Цвета Билярска
Трудно е съвременен френски трилър със заглавие „Последна спирка Русе“ да остане незабелязан от любителите на френската литература у нас, още повече че сам авторът споделя в интервюта, че България е втората му родина. Открояваща се корица в червено и черно, дело на Стефан Касъров, с промъкващ се между белите букви самотен женски силует, вървящ по безлюдна, осветена от гъсто разположени улични фенери улица; примамливо написано резюме, което обещава смес от криминален сюжет на родна почва и любовна интрига между българка и французин, обединени от общата страст към книгите – налице са всички съставки за вкусен библиофилски коктейл с екзотични балкански нотки. Ще съумее ли авторът да го забърка подобаващо?
„Последна спирка Русе“ е първият роман на Ерик Ноло – литературен критик, преводач и издател (издавал във Франция български писатели като Радичков, Йовков и Анжел Вагенщайн), добре познат на широката френска общественост с телевизионните си участия, острия си език, пародийните си книги и памфлетите си, громящи съвременната френска литература и явления като Уелбек и Бегбеде. Несъмнено всяка от съставките за коктейла е грижливо търсена и подбрана, за да може авторът да се открои с убедителен и достоен за досегашните си изяви дебют в новото поприще на романист. Ето защо не би трябвало да е изненада преднамерено ексцентричният и провокативен образ на главната героиня Деляна – остроумна красавица с пищни форми и пиперлив език, работила десет години като стриптийзьорка до момента, в който рязко я пенсионират, при все че още няма трийсет. Очевидно Ерик Ноло е търсил екзотика не само с избора на България за фон на събитията в романа, екзотика е търсена и на ниво персонажи. В юношеските си години Деляна ненаситно чете и препрочита любимия си Юго, а също Рембо и Бретон, и нищо друго освен литература и английски рок не я вълнува, освен може би удоволствието да всява смут у минувачите, като дефилира по главната улица на родното Русе с фес на главата. Доста еклектично хрумване от страна на автора, чиято цел навярно е да загатне за склонността на героинята към недообмислени и нездравословни житейски решения като това да прекъсне следването си, а по-късно да напусне и съпруга си, за да се отдаде на стриптийзьорска „кариера“ или да отмъкне плик с пари от офиса на доскорошния си шеф мафиот. Именно задигнатият плик, който за зла участ съдържа и компромати за влиятелна обществена личност, ще застави Деляна да потърси помощ от бившия си съпруг Серж – журналист и писател французин, живеещ в затрупан с книги апартамент в София. Серж неизбежно се оказва въвлечен в безразсъдното бягство на Деляна в посока Русе. Опитвайки да се изплъзнат на преследвачите главорези, двамата ще се преоткриват, ще съживяват и преосмислят сладостно-горчивото си съвместно минало.
Докато затяга примката около бегълците, авторът лъкатуши из размисли и спомени, за да сглоби своеобразен пътеводител на една България, която познава още от времето, когато е учителствал в Сливен от 1986 до 1988 г. и която редовно посещава покрай българската си съпруга. Подбрал е някой и друг пикантен детайл от родния соц, щрихирайки историите с изразни средства, напомнящи стила на жълт вестник и оставящи тръпчив привкус от начина, по който родната действителност се оглежда в погледа на французин българофил.
За българския читател особено любопитен би бил онзи ретроспективен епизод от текста, разказващ за живота на Серж като „литературен роб на нарцисите“ в Париж и в който Ерик Ноло недвусмислено разкрива отношението си към награждаваните писатели любимци на публиката, както и към свитата им от „паразити от парижкия книжовен хайлайф“.
Важен акцент в книгата е специалното място, посветено на творчеството на Елиас Канети, от когото авторът искрено се възхищава. Навярно Ноло е възприел убеждението на Нобеловия лауреат, че „писателят или е оригинален, или въобще не е писател“, което проличава от недотам успешните му опити да демонстрира голяма езикова оригиналност. Самоцелни или будещи недоумение сравнения правят някои описания особено трудно смилаеми. За съжаление, именно първите две страници от книгата са сред най-сериозно пострадалите от старанието на Ерик Ноло да се оттласне от комерсиалната рамка на сюжета и жанра и да сътвори четиво, което да е еднакво привлекателно и за широката публика, и за по-взискателния читател. Навярно със своеобразния пролог се цели потапяне в атмосферата на българската столица, но описанието е толкова странно и невнятно, че нито чужденец, нито дори софиянец може да се ориентира в него. Въпреки че фабулата като цяло се развива мудно и скучновато като за трилър, а финалът е недоизпипан, книгата се чете бързо заради хапливите диалози между главните герои. Тяхната реч изобилства от афоризми, духовити алюзии и подигравателни подмятания, при което на простоватите жертви на тези словесни развлечения друг избор, освен да мигат на парцали, авторът не е оставил.
Френското заглавие на книгата „Ruse“ не е случайно – транслитерацията на нашето Русе всъщност означава клопка, капан, но и хитрина, хитрост на животно, което се опитва да избяга от преследващите го ловци. Ще успеят ли остроумните герои да надхитрят своите преследвачи, или Русе ще се превърне в капан за тях? И не се ли е хванал критикът Ерик Ноло в капана на собствения си стремеж към оригиналност и литературна слава? От отговорите ви делят само 150 страници.
Ерик Ноло, „Последна спирка Русе“, прев. от френски: Красимир Кавалджиев, изд. „Колибри“, 2022
