Дария Карапеткова
Глобализацията предизвика в езика и литературата редица процеси, които наблюдателите приемат със смесени чувства. Наред с останалото тя изостри усещането за важността на мащаба. За мащаб говорим, когато употребяваме кастовото и за мнозина подценяващо разделение на големи и малки езици, големи и малки литератури. Освен всичко друго, дори ако бъдат приети за адекватни, тези разделения не са константа и имат своите периоди на залез и възход. Но на първо място те имат и още един, по-съществен проблем: критериите за дефиниране, ако бъдем така добри да избягаме от статистическия и банален количествен признак. Защото, ако го направим, ще установим първото в този абзац положително обстоятелство: а именно, че ако добавим и други критерии, отвъд количествените, може би всеки език и всяка литература има шанс да се пребори за титлата голяма.
Този брой на „Литературен вестник” отбелязва Седмицата на италианския език по света. Тазгодишното ѝ издание е посветено на младежкия език в синхрон с обявената от Европейската комисия 2022 г. за Европейска година на младежта. Седмицата премина под надслова Come scusa? Non ti followo – по смисъл приблизително Какво, какво? Нещо не схващам, но формулирано чрез ексцентрична смес от английски глагол с първолично италианско глаголно окончание. Именно хибридността на младежкото говорене, породена от характерния за младите хора флирт с космополитното, е в основата на въпросната провокация, и тя само потвърждава очевидния факт, че в глобалното село вече не е проблем да се пресегнем отвъд синора и да вземем това, от което имаме нужда. Има ли в тези условия бъдеще за ценности като чистота, автентичност? Ценности ли са това изобщо, ще помнят ли някой ден общества като нашите, че междуметието уау и изразът влез в моите обувки всъщност са присадени отвън? И от друга страна, дали именно тази вавилонска устременост няма да влее нова кръв в изтощеното от наследства говорене на следващите млади? Тези въпроси се подновяват циклично, но днес са интересни по нов начин тъкмо защото нови са условията, в които общуваме. Интервютата с лекторите по български език в Неапол, Венеция, Милано и Болоня съставят картината на двустранния италиано-български обмен по отношение както на обучението, така и на политиките за опознаване на езика.
Но има и друг, бляскав и безспорен критерий за мащаба на един език. Ако един творец, един писател, принадлежащ на друга езикова общност, направи творческия и цивилизационен избор да го превърне в код на своето изразяване, тогава сме свидетели на безпрецедентна форма на признание, на безусловно обяснение в любов. По отношение на италианския език това вече многократно се е случвало. В най-ново време тласък е даден през 90-те години от мигрантските потоци, когато пишещите разпространяват текстовете си чрез амбулантна търговия или доброволчески центрове. Темите са тежки, защото отразяват истинските драматични истории на авторите. Понякога книгата се ражда в сътрудничество с италианоезичен съавтор (такъв е случаят с публикуваната и у нас „Има крокодили в морето” от Фабио Джеда, където говори афганистанецът Енаятолах Акбари). Постепенно картината се променя и надмощие взима процентът пишещи, които произхождат от смесени бракове или израстват като имигранти в Италия. И наистина, едно от наименованията на това явление е мигрантска литература (авторки като полуиндийката Габриела Курувила или албанката Орнела Ворпси са представени у нас в антологията „Съвременни италиански разкази”). Към днешна дата списъкът с имена е респектиращо дълъг и впечатляващо интегриран в основната тъкан на автентичната италианска литературна общност: алжирецът Амара Лакус, сомалийката Иджаба Шего, знаменитият турчин Ферзан Йозпетек… За родената в Братислава Яна Каршайова италианският език е не само творчески, но и политически и социален избор. Тази година тя влезе в номинациите за наградата „Стрега” с дебютния си роман, написан на италиански. Какво да кажем за Джумпа Лахири – вероятно най-звездния пример за авторка, която не само черпи, но от 2019 г. и внася от своя авторитет, за да затвърди ореола на италианския език като своеобразна творческа лингва франка.
През октомври римското издателство „Воланд”, което свързваме с публикуването на Георги Господинов в Италия, издава дебютния сборник с разкази на българката Стилияна Милкова. Добре позната на читателите на ЛВ, доц. Милкова преподава сравнително литературознание в Обърлин Колидж в САЩ и е специалист по италианска и руска литература, преводач и автор на монография, посветена на Елена Феранте. Със сборника Storia delle prime volte, откъси от който предпремиерно ще прочетете в този брой на ЛВ, тя се вписва в забележителната компания от автори, които внасят в езика на една бляскава култура допълнителен колорит, свежа творческа енергия, поглед отвън.
Както споменахме – безспорен признак за мащаб. Безспорен повод един език да чества себе си.
