Пламен Дойнов
Прах
По черния път към плажа на Варвара – едно от малкото села по Южното Черноморие все още непохитено от бетонни варвари – някой е сложил табела: „Благодарим ви, че карате бавно и не вдигате прах!“, а под надписа е нарисувал три сърчица – нещо като емотикони, които се опитват да прекрачат в реалността.
Докато снимам посланието, една преминаваща възрастна жена ми подвиква:
– Снимай го, снимай го – да видят как сме го написали, ама те пак карат като луди. Не се диша от прахоляк!
В този момент откъм селото се задава внушителен джип, който спокойно може да мине за руски танк, объркал пътя за Камчия. Заставаме с жената край пътя, за да проследим дали джипът ще ни удави в прах. Тежката машина минава край нас бавно, бавно, с подчертано уважение, някак любезно, без никаква прашинка след масивните гуми. Дори ми се струва, че при разминаването шофьорът ми кимва, а жената до него се усмихва приветливо.
– Видяхте ли, четат надписа и се съобразяват. Във Варвара не идват лоши хора – обръщам се към жената с изражение, което възвестява победата на доброто.
– Тези караха бавно, защото видяха, че снимаш – отвръща тя и зашляпва бързо със старите си джапанки, след които се вдигат малки облачета прах.
Юбилей
На 17 юли се събрахме в Столичната библиотека, за да почетем проф. Михаил Неделчев на самата рождена дата, навръх неговата 80-годишнина. Преди това през цялата академична година в Нов български университет течеше семинар, посветен на влиятелната му идея за литературния персонализъм. На 14 юли пак там се проведе научна конференция в негова чест, а ден преди това „Литературен вестник“ му посвети един свой брой (№ 27, 2022). Столицата го обяви за свой почетен гражданин. За да дойде 3 септември, когато в Созопол на Фестивала на изкуствата „Аполония“ се състоя заключителната проява от всенародните тържества – едночасов публичен приятелски разговор около сюжетите на Михаил Неделчев в живота и литературата. Сега очакваме научен сборник за него, друга книга с разговори и още отзвуци нататък…
Така трябва да се честват големите градски хора на България – с четене, с мислене, с писане, с разговор, с радост, същностно. Сред споделена общност от знаещи хора. При знаковото отсъствие на онези, които раздават ордените в държавата. Те не знаят.
Контраофанзива
Коментатори твърдят, че във войната на Путинова Русия срещу Украйна настъпва нещо като обрат. Украинците са в контраофанзива, „проведена по учебник, писан от Сун Дзъ“, с фронтални атаки и слизания по фланговете – забиха клин в Харковска област и започнаха да освобождават територии. След това те съобщиха, че са се натъкнали на масов гроб или на много единични гробове край град Изюм. Откриха и следи от килии за изтезания, в които руските сили са измъчвали пленници и цивилни хора.
Не е ясно как ще се развие украинската контраофанзива. Но тя открехва една очаквана следваща врата, оттатък която всяка война се изправя пред нечовешкото си лице – поругаване на човешкото достойнство, масови изтребления, геноцид. Вчера – стотици трупове в Буча и Мариупол, сега – над 400 тела край Изюм, утре – какво и колко?
Историята на ужаса показва, че тепърва ще научаваме имената на още места на смъртта. Всяко опразване на украинска земя от руски войски ще вика отново и отново призраците от Катин – след офанзивата на безчовечието и в контраофанзивата на истината и свободата.
Жълтеница
Всъщност стихът на Виктор Пасков гласи: Жълтеница пада над София – има го в първата му книга със стихове, появила се в края на лятото, началото на есента. Посмъртният лирически дебют на разказвача може да бъде четен всякак, но особено изкушаващо е да разпознаем по страниците му литературния град на късната социалистическа епоха. Стихотворенията са писани около 70-те и 80-те години. Това е другият град на НРБ, не онзи, построен с новия бетон на социалистическия реализъм, а различен, съграден по-скоро върху стари образни основи, с внимателно реставрирани думи и фигури.
При Пасков има нещо от скръбта на Дебеляновия град от началото на ХХ век, от вглъбения в интериори и вътрешни дворове далчевски град, от туберкулозно-здрачения град с упадъчни сенки на Вутимски, Геров и Б. Райнов от 40-те, но най-вече – от града в НРБ и ГДР, взети заедно и поотделно, където всички къщи приличат на надгробни плочи в мъглата, град, пълен с изоставени хора, с ненаситно самотничество, но и с ранна интелектуална умора, рафиниран цинизъм и вечно недостигащ смисъл, преживени насред пуста софийска улица, иззад която всеки момент ще се появи следващият голям поет – Георги Рупчев…
Не знаехме, че и Виктор Пасков живее там, че всъщност е сред строителите на този литературен град. И падащата жълтеница над София е просто декор, който пленява въображението, но вече не ни плаши.
