Циприан Камил Норвид
Във Верона
I
Над къщите на Монтеки… Капулети,
От дъжд изплакнати, от гръм засети –
Очите благи на синевата.
II
И тъжно гледат там развалините,
Със портите пусти, на пустош следите –
И спускат отгоре звездата;
III
Kипарисите казват, че и за Жулиета,
И че за Ромео – незнайна планета
Сълза им праща… и ги оплаква;
IV
Но хората казват, и казват разумно –
Там замерват с камъни безшумно,
Тук никой – сълзи не очаква!
Роялът на Шопен
La musique est une chose étrange![1]
Байрон
L’art?…c’est l’art – et puis, voilà tout.[2]
Беранже
I
Бях с Тебе в тези дни, видях ги как помръкват,
С недоизтеклата нишка
Пълни – като Мит,
В зората скрит…
Когато краят към началото праща въздишка:
„Няма да Те прекъсна – не! Ще те… из-тъкна!“
II
С Тебе бях, когато животът Ти помръкна,
Когато… всеки миг – всеки миг – си се сливал
С изпуснатата от Орфея лира,
В която тласък-мощ и песента се надвиват
И струни четири тихо се препират,
И както се докосват,
По две – по две –
Ромонят с мека краска:
„Почна ли в синхрон
Да удря в тон?…
Майстор ли е, че свири… като ни оттласква?“
III
С Тебе бях, Фредерик, с адмирация.
И ръката ти… зарад бледата ѝ натура
Алабастрова – с чара си – и грация –
С финес – перо на щраус бяло? –
В очите ми се сля с самата клавиатура
От слонова кост – в едно тяло…
И беше Ти кат образ, който се отбуля
В мраморното лоно,
Преди да се разгадае,
Длетото да го извае
На гения… образ Пигмалионов!
IV
И в туй… що свиреше Ти – и що? тонът рече –
Даже инак ехото да се настрои,
Не както Ти благослови с ръцете свои
Всеки акорд от струните извлечен –
То в туй, що чух – простотата бе владетел
На идеала периклейски,
Сякаш някоя древна Добродетел –
Под простия покрив селски
Кат влиза – рече крилата:
„Възродих се в небесата
И стана ми арфа – вратнята,
А шарф – пътеката…
Просфора – виждам в житата бели…
Имануел е стъпил довека
В Таворските предели!“
V
И беше в това – Полша – от зенита
На все-идеала на историята – на олтари –
Взета в дъгова възхита –
Полша – на преобразените колари![3]
Сякаш в своя звън се стрелна –
Златно-пчелна…
(Познал бих я, вдън битието скрита!…)
VI
И ето – песента Ти стигна края – отминава
Твоят образ вече – само – чувам
Нещо?… сякаш детска врява –
А то още клавишите палуват
На недопятата песен дали веч обет:
И като се докосват с мека краска
По осем – по пет –
Ромонят: „Свири ли? или ни оттласква?…“
VII
О, ТИ! който си на Любовта-профил мил
С името Допълващият пламък;
Туй – що в Изкуството наричат Стил,
Щото прониква песен, оформя камък…
О, Ти! – в историята наричан си Ера,
А там, дето за зенита ѝ няма и вест,
Името Ти ведно е: със Spiritus et Lettera[4],
И consummatum est…[5]
О, Ти… Ненадминато-Изпълнение,
Какъвто и да е и къде…? Твоят знак…
Дали във Фидий? В Давид? Или в Шопен е?
Или Есхиловото сочи време?…
Винаги – ще ти отмъщава… брак.
– Клеймото на земното кълбо – недостатък:
Допълнение?… той кат болка го проклева!…
Той – обича да начева
И все обича да хвърля пред себе си – задатък!
– Клас? – узрял ли е – е кат комета злата –
Мъчно повей го разклаща –
Дъжд от пшеничните зърна праща,
Самото съвършенство ги… размята…
VIII
Ето виж – Фредерик!… виж – Варшава:
Под небето звездният плам снизило,
Свети кат жарава.
Виж, органът в храма! Гнездото мило –
Сградите на богатите мещани
В нашта publica-res[6],
Глухите калдъръмени мегдани
И Зигмундовия в облаците меч.
IX
Виж!… от мегдана в сокаците –
Кат ластовици пред буря,
Препускат казаците,
След тях частите с байраците:
По сто – по сто – –
Зданието – искри с огън, стихва пак,
И пламва – ето – до самите сгради –
Жените в черно – жалеен знак –
Халосани с приклади – –
И виждам, от черния дим ослепял –
Между колоните отпред,
Мебел напомняща ковчег
Изнасят… пада… пада – Твоят роял!
Х
Този!… който Полша е прославял – от зенита
На всесъвършенството на историята на олтари
Взета в песенна възхита,
Полша – на преобразените колари!
Падна той – направо на гранита!
И ето – както честна мисъл у човека –
И той на гнева бе обречен;
И тъй ще е довека
С туй, що буди… духа вечен!
И ето – както тялото на Орфея –
Хиляди менади късат го на части;
И всяка вие: „Не аз тук зея!…“
„Не аз…!“ – със зъби дращи –
*
Но Ти, но аз? – да вдигнем ръцете сухи
За зов: „Внук, насладата ще имаш!…
Стон издадоха камъните глухи:
Идеалът достигна калдъръма – –“
Пилигрим
Над вси съсловия туй съсловие знам,
Що кат кула над ниските хижи
Тук облаци тревожи.
Вий мислите, че аз не съм пан,
Щом домът ми с мен се движи,
И е в камилски кожи.
Нали зная на небното лоно плам,
Когато то душата ми отвлича
Като пирамида!
Нали толкоз земя сам ще си дам,
Колкото кракът ми пресича,
Докато още ида!…
Сфинкс
Препречи ми пътя Сфинксът в тъмата,
Що кат злодей, митар, бедняк зловолен,
Викащ „Истини!“ – за него те са плата –
Спира Човешкия дъх;
„Човек?… той е жрец неволен
И незрял в душата…“
Туй беше ответът тих.
Но, не е ли чудно? –
Застина Сфинксът с гръб към скалата…
Да се измъкна не беше трудно!
Натуралии
Ако в света на градинските растения
Има републики нему присъщи,
То вкусът в тях критики замества,
Песни и лирики – тъгите могъщи,
А ножът на готвача – земните явления,
И кат държавен реформатор шества.
И тъй като всичко става натурално,
И всичко с химия спомагано бива,
То всяка република вирее щастлива,
Не чака от съседите помощ хаплива.
Плачът и радостта са нещо нормално:
Гозбата, с днес узрялото, утре е ядлива.
Отдих
Срещам един вожд, питам за новините,
И какво става?
Отговор чух: „Епохата спря с войните,
Мирът побеждава;
Работа няма“. Туй дава ми подтик,
За думите несмели:
Има вождове за дни работни –
И за недели.
Превод от полски: ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА и ПЕТЪР ПЪРВАНОВ
Текстовете са любезно предоставени от преводачите от предстоящото издание на поезията на Циприан Камил Норвид, подготвяно от издателство „Кралица Маб“.
[1] Музиката е странно нещо.
[2] Изкуството?… това е изкуството – толкова.
[3] Първата династия на полските крале взема начало от легендарния крал Пяст Колоджей (Пяст Коларя), който е бил майстор на колела за каруци (бел. прев.).
[4] (лат.) Духът и Буквата (бел. прев.).
[5] (лат.) свърши се; предсмъртните думи на Христос (бел. прев.).
[6] (лат.) respublica – република (бел. прев.).
