, навици и местната храна.
„Бъдете в този свят, но не от този свят / Това вече съм го постигнала / след 25 години имиграция“. Има ли такива, евангелски, уроци от твоята имиграция?
Ще разкажа една история, за която съм се опитвала да напиша стихотворение години наред, безрезултатно. Няколко седмици след като имигрирах в САЩ, стоях на тъмно в компютърната зала в мазето на English Language Multicultural Institute. Чувствах се объркана, уплашена и самотна. Изведнъж вратата се отвори и влезе мъж, който се оказа компютърен техник, дошъл да инсталира програми. Видя, че не се чувствам добре, и ме попита какво се е случило. Аз се разплаках и му разказах. Той ме изслуша, после ме заведе до близкото кафе и ме почерпи с класическата американска бисквитка с шоколадови парченца (chocolate chip cookie). Поостана още малко с мен, после си тръгна. Никога не го видях след това. Мич му беше името, моят добър самарянин.
Това се случи преди 28 години, а още изпитвам благодарност заради навременната добрина, която получих тогава. Искам да повторя думите на Мая Анджелоу: “Хората ще забравят какво си казал, какво си направил, но хората никога няма да забравят как си ги накарал да се почувстват“.
В „Страната, която не искаше децата си“ близките уверяват емигриралия, че трябва да стои където е отишъл, защото там е по-добре. Чуваш ли още този глас?
Близките ми отдавна са се отказали да ми дават съвети или да ме уверяват в каквото и да било. Освен това светът вече е много по-малък и драмата на заминаването е минимална. Последния път, когато ме посъветваха да си стоя в чужбина, беше преди три години, докато си купувах лимонада на улицата. Продавачката – момиче току-що завършило университет, разбра, че живея в чужбина и побърза да ме посъветва да си седя там, защото иначе ще съжалявам…
Разказваш за един мъж, чийто тип беше като че ли особено популярен преди години (а може би още е), когато имиграцията стана възможна и много жени предпочитаха да я осъществят именно така, чрез западняк, който да ги вземе и отведе там в замяна на всичко онова, което описваш с простото „да бъдат там“ без претенции. Актуална ли е още тази динамика?
Вярвам, че все още е актуална, но страните, от които жените идват, се променят в зависимост от ситуацията на световната икономическа сцена.
Страхът за щастието ни се превръща в страх от щастието. Започваме да го саботираме, докато се успокоим, че вече няма какво да губим. Работи ли този трик според теб и защо всъщност го правим?
Щастието си е страшничко, особено когато не знаем как да го приемем и как да се държим естествено с него и в него. Мислила съм доста по въпроса и съм се опитала да разнищя това състояние в „Как наказва Бог“.
„Добри неща / се случват / и живееш / в страх, че ще / направиш нещо / ужасно, / за да се почувстваш / по-добре.“
Дали работи този трик? Ако целта е да те отърве от щастие, работи безотказно.
Искаме ли това, което чакаме?
Не непременно. Но често получаваме онова, което чакаме.
Много пъти в книгите си пишеш за „опитването“, за дерзаенето въпреки. В което обаче не виждаш онова достойнство и героизъм, което сме свикнали да му придаваме. Как оценяваш тогава отказа на човек да пробва, примирението му – като слабост, като смирение, друго…?
Има опитване и опитване. Понякога отказът на човек да пробва е изчакване на правилния момент. Ненавременно или половинчато опитване може да изразходи силите, които човек би могъл да употреби за друго – за по-добра подготовка или за по-подходяща ситуация например. И да опитваме, и да не опитваме, нека го правим по правилните причини и със сърце.
Стивън Хокинг пише за „имагинерното време“, в него няма съществена разлика между посоките на движението ни напред и назад. Той пита: Защо помним миналото, а не бъдещето? В коя посока на реалното време живеем повече всъщност?
Може би повече помним миналото, защото е общо. Други хора също участват в него и имат отношение, и могат да подкрепят спомените ни. От бъдещето нямаме обща перспектива, а по-скоро пулсове информация, която можем да използваме или да игнорираме. Поне такава е моята опитност.
За мен миналото носи уроци, които не бих искала да пропускам, затова се вглеждам в преминали състояния и преживявания, докато проумея и получа информацията, която имат за мен. Когато този процес приключи, съвсем естествено обръщам поглед към бъдещето, което на мен лично ми е доста по-интересно.
Откъде идва усещането за този фатализъм по отношение на идващите към нас катастрофи, за тяхната незаобиколимост – от миналото или…? И как се противопоставя на копнежа ни, като в стиха за ябълката, да спасим неспасяемото?
Понякога сме поставени (или сами се поставяме) в губеща ситуация. Знаем, че не е добре за нас да останем на мястото, където сме, но и излизането оттам би било трудно и болезнено. И ни се иска просто да се почувстваме по-добре, без да правим нищо. Наблюдавала съм това в себе си и в други хора, затова отговарям в множествено число.
А откъде идва този фатализъм? Лично за мен може би от знанието, че е само въпрос на време, преди да тръгна по трудния път, и никак не ми е радостно да си мисля за това.
Копнежът да спасим неспасяемото е свързан с желанието нещата да са различни от онова, което са, тършуването за доказателства, които валидират нашите илюзии. Бихме искали да не сме разбрали правилно, когато сме видели неудобна истина, и това да ни освободи от отговорността за действие от наша страна.
„Искаш да се почувстваш по-добре, но без да правиш различен избор.“
Ние всички сме осата от стихотворението ти. Къде предпочиташ да дойде краят – в топлото отсам прозореца или навън, макар и в бурята?
В някой бъдещ момент може да сменя отговора, но като че ли бих предпочела краят да дойде на топло и спокойно място. Най-вече защото това би улеснило и подкрепило повече осъзнатост в тези последни моменти. А и не бих искала да съм сама.
Твоят Бургас е терасата на осмия етаж, но и…?
Ятата щъркели и пеликани, прелитащи над блок 55.
Старите приятели. Например на бургаското представяне на „Американски деликатеси“ дойдоха и съученички от първи клас, и съседи и приятелки на покойната ми майка.
Също и първите ми поетични групи под менторството на многообичните Янаки Петров, Димитрина Баева и Стоянка Грудова. И тримата вече са покойници, за съжаление.
Знаеш ли следващата стъпка?
Разходка край морето довечера.
Разговора води АНТОНИЯ АСПОСТОЛОВА
