Стилияна Петкова
Седемдесетте години на миналия век, белязани от сложни и бурни социални процеси и осмисляния както в Западна Европа, така и отвъд океана, се отъждествяват несъмнено с един от най-продуктивните периоди на феминизма. Литературата се нарежда сред основните инструменти за разгръщане на феминистката мисъл, създавайки широко поле за изява и утвърждаване на женския глас. Същевременно пробивът на жените писателки в постколониалните литератури сякаш остава встрани от фокуса на изследванията, а гласът на тези авторки, макар и обвързан с друга социо-историческа реалност – а навярно и точно поради този факт, – има какво да ни каже.
Така например през 1979 г. в младата западноафриканска държава Сенегал, получила независимостта си от едва две десетилетия, се появява на френски език един относително кратък роман, който обаче по безпрецедентен и безапелационен начин поставя женския въпрос на дневен ред в контекста на социокултурните специфики на африканското общество. „Едно тъй дълго писмо“ е първата и единствена публикувана приживе книга на сенегалската авторка и общественичка Мариама Ба. Това е роман за болезнения сблъсък между догматичната сила на изконните патриархални традиции и порива за личностно самоопределяне и социално утвърждаване на чернокожата жена. Роман за тихия бунт на словото и преосмисляне на битието чрез това слово през призмата на женската участ.
„Тъй дългото“ писмо, което героинята Раматулайе пише до своята вярна приятелка, е всъщност своеобразна метафора на разрива със старите порядки: останала вдовица, затворена между стените на своя дом в продължение на четири месеца и десет дни, както повелява ислямският обичай, Раматулайе отваря нови хоризонти за женската осъзнатост посредством писането. Защото връщането към спомените – „солта на паметта“, които изплуват в самотата на вдовството и търсят да бъдат споделени, не само обостря екзистенциалната накърненост на една изоставена след дългогодишен брак съпруга и майка. То успява да размести пластовете на удобните устои и привидната сигурност, които обуславят вековните ритуали, традиции и вярвания, неизменно диктуващи социалния ред и вътрешния човешки мироглед, за да даде гласност на онова, което не рядко е оставало неизказано или заглушено поради социалната маргиналност на жената. А именно, разчупвайки табуто за изстраданата и премълчана женска болка в полигамната връзка, романът отправя остра критика към неравнопоставеността на половете и опредметяването на жената като инструмент в семейната и социалната парадигма на патриархалното общество. Така художественият свят на писателката Мариама Ба, разобличавайки писани и неписани закони, легитимиращи мъжкото господство, неминуемо се преплита с възгледите на гражданката и жената Мариама Ба, активно участвала в не едно феминистко сдружение[*].
Впрочем въпреки множеството паралели, които биха могли да се откроят между авторка и героиня – и двете са възпитанички на френскообразователната система, и двете познават радостта, но и бремето на многодетната майка, и най-вече и двете са защитнички на твърда гражданска позиция, отстояваща правата на жените – проникновената изповед на Раматулайе умело убягва от клопката на автобиографичното дирене; тя не се затваря и в нарцистично самовглеждане въпреки интроспективния ракурс, присъщ на епистоларния жанр, към който спада романът. Тази изповед, която носи емоционалния заряд на женското писане, е едновременно поглед навътре и навън. Отправен дълбоко навътре, този поглед води към личната история на героинята – към душевността, ранимата чувствителност и накърненото достойнство на една предана съпруга и отдадена на дванадесетте си деца майка, станала жертва на многовековния религиозен канон за многоженството. Същевременно обаче разказаното от Раматулайе приканва да се огледат в него и редица други женски съдби по света. В този смисъл романът надхвърля конкретната сюжетна рамка, за да достигне до по-общи заключения за женската участ отвъд националната, расовата или религиозната принадлежност: „Оръдия за едни, примамка за други, уважаеми или презирани, често с поставени намордници, жените имат почти еднаква съдба, която религиите и противоестествените законодателства са циментирали“, заключава героинята в последните страници на своето „писмо“. В тази връзка се налага сякаш да направим един паралел. Ако основоположниците на идейно-естетическото и литературно течение „негритюд“ (négritude) като Еме Сезер и сънародника на Ба – Леополд Седар Сенгор, разчупват колониалната стигма, за да откроят още през първата половина на XX в. спецификите на негро-африканския дух, то Мариама Ба със сигурност очертава в „Едно тъй дълго писмо“ т.нар. „феминитюд“ (féminitude), в който женската идентичност се осмисля в своята денотативна стойност като социално обусловен конструкт. От тази си позиция женскостта търси да се изговори и самоопредели, освобождавайки се от доминантния патриархален дискурс.
Трябва да се подчертае между другото, че независимо от нескрития феминистки почерк, който бележи романа, последният не почива на утвърдените за своето време теоретични постановки, познати на Стария или Новия континент; няма претенции за революционен подход към езика например в духа на добилия точно през седемдесетте години на миналия век „френски“ или „диференциалистки“ феминизъм. Романът „Едно тъй дълго писмо“ има друго достойнство. Той достига до универсални истини, тръгвайки от една женска участ, споделяна от много африкански жени, но всеки път изстрадана посвоему. Това е роман за болката, но и за състраданието и женската безкористна солидарност, за отчаянието и пределите на лудостта, но и за зародиша на надеждата, че както от „мръсния и вонящ хумус изниква растение“, така и щастието понякога покълва от най-тъмните дълбини на човешката съдба.
Мариама Ба формулира в тази връзка, не без известна утопия впрочем, своето виждане за помиряването на „мъжкия“ и „женския“ свят. За авторката, да бъдеш отворен към „другостта“, тоест да имаш способността да доловиш и оцениш другото, различното, без предразсъдъци, без изкусително йерархизиране, е ключът към хармоничното отношение между половете: „Да обичаш другия! Ако всеки мъж или жена можеше искрено да отиде при другия! Ако се опиташе да се слее с него! Ако приемеше като свои неговите успехи и неуспехи! Ако възхваляваше качествата му, вместо да изброява недостатъците му! Ако обуздаваше лошите наклонности, без да търси да ги изтъква! Ако проникнеше в най-тайните кътчета на душата на другия, за да предотврати прегрешения и успокои, като превърже, премълчаните рани!“. В този смисъл Мариама Ба извежда въпроса за разрешаването на вечната борба между половете до общочовешки ценности и нравственост. И до избора да приемеш безрезервно (и взаимно) другостта.
Чрез преживяното от Раматулайе се преплитат същевременно и редица съдби, които изтъкават романовата текстура в сложна многопластовост от сюжетни линии. Така, проницателният поглед на героинята обгръща и обрисува различни социални прослойки и касти, които създават в по-общ план пулсиращия ритъм на разноликото сенегалско общество: лекарят, който отчаяно се опитва да възвърне живота в инертното тяло на своя приятел; учителят, чиято професия подобно на лекарската не търпи никакви грешки, защото човек „не бива да се шегува с живота, а животът, това е едновременно тялото и духът“; бижутерът, който сред „парливите, прашни пушеци“ е в стихията си, като „разтопява, излива, извива, сплесква, източва, гравира златото“, но чиито майсторски умения така и не успяват да огънат закоравелите предразсъдъци към своята „нисша“ прослойка; акушерката, чиито опитни ръце дават път на живота, но е безсилна пред високата детска смъртност, причинена от липсата на достатъчно легла, персонал и медикаменти за родилките в африканските болници; знахарят – „специалист на едни и същи отвари от листа за различните болести“, до чиито услуги все по-малко хора прибягват; врачката, която гадае бъдещето, взряна в разхвърляните раковини… Всеки един герой оживява в разказа на Раматулайе със своите радости и неволи, огорчения и копнежи, поставяйки поредното късче в мозаечната картина на африканското общество.
Тази своеобразна разнородност сякаш се проектира и в цялостната концепция и структура на „Едно тъй дълго писмо“. Еклектичният характер на романа хармонично съчетава художествени и есеистични елементи; философски и житейски мъдрости, сред които навярно дълго ще отекват в паметта ни сентенции като: „Сладостта на живота – това е любовта. Солта на живота – това е пак любовта“ или „Майката, която има много деца, няма време да пътува, но има време да умре“; социално ангажиран дискурс, който заклеймява с еднаква строгост и расовите, и половите неравенства в един патриархален свят; и не на последно място, просвещенски дух, който лъха от преклонението пред въздействащата роля на книгите в едно общество, в което малцина все още са тези, които имат достъп до образование: „Силата на книгите – прекрасно творение на изобретателния човешки ум. […] Единствен начин за общуване и култура, несравнимо средство да даваш и да получаваш“.
Романът „Едно тъй дълго писмо“, отличен година след публикуването си с първата награда „Нома“, навлиза в училищните и университетските програми на множество африкански държави като една от литературните класики. Преиздаван неколкократно, преведен на над двадесет езика, между които се включва и уолоф през 2016 г., той безсъмнено доказва, повече от четиридесет години наред след първото издание, нестихващата си актуалност, а оттам може би и дългия път, който извървява женското себеутвърждаване.
Книгата излиза на български език през 1983 г., като Мариама Ба се нарежда сред петнадесетината африкански автори, преведени към онзи момент за българската читателска публика. Архивният фонд не пази отпечатък за отзвука на романа в нашите литературни среди. Твърде откровен, твърде „женски“ и ангажиран или твърде „екзотичен“ и отдалечен от реалността на българското общество, което тепърва ще трябва да извоюва други свои свободи – можем само да гадаем за причините за липса на по-изявен критически интерес по онова време. Едно поне е сигурно. Романът „Едно тъй дълго писмо“ очаква да бъде преоткрит.
Mariama Bâ, Une si longue lettre, Nouvelles éditions africaines, 1979.
Мариама Ба, „Едно тъй дълго писмо“, Народна култура, 1983. Превод Лиляна Иванова. Предговор Ганка Петкова.
[*] Мариама Ба членува в Кръга „Фемина“ (Cercle Femina), във Федерацията на женските сдружения в Сенегал, а от 1979 до 1981 г. е главен секретар на Клуба „Сороптимист“ в Дакар, част от Световната Сороптимист организация (Les Sœurs Optimistes Internationales).
