За романтическата поезия

Популярни статии

бр. 41/2022

 Маргрета Григорова

2022-ра е обявена от Полския сейм за година на полския романтизъм по случай 200-годишнината от излизането на първия том с поезия на Адам Мицкевич „Балади и романси“. Българската рецепция на полския романтизъм е от такова естество, че имаме достатъчно причини да празнуваме тази година в България. Те се проявяват още в първите жестове на докосване до поезията на полските романтици в христоматията на Вазов и Величков от 1885 г., в текстовете и жестовете на омаяния от прерафаелитската прелест на романтизма Боян Пенев, в монументалните трудове на Боян Биолчев и Калина Бахнева, във вдъхновените преводи на плеяда български поети, сред които Дора Габе, Блага Димитрова, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Иван Вълев. В невероятния факт, че първата извън Полша (и четвърта по ред) постановка на „Задушница“ под режисурата на Леон Шилер се състои в България през 1937 г. на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ – по идея на Борис Йоцов и по времето, когато художествен директор на театъра е Николай Лилиев, консултирал превода на творбата от Слава Щиплиева. Монументалната постановка ще трябва да е оставила вибрационна следа във времето, която припламва в неколкократните постановки на университетския театър лаборатория „Алма Алтер“ под режисурата на полския възпитаник Николай Георгиев, най-новата от които – представена наскоро. Не на последно място, няма как да не прореже съзнанието фактът, че последните крачки в живота на Мицкевич прекосяват българската земя. На наша почва той изживява илюзията за завръщане у дома, заобиколен от сънародници при срещата си с Казак алая на Михал Чайковски, които му правят трон под клоните на огромна липа. За съжаление, тъжен трон.

Първият поетически том на Мицкевич излиза през юли 1822 г. в печатницата на Юзеф Завадски във Вилнюс, издаден с пари, събрани от приятелите на Мицкевич. В града, в чийто университет започва да блика с най-голяма сила младежката „лъчиста“ енергия полският романтизъм, в езическата и пълна с езера и предания Литва, която умее да „говори с духовете“ (както казва Мицкевич в парижките си лекции). Там се ражда Адам Мицкевич, а след повече от век и Чеслав Милош, следван от чувството за повторение и продължение на предишната следа.

Безспорният водач на полския романтизъм е представен на картината на Ян Стика „Полония“ (1861) начело на плеядата творци, всички те възприемани като духовни водачи на Полша в най-трудното за нея време – тройната подялба между империите на Русия, Прусия и Австрия. Техният поглед в картината е отправен към разпятието на Полша. А погледът на всеки, който застане пред полския романтизъм, е обречен на онзи неизбежен „хоризонтал на недостигнатото“, за който говори Боян Биолчев в „Отвъд мита“, наследявайки този верен израз от Кажимеж Вика.

Поетите романтици са още приживе митологизирани в облика си на пророци и пилигрими, а това в най-голяма степен засяга Мицкевич, и както отбелязва Биолчев, „в Полша самият мит ескалира. Мицкевич владее ума и емоцията на няколко генерации, владее перото на поколения критици и историци на литературата, Библия е в домашната библиотека на поляка, обект е на безбройни издания, гражданин е на културните енциклопедии, учебниците и филологическото съзнание на нацията“. Показателна е думата „wieszcz”, прилепяна към Мицкевич и събратята му по дух, като незаместим синоним на „prorok” (този, който е посветен в знание, който едновременно е вещ и вещае), а светият пътник пилигрим (също посветен), въведен от автора на „Кримски сонети“, става една от най-ключовите фигури на полската културна идентичност.

Трябва обаче да отбележим, че полският романтизъм е колкото митологизиран, толкова и демитологизиран, критикуван, преодоляван, пародиран, но това не му пречи след разбиване да възражда целостта си и да оживява в моменти на заплаха за народността, родината и държавата. Тадеуш Бой Желенски се бори със статуите от бронз, в които култът превръща романтичните пророци, наричайки ги „бронзовници“. Витолд Гомбрович и Тадеуш Ружевич също посягат не на самите романтици, а на техните статуи на „велики поети“, които понякога се оказват празни копия на немощта да се изкаже какво са.

Полският романтизъм се осъществява като себедоказваща културна екзистенция, като победа на творческата воля и власт над политическата участ, като духовна и революционна съпротива срещу държавното небитие на гордата и победоносна през XVII век Жечпосполита на двата народа (полския и литовския). Емигрантските, изгнанически, пътешественически и революционни траектории на полските романтици (особено след граничната 1830 г.) създават друга карта на Полша, разпростряла се из, а може би и над цяла Европа и достигаща на Изток с един лъч в Крим, с друг до Светите земи, отново победоносна, дори в болката си – този път чрез литературата и изкуството. Тя е и надконтинентална и презокеанска, ако се имат предвид египетските посвещения на Словацки, американското пътуване на късния романтик и баща на модернистите Норвид и създадените от него нови превъплъщения на пилигрима с пътуващ камилски/бедуински дом. Емигрантското удвояване на полския културен свят, разрастването на неговата творческа вселена се превръща в ключов феномен и синдром на полското развитие, който налага печата си върху всички следващи времена на литературата, върху структурите на нейното флуидно, но единно в духа си време. Нейното време е време на общение с големите традиции на европейската култура. Има и една друга карта – на мъченичеството, която се разстила над снежните полета на Сибир, там духът на Анхели от едноименната поема на Словацки вижда сняг и звезди, много горчивина и страдания. Там поетът запраща преживения лично Христос след бдението си на Божи гроб и му дава собствената си душа, обзета от копнежа по ангелски светове, но наранена до смърт от колективното страдание.

Романтизмът като естетически и идеен прелом вече е обзел Европа, когато между 1818 и 1830 г. (Ноемврийското въстание) в полската литература се осъществява т.нар. „борба между класицисти и романтици“, техният идейно-естетически рицарски турнир. Той започва с диспута между автора на идилии Кажимеж Броджински, наричан още „Йоан Кръстител на полската романтическа поезия“, и неговия опонент Ян Шнядецки, стария достолепен професор по астрономия от Вилнюския университет. Отборът на романтичните защитници и завоеватели нараства и надвива класицизма, особено когато в него се вливат гласовете на Мицкевич, Лелевел и Мохнацки. Постепенно този спор изяснява себе си като защита на националния характер в литературата, романтизмът е негово откровение по много начини – и защото дава воля на душата и въображението, и защото се вслушва в гласа на корените, и защото се стреми с жизнените си сокове към разрастване на короната на дървото. Това е времето на романтическия прелом, на „новия Коперников преврат“ по определението на Мария Страшевска. Думата „romantyczność” предшества по-късната и по-терминологична дума „romantyzm” и е ключ, парола. Изразява нова чувствителност, нов статус на света в литературата, има вълшебен вкус, носи емоционално и фантазно обаяние, но и национално самоопределение, упование във фолклора и света на магичните му вярвания. В настоящия брой наблюдаваме три варианта на български превод, умишлено оставени така, защото всеки от тях си има своите основания – „романтичност“, „романтика“, „романтизъм“.

Първият том на Мицкевич, определян като „звезда зорница на полската романтическа поезия“, е решаващата дума в спора между лагера на старите и младите, очертан с категорична яснота в първите две програмни балади от композицията на тома „Иглика“ и „Романтичност“ (в превода на Камен Рикев „Романтика“). Трябва да отбележим, че освен с първите две програмни балади първият том на Мицкевич участва в дискусията с класицизма чрез встъпителния и също програмен текст „За романтическата поезия“ към тома, който респектира с литературната ерудиция на Мицкевич. Но най-важното е, че целият том е глас в дискусията, който призовава великолепния воден свят на езерните балади, свързани с преданията за езерото „Свитеж“, баладните светове на „Обичам“, „Бягство“, „Могилата на Мариля“, „Завръщането на бащата“, „Тукай“, „Свирец“, „Съгледвачи“, „Ръкавичка“ (по Шилер). Томът включва и една комична балада „Пани Твардовска“, в която Мицкевич представя забавна версия на легендата за известния алхимик с поучителен финал: Пани Твардовска успява да изплаши дявола, дошъл да поиска обещаната му душа. В тома освен баладите са публикувани и други стихове.

Първата по място балада в тома е алегорично-метафорична, игликата – алегория на нежния, крехък, но силен дух на романтизма, пролетен цвят (в българската аналог е кокичето) пробива със златистите си отблясъци скрежното покривало на зимата. Втората балада („Романтичност“) разтърсва с невероятна по сила драматизирана версия на двубоя между класицизма и романтизма, в която Мицкевич среща сърце и разум, тук и отвъд, ден и нощ, живи и мъртви, любов и смърт, реално и иреално, виждане и видение. Той прави това чрез съдбата на едно момиче (на полски Карушя от Каролина, затова в превода на К. Рикев имаме по-близкото до българския читател „Лина“), което продължава да се среща със своя любим две години след смъртта му, да търси прегръдката с него в света без прегръдка, който е станал чужд. Това е и първата среща с призрак в ранната поезия на Мицкевич, в която се срещат различни по облик и субстанция призраци, назовани с различни имена (техният статус е най-точно и задълбочено интерпретиран от Мария Янион). Карушя с нейната провиждаща „лудост“ (за нейната познавателна страна има непреходен текст Алина Ковалчикова) живее на границата на тук и отвъд, в момента на срещата с призрака тя е затворена в сферата на своя вътрешен свят и през непроницаемата ѝ обвивка не достига дори гласът на поета, който я призовава в началото. Около нея Мицкевич разиграва същината на спора между класицизъм и романтизъм, събирайки три гласа: своя собствен, този на суеверния народ и този на учения рационалист. Неслучайно опонентът на поета във втората балада, чийто явен прототип е Ян Шнядецки, е представен като „starzec ze szkiełkiem” („старецът със стъкълцето“), старият господин с пенсне, който гледа през стъкло, но вижда „мъртвите истини“ на материята, която без сътворяващата битието идея за духовния и душевния живот на човека е „прах“. Той не вижда със сърцето, а само с ума и спорейки с него, поетът романтик извежда поантата, превърнала се в мото на полския романтизъм „Имай сърце и гледай в сърцето!“. Този поглед остава водещ и за втория поетически том, включващ въвеждащото стихотворение, втора и четвърта част на творбата с отворен край „Задушница“ (1823), издаден преди Мицкевич да напусне принудително родните си предели след арестите на Новосилцов и да се озове на пътя на несвършващата част трета от първата поколенческа фрагментарна драма на полския романтизъм.

За полския романтизъм, неговите представители, за неговите творчески светове, неговата литературна география и история може и трябва да се говори дори когато изпитваме чувство за залятост от неговия безпредел. По-добре да приемем това като инициационно докосване на безкрайността и космическия безпредел, който посещава романтическата поезия. Всеки от творците има своето уникално място и собствен облик, никой не е подобие на другия.

Романтизмът е време на дискусии и спорове, на диалози и пътувания, на срещи и прозрения. Най-известният от споровете ситуира Мицкевич и Словацки като творчески дуел, което в последно време получава развлекателна пародийна форма в младежки сайтове. Самите романтици своевременно пародират себе си, а най-доброто самолекарство на романтизма е неутрализиращият и лечебен смях на „неромантичния романтик“ Александер Фредро, който създава комедийни варианти на сюжети, идентични с представените в драматично-трагедиен или епопеен вид. Така например проблемите в любовта не водят до драма и смърт, а до щастливи женитби в „Момински обети“, а спорът за собственост в „Отмъщение“ също завършва с позитивна и ведра неутрализация на конфликтите и щастливи сватби.

В настоящия брой се стремим да бъдат чути преди всичко гласовете на полските романтици чрез нови преводи, попълващи липси, със съзнанието, че има още много за попълване. Не сме включили полските писатели емигранти, свързани с България (като Михаил Чайковски и Зигмунт Милковски), както и безбрежното творчество на Крашевски, което отчасти е свързано с романтизма. Относно критическите текстове, успяхме да включим много малко от класиката на изследванията за романтизма, срещайки и трудности, свързани с достъпа до права. Но въпреки това се надяваме, че публикуваното не е малко, а и да беше повече, пак щеше да е частица от трудно обозримото.

Предишна статия„Задушница“

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии