Мая Ангелова е доктор по българска литература, доцент във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и хоноруван преподавател в Нов български университет. Асоцииран член на изследователската програма „Литературата на НРБ (1946–1990)“, реализирана от департамент „Нова българистика“ на НБУ. Автор е на изследването „Българският производствен роман“ (2014) и на поетическата книга „Морска карта“ (2012).
Разговаряме с нея на 20 ноември 2022 г.
2022 година навлезе в своята есен. Как би я оценила сега – след пандемия и насред война? И как на този фон според теб се държат писателите и литературата?
През последните години се появиха силни книги, които подсказват възроден интерес към политическото, но войната в Украйна засега ражда само забележими публицистични фрагменти и различни видове отрезвяваща есеистика в стил „Защо сме такива?“. По-привична за писателите е ролята на „благочестиви потомци на времето“, а не на „гневни обитатели на пространството“, както би се изразил Фуко, въпреки че конфликтите днес са териториални. Сигурно в този момент пред клавиатурите се трупа критична енергия и тя някой ден ще даде образ на смазващия ужас, но жанровете, посягащи към репортажния реализъм, са пренебрегвани от качествените български писатели… Впрочем страниците, които литературата ни посвещава на бомбардировките над София, също могат да се преброят лесно. Ако преминем през късната книга на Вера Мутафчиева „Бомбите“ и погледнем писаните през 1945–1946 г. „Над страната няма противникови самолети“ на Христо Миндов или „Под бомбите“ на Ячо Кабаивански, ще видим, че преживяното в мазетата или в препълнените вагони има склонност бързо да се битовизира. Писателите са изненадани от рязкото маргинализиране на живота, от примитивното смешение на културите, в което интелектът губи предимство. Голям литературен разказ от този трагичен опит няма да се роди, въпреки появата на хуманизъм от висока класа в „Птица над пожарища“ на Константин Константинов през 1946 г. Книга, която навремето потъва в морето от партизански предания и героични разкази за „Отечествената война“.
В късна пролет излезе книгата ти „Взривена литература“… Как я полагаш спрямо първата ти подобна книга „Българският производствен роман“, която издаде преди осем години?
Книгите могат да се четат като двутомник, с уговорката, че втората разглежда по-ранен период. След излизането на първата стана обичайно изследователи от близкото ми обкръжение да ми благодарят за усилието да прочета вместо всички тази скучна идеологическа литература, което спестява усилие на общността. Струва ми се, че осем години по-късно подложеното на преоценка не е по-различно.
Как би интерпретирала литературноисторическата метафора „взривена литература“?
Кратък код, който отпраща към яростното обругаване от страна на дисциплинирани около комунистическата партия „нови“ и „преобразени“ писатели на изработеното от литературата преди 9 септември 1944 г. Те „хвърлят бомбата“, че са мощни конструктори на уж модерна, „индустриална“ литература, а като резултат поднасят на читателите приказки, легенди или застинали някъде в миналото форми на възвишеното.
Изказана накратко, една от тезите ти в новата книга е, че социалистическият реализъм в литературата на НРБ произхожда от „духа“ и „практиките“ на войната. Какви са основанията за такова твърдение?
Изчиствайки идеологическите напластявания около фактурата на събитията, стана видимо едно от началата на официалната литература на НРБ. Малко след деветосептемврийските събития значителна част от ляво ориентираните млади и не токова млади писатели заминават на фронта. Там едни „стрелят по едри въшки“, други „раздават графски сервизи на сиромахкините“, трети димят като комини в редакцията на „Фронтовак“, наречена „Родно пепелище“. Малцина, като Радой Ралин, не напускат частите, в които са разпределени и се оказват на предните линии на фронта. Всички те обаче са под прякото менторство на прикрепени съветски инструктори и под засилен надзор на политическия командир на Първа българска армия. Така военните редакции започват да кипят от героизъм, а писателите се учат в крачка да оформят класови подвизи от това, което литературната традиция осмисля като тежко войнишко всекидневие, армейска дисциплина и проява на патриотизъм. Всъщност днес аз се опитвам да правя обратното на това – да разсейвам идеологическата мъгла.
Какви са най-важните открития в хода на твоята издирваческа работа, които дадоха тласък на изследването ти?
По правило проявявам еднакво отношение към значително и незначително при открояване на съставните на епохата. Често вниманието към уж маловажни явления „обидно“ оголва тезите и те се оказват очевидни. Примерно новооткритата издателска рецензия за повест на Георги Марков според мен има равна стойност с тази за романа на Йово Камберски, който остава нереализиран като писател. И още нещо – творбата от 1951 г. на Георги Марков вероятно ще повдигне въпрос за установяване на авторство. Само че, както аргументите на отхвърлянето, така и аргументите на приемането на това, че прохождащият белетрист, станал по-късно ярка емблема на писател дисидент, е написал панегирик на комунистическия строй, ще обогатят нашето разбиране за българския тоталитаризъм.
И още нещо… С какво според теб се промени изследователското поле на литературата от периода на комунистическия режим през тези осем години?
Преди всичко нараства интересът към наследството от периода на НРБ. След първата мащабна програма за преосмислянето на българската литература от близкото минало, а именно учредения през 2000 г. Национален институт „Нова българска литература“, чиито „мотори“ бяха Иван Радев, издателство „Слово“ и членовете на нашата катедрата във ВТУ, стартираха и други дългогодишни изследователски програми. Приносните поредици, издавани в рамките на програмата „Литературата на Народна република България (1946-1990)“ на вашия департамент, томовете на ДА „Архиви“, поредиците на Института за изследване на близкото минало, постепенно проясняват периода в неговите институционални и политически зависимости. Надявам се, както е тръгнало, скоро да се свърши и голяма част от „черната работа“, като например да бъде улеснен достъпът на изследователите до каталозите на БАН, защото всички знаем колко важна е „техническата“ част от изследването на периода. Дигитализирането на каталога на Централния държавен архив например вече предоставя безценен инструмент не само за откриване на литературни факти, а улеснява контекстуално проучванията. Връзки между лица и зависимости, иначе костващи месеци издирване, могат да те изненадат с един клик върху ключова дума. Нали затова са технологиите? И още нещо – нека не се уповаваме на красивата фраза, че ръкописите не горят. Те и изчезват, и се крият с умисъл или без умисъл – как иначе да нарека на практика забранения достъп до служебния архив на СБП (за периода между края на 70-те и 80-те години на ХХ в.), над който писателският съюз бди като по времето на Студената война. Вместо да го предаде в Централния държавен архив… В тази връзка имам едно прагматично питане. От години работим с редуцирана версия на дневниците на Борис Делчев – доказано безценен извор на информация за труднодоловими детайли от литературния живот. Какви са проблемите да бъдат издадени в пълнота? Този и подобни въпроси живо ме интересуват, защото именно това показва съществуването на общност, т.е. хора, които се обединяват около значими интереси дори без специално спечелени проекти… Извънстоличните общности в университетските центрове например работят трудно дори само заради отдалечеността на архивите, непълните библиотечни фондове и затруднения достъп. Оказва се, че книги от 40-те и 50-те години са по-недостъпни от тулчанския препис на Манасиевата хроника. Получавала съм обратни бележки със загадъчни откази дори в Народната библиотека, въпреки библиографската наличност на определена книга. Подобен хаос съпровожда издирваческите дейности на повечето академични труженици, навлезли в теми, които не могат да се огледат само чрез иманентен анализ на текстовете.
Да те върна малко назад. Как възникна изследователският ти интерес към литературата на НРБ? Едва ли е заради богат личен опит. Твърде малко си живяла в епохата на късния социализъм…
Ще се изненадаш, но е лично. При мен работи нещо като индуцирана памет, в съчетание с емпатия, която ме кара да преживявам живота на другите. В случая – на моите родители. Те не са следвоенно поколение, нито част от „новите хора“. В годините, които изследвам, е преминала тяхната младост. Баща ми през 1944 г. е бил най-обикновен 19-годишен бранник, поназнайващ френски и немски. Майка ми, няколко години по-малка, ученичка в девически колеж, с афинитет към рисуване, музика и цветарство, с чичо, който е имал книжарница на площад „Славейков“ и с обичайна за онова време любов към литературата. Само след няколко години тя е трябвало да работи в сладкарница и покрай местенето на тежки гюмове с боза абортирала първото си дете. Аз съм късно родена тяхна слушателка. Имаха си собствен сленг, който с времето се научих да разбирам. Вместо „Слава Богу!“ баща ми рецитираше „Отче наш“ на френски, с което освен смях, постигаше и предимство пред мама, която с изключение на френския, беше ненадмината. Израснах с носители на по-различна култура. Спомените на майка ми бяха цели романи. Така ми се струва, че лично познавам колегата ѝ бай Сава, внук на Колю Фичето, който извадил томче на Пенчо Славейков от клада за книги в Търново и си изгорил ръката. Или приятелката ѝ леля Людмила, съпруга на генерал, осъден на смърт от Народния съд, а при връчването на смъртните актове единствено тя не получава такъв. Останалите вдовици ѝ съскали: „С кого спа, курва такава!“, а тя с години нямала ни вест, ни кост от уж живия генерал. Колегите на леля Людмила писали молби, не помня до кого, за да разрешат на сина Живко да се запише във Военноморското училище. И още цяла галерия от подобни съдби, които съм слушала като приказки. Разбира се, майка успяваше да ги изведе до щастлив край. Така генералът се появяваше внезапно след години благодарение на един сензационен сюжет, свързан с калъф за цигулка; синът му Живко завършваше с пълен отличен Военноморското училище; бай Сава, подгонен от глупав милиционер, успяваше да осмее преследвача си… Когато след години беше готова да ми разкаже истинските истории, аз имах съвсем други интереси, четях предимно западни автори, а в Търново имахме и „канал“ за разпространение на литература с „ограничен достъп“, като т.нар. „служебен бюлетин на СБП“. Затова преди няколко години братовчед ми (чийто баща и мой чичо беше директор на държавната печатница в Търново), като видя с какви четива се занимавам в първата си научна книга, за малко да прекрати роднинството ни.
Ти си възпитаник на два университета – първо започваш следването си във Великотърновския, а после се прехвърляш в Софийския. Защо и как ги съчета?
Не съм се прехвърлила, а кандидатствах наново. В началото на 1995-а сред студентските среди витаеше увереност в необратимостта на демократичните промени и по най-малък повод организирахме студентки протести. В курса ни по българска филология във ВТУ имаше над 60 студенти. Лекциите в курса „Литература между двете световни войни“ водеше утвърдена преподавателка. Същите лекции, но в специалност „Български и история“, водеше младата Виолета Русева. Постепенно стана така, че аудиторията на Виолета Русева едва ни побираше, а тази на по-утвърдената ѝ колега запустя. Не сме имали тайни разговори с никого, а водехме явни преговори да ни се остави право на избор кого да посещаваме и при кого да държим изпит. Аз, Мира Душкова, Калин Костадинов и още няколко отцепници сновяхме по кабинети на ръководители и преподаватели, които уж разговаряха диалогично с нас. Накрая стана така, че почти половината ми колеги загубиха студентските си права. Беше много неловко, все едно съм подвела останалите… Взех си с хиляди мъки студентската книжка, а злополучните ми колеги светкавично събраха пари за мен – за билет до София и за студентска такса. Така успях да се явя на кандидатстудентски изпит в Софийския университет. Приеха ме и ми признаха трите години следване и продължих в четвърти курс безпроблемно. Част от колегите ми от ВТУ продължиха едва на следващата година, други – не.
Впрочем живеенето „на път“ изглежда доста характерно за теб. На човек му се струва, че живееш почти едновременно в Русе, Велико Търново, София, а през по-топлите сезони – в селата Орловец и Варвара… Можем ли да те определим като „литературен номад“? Тормози ли те тази мобилност, или ти дава друго жизнено измерение?
Всъщност това са кварталите и покрайнините на моя „невидим град“, точно като в любимата ми книга на Итало Калвино. Местата, които изброи, са дом на близките ми, а в Орловец са погребани родителите ми. Затова се имам за домошар, който всеки път се връща при своите.
Все пак си преподавател във Великотърновския университет. Какво ти дава той освен че е твое „работно място“? Известно е, че там има изявена общност от българисти.
Радва ме най-вече това, че колегите ми са отдадени на изследователската почтеност. В последно време Димитър Михайлов посвети много усилия да сверява текстове на дисертации или сензационни литературни разкрития, защото проблемът с плагиатството и проблемът с фалшификациите са двете лица на една и съща незаинтересованост към истината, която убива не само науката, а и морала. Надявам се след силните десетилетия, в които изпъкват фигурите на Иван Радев и Анчо Калоянов, емблеми на почтеност към историческата истина, да бъде продължен примерът, който ни дават израсналите в тяхната школа Елена Налбантова, Виолета Русева, Иван Станков, Сава Василев, Димитър Михайлов, Николай Димитров, Тодор Моллов и по-младата Антония Велкова-Гайдаржиева, чийто литературоведски талант я приобщи още в края на 90-те години към общността на вече утвърдените преподаватели. Книгите им тежат в българската литературна наука, а гражданските им позиции са подплатени чрез редица акции. Интересен литературноисторически феномен е ранното самиздатско студентско списание „НЛО“ от 1978–1979 г., правено от Красимир Крумов – Грец, Митко Михайлов, Румяна Петрова и др. Тогава те като студенти са привиквани на разпити. За това ще можем да говорим повече след излизането на някои от текстовете на „НЛО“ в твоята поредица „Неиздадените“. Ще посоча още възражението през 2009 г. срещу удостояването на Путин със званието „почетен доктор“, срещу което освен Иван Станков и Димитър Михайлов, се обединяват и преподаватели от други катедри (Константин Денев, Димитър Димитров, Иван Лазаров, Мария Илиева, Кирил Кабакчиев, Пламен Павлов, Светлозар Влайков, Атанас Дерменджиев, Милко Палангурски). От своя страна, алманахът „Света гора“, с главен редактор Сава Василев, също трупа солидни текстове и масиви, свързани с реконструиране на периода на близкото минало.
Понеже свързваш в пътуванията си различни градове и университети, как ти се вижда съвременната литературна общност? Съществува ли тя, или се различават само отделни фрагменти от нея?
Лично аз различавам отделни фрагменти… Общност, с която асоциирам представите си за съмишленичество е тази на департамент „Нова българистика“ на НБУ. Вие имате ясен ангажимент към феномените от литературата на близкото минало. Нашата катедра във ВТУ и вашият департамент осъществихме през последните години няколко общи конференции… Да не ти ги припомням… Нека само да анонсирам предстоящата ни обща проява – конференцията „Изборът на поета: 50 години от рождението на Ивайло Иванов“, посветена на един от най-ярките български поети от края на ХХ и началото на ХХІ век… С интерес очаквам проявите на Института за изследване на близкото минало. Подготвената от тях колективна монография „Преподреждането на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България“ безспорно е едно от събитията през тази година. Напоследък съм импулсирана от културологичните и антропологически проучвания върху периода на комунизма на Петър Воденичаров и Милена Ангелова от Югозападен университет „Неофит Рилски“. С интерес следя студиите на Владимир Станев, чийто богато информативен двутомник „Шумът от дебри и балкани“ излезе през тази пролет… Да изброявам ли още?
Не знам, така човек остава с усещането за истински кипеж в тази област…
Има особен тип неконструирани общности, в които хората са със сходни изследователски интереси и според конкретния мащаб на проучването често се групират в специализирани екипи. В тях се включват учени от различни университети и институти. В Русе с репресиите от времето на комунизма се занимава историчката Веселина Антонова. Музейните работници от екипа на Николай Ненов също имат интересни инициативи по реконструиране на времето на НРБ. Радвам се, че изследването ми върху производствения роман подпомогна методологически музейната колегия, ръководена от Николай Ненов, при съставянето на книгата „33 албума на социализма“, който събира образи на работници и колективи в албуми от заводи и предприятия.
На Русе му отива такава активност…
През последните десетина години пак в Русе се сформира общност около каузата да се реабилитира името на смазания от комунистическия режим поет Веселин Тачев. Няма нужда да ти припомням – нали именно това инспирира общото ни съставителство на книгата „Самиздат. 1963–1966“, събрало непознати стихове на Веселин Тачев, Иван Цанев, Владимир Попов, Здравко Кисьов и на още четирима поети, извлечени от самиздатската поредица, реализирана от Тачев през 60-те. Така постепенно около събраните през 2013 г. в книгата „Памет за поета“ спомени за Веселин Тачев, издадени от сдружение „Брод“ и катедра „Български език и литература“ на Русенския университет, започнаха да се нареждат едно от друго по-смайващи открития и книги. Едно от „чудесата“ на тези години беше и откритата от теб в архива на Йордан Трендафилов самиздатска книга на Веско Тачев „40 капки черна кръв“. Аз лично я мислех за красив призрак, съчинен от скръбта на Иван Цанев по трагично прекършения живот на непрежалимия приятел. И изведнъж пред нас се откри един от най-убедителните алтернативни лирици в епохата на НРБ. От своя страна, Иван продължи да събира грижливо всички писмени следи, които възкресяват творчеството на неговия събрат по перо, като състави и издаде „Синята сфера“ и „Противостоене“. Да не пропусна и спомените на Стойчо Гецов „Отблизо и отдалеч“. Мисля, че освен друго, работата около творческото наследство на Веселин Тачев е добър пример за създаване на общност, в която с идеална цел се включват учени, творци и интелектуалци от различни поколения и от различни кръгове.
Нека завършим с въпроси за друг жанр. През 90-те години на ХХ век, както повечето студенти, и ти започваш с писане на поезия. По-късно издаде стихосбирката „Морска карта“ (2012), която тогава беше забелязана от читатели и критици. Докъде стигна в поезията?
Стигнах до там, откъдето тръгнах през 1994-та. Тогава всички около мен пишеха – поезия, разкази, есета, отзиви, обзори. Във ВТУ имахме и неформални семинари, в които Митко Кръстев, тогава докторант, ни занимаваше със структурализъм и други пропуснати в официалната университетска програма модерни и постмодерни теории. Николай Петков, днес свещеник и познат на читателите белетрист, тогава поет и посткласически перипатетик, сменяше специалност след специалност, обявявайки интелектуални дуели на престарели преподаватели. Владимир Донев, сега доцент по теория на литературата, се открояваше като разказвач на истински истории. Гергина Кръстева пишеше разкошна поезия и още тогава демонстрираше кураж, изразен в трезви литературни преценки. Мира Душкова, освен че пишеше с лекотата, с която дишаше, ни вкарваше ежедневно в пърформанси, които сякаш нямаха край. Поети сред нас бяха още Бонка Петрова, Емилия Авгинова, Лилия Лозанова, Сашка Александрова, Пламен Пенев. Имаше и един чешит, който посещаваше почти анонимно кръжока, мълчеше, а когато дойде неговият ред, прочете следното: „Бронзов Георги хвърли / бронзова граната / в бронзовото езеро / при рибите от злато“. Повече не се появи. В жанра на писмата-хартийки се изявяваше Калин Костадинов, който написа първата дипломна работа за производствения роман и ме вдъхнови да продължа, после се отказа от научни занимания и замина за Англия. И въпреки дозата младежки егоцентризъм, всички от изброените и всички от неволно пропуснатите имахме негласна уговорка, че сред нас се подвизава рядко даровит поет – Ивайло Иванов. Неочакваната му кончина през 2016 г. ни изправи пред реалността да посрещаме днес юбилея му с натежали сърца, да събираме сили за научни дискурси и да се справим… Не знам дали отговорих на въпроса ти, но моята поезия е била начин на присъствие сред тези хора, а когато излезе в книга през 2012 г., попаднах в дистопия.
Впрочем „Морска карта“ беше една от последните книги, които Малина Томова подготви за издаване в своето издателство „Стигмати“, месец или два преди да си отиде. Успяхте ли да работите с нея върху ръкописа?
Не. Ако изключим първото съобщение, което получих в деня след единствената ни среща, организирана от Юлиан Жилиев. То гласеше, че няма нужда от редакции и издаваме книгата. Последваха няколко имейла, свързани с художественото оформление. После настъпиха два или три месеца, в които кореспонденцията ни прекъсна. Период на очакване, който премина в скръб по нейната кончина. След няколко месеца не зная как Иван Цанев събра сили да организира издаването на „Морска карта“. Така от сферата на високата литература направо в сърцето ми влезе този деликатен, етичен, силно рефлективен човек. Последно потърсих помощта му във връзка със заниманията ми със споменните разкази на Добри Жотев, малко преди да издам „Взривена литература“, и има за какво да съм му благодарна. Както и на Юлиан Жилиев, който през 2012 г. ми стана редактор, подреди и насърчи стихосбирката.
Върху какви теми работиш в момента? Кога да очакваме нови изследвания? А може би нови стихове?
Вероятно си спомняш, че в един разговор за „Взривена литература“ ти ми подхвърли, че един от концептите, предложени в книгата – за „стоическия реализъм“ – може да бъде проверен и в следващи изследвания. В отговор се появи студията ми за военните стихове на Радой Ралин, включена в юбилейния сборник за него. Но най-важно е през следващата година да приключа друг многогодишен труд, свързан с издаването на мемоарите на проф. Стефан Киров – юрист и интелектуалец от изключително висока класа и най-последователният български миротворец от първата половина на ХХ век. Сътрудник на „Мисъл“, приятел на Алеко Константинов, чичо на Кирил Христов, три пъти декан на Юридическия факултет на Софийски университет… Той е ректор през бурната 1907-ма, когато Фердинанд затваря университета. Като юрист и демократ Стефан Киров поставя основите на гражданското право в България, а като ректор защитава автономията на образователната институция, която ръководи. При тези битки в най-силни оръжия на Киров се превръщат създадените от него сп. „Гражданин“ и вестник „Гражданин“. По времето на комунистическа България името на Стефан Киров, съосновател и идеолог на Радикалдемократическата партия, обяснимо е погребано дълбоко под пластове идеологическа сгурия. Надявам се издаването на поверените ми от наследниците мемоари да „възкреси“ една от най-стойностните фигури на интелектуалец от началото на ХХ век, който мисли българското общество по модерен начин, а когато се наложи, увлича другите и се бори за граждански свободи и повече справедливост.
Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ
