„Жива“,  роман за прераждането чрез любовта

Популярни статии

бр. 44/2022

 Боряна Нанчева

Живот е съществително нарицателно в мъжки род, което има няколко значения – „битие, обитаемост, съдба или житейски път, веселба, жизненост, живост, сила“. Прилагателното жива, което произлиза от съществителното, с годините придобива все по-духовно значение – важно е за човек да е жив, тоест жизнен телом, но по-важното е да е жив духом, с будно за чудесата на обикновения живот съзнание. Точно това духовно значение на жива влага Ина Ясипова в дебютния си роман „Жива“.

Още самото заглавие навежда на мисълта, че това е роман изповед. Ще започна с кратко описание на корицата. На преден план се вижда бял силует на жена, излизаща от старинна къща. Заглавието (също бяло) съдържа корени в първата и последната буква. Акцентът върху белия цвят и корените е важен, защото точно чрез него се предава едно от основните послания на текста – човек е жив, когато открие корените си и чистотата на душата си. Под самото заглавие има нещо като епиграф, гласящ „Роман, който лекува всяка болка…“. Може би точно той е обект за множеството спекулации около произведението.

Подобно на романа на Мария Лалева „Живот в скалите“, за който самата авторка твърди, че мненията варират между „осанна и разпни го“, тук също има коренно противоположни мнения. За някои това е книга, връщаща към изконното българско, „с аромат на пресен билков чай“ и „топъл като домашно огнище“, доколкото според други (един от които е Митко Новков) е „изтъкана от социалистически котловинни клишета книга“. Епиграфът действително се явява като силна хиперболизация, докато не се разгледат някои от интервютата на авторката. Първото, което трябва да се подчертае тук, е, че Ина Ясипова е бизнес консултант, иначе казано, човек, който не се занимава и никога не се е занимавал с литература преди. Важен е и фактът, че това е първият роман на писателката. Епиграфът насочва по-скоро към мисълта, че той е лечението за всяка болка на авторката, както и на нейното „аз“ в повествованието. Неслучайно и името на главната героиня – Яна Асипова, е толкова прозрачно свързано с името на Ясипова. Може да се каже, че произведението е вид романизирана автобиография, тъй като писателката вгражда в образа на героинята си много автобиографични елементи. Този изповеден характер поражда доверие у читателя и му помага да се потопи изцяло в разказваната история.

Самият роман започва с думите на баба Стойка, отправени към Яна, че съдбата я е довела в Елици – малко българско селце, което е почти изцяло опустяло в момента на пристигането на героинята. Историята накратко е следната – когато е на 18, Яна губи родителите си при нелепа катастрофа и за да избяга от спомените, решава да замине за Австралия. Отсяда първоначално при Стивън – момчето, с което се е запознала на един летен круиз. Стивън е първият персонаж, за когото се подчертава, че принадлежи на света на материалното. Яна е привлечена от тялото му, но скоро се разделя с него, след като окончателно се убеждава, че няма душа.

Нататък историята става малко банална и предсказуема на моменти. Яна започва да учи, сприятелява се с афроамериканката Ейми, която е с разпуснато поведение – под нейно ръководство организират купони с оргии и трева. Персонажът на Ейми е поставен като антипод на баба Стойка – родното е представено като бяло и чисто, а чуждото като черно и покварено. След като завършва учението си, Яна постепенно се издига в кариерата, омъжва се за богат човек, който в крайна сметка накрая ѝ изневерява с близка нейна колежка. Това и предателството на Ейми са причината да се върне в България.

Избира точно Елици, защото там е къщата на покойните ѝ баба и дядо. Названието на селото (от името Елица – малка ела, жизненост, нежност) насочва към прераждането на героинята и новия живот, който ще заживее там. Единствената останала жителка на селото е баба Стойка. Тя е тази, която е устояла на набезите на времето и е запазила своята душевност въпреки всички преживени катаклизми. Стойка е образът на „идеалната баба“ – тази, която съхранява българските ценности и ги предава на поколенията. Отношението на останалите съселяни към нея преди е било двояко – от една страна са се страхували от нея и са я заклеймявали като вещица заради способността ѝ да лекува. От друга страна, точно заради тази ѝ способност е била търсена от хората. Тя се оказва лекът за раните на Яна, който героинята е търсила през годините.

В Елици Яна среща и Камен – археолог, син на селския учител, дошъл в селото, за да търси заровеното знание за Боян мага. Както и останалите имена, това на Камен също е символно натоварено. Той ще се превърне в опората на младата жена, ще ѝ помогне да открие себе си. Времето в повествованието не е линеарно. Подобно на „Направени от вина“ на Йоанна Елми, то се движи между настоящето на Яна, в което тя постепенно започва новия си живот, и спомените ѝ – нейното старо „аз“. То умишлено не е показано в дълбочина, защото старото ѝ „аз“ е принадлежало на материалния свят, а той не може да има дълбочина. Неслучайно е и неколкократното подчертаване, че съпругът ѝ е бил чревоугодник – ходили са на нови места само за да опитат от деликатесите на ресторантите им. Яна обаче не е имала нужда от телесното, а от духовното, което ѝ се дава от Стойка, Камен и от новооткритото знание за Боян и богомилите.

На пръв прочит вкарването на историята за богомилите и теорията, че Боян – един от синовете на Симеон, е бил създател на учението им, прилича, в най-добрия случай, на кръпка към повествованието, а в най-лошия –  съзнателно търсен ефект за привличане на читателското внимание, който обаче е твърде клиширан. Тук отново помагат интервютата на писателката, в които тя споделя, че започнала да се интересува повече от богомилите и научила много нови неща за тяхното учение именно с пристигането си в България. За нея и за героинята ѝ богомилството се превръща в спасение, в преоткриване на Бога и духовното, в откровение. Фигурата на Боян на свой ред прилича много на тази на Яна – истинският му живот започва, след като отхвърля всичко материално. Подобно на него, напускайки материалния свят, героинята се преражда. Открива онова, което е търсила и което действително ще я излекува – истинската любов между хората, връзката между душите. Богомилството е представено не като ерес, а като изконното християнство, в което на първо място е любовта на хората един към друг, взаимното доверие и уважение. Това се подчертава с думата, изписана на небето от духа на Боян накрая – любов.

В заключение може да се каже, че „Жива“ е роман за прераждането чрез любовта, за търсенето на смисъл, на път в живота, за преоткриването на себе си. Той не лекува всяка болка, но потапя в една до болка искрена история, припомняща кое наистина има значение. Утопия, която, макар и почти невъзможна за осъществяване в забързаното ни ежедневие, има способността да ни накара да се откъснем за малко от него, да ни припомни, че доброто и вярата в Бог все още са живи, да ни припомни как да обичаме. 

Ина Ясипова, „Жива“, изд. „Сиела“, С., 2022

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии