„Желанието да разбера какво има отвъд“

Популярни статии

бр. 44/2022

Разговор с Андрея Расучану

 

Фотография: Димитър Карамитев

Андрея, ти си писателка, есеистика и редакторка в голямо издателство. Пишеш прекрасна художествена литература и също толкова интересни научни изследвания. На мен рядко ми се случва да чета художествена проза, в която да ме впечатлява всеки детайл, да усещам, че съпреживявам интензивно разказваните истории и да усещам как четивото ми предлага възможност значително да обогатя познанията си за румънската литература и култура. Въпросът ми след толкова обстойно въведение е: Как да те представя? Коя е Андрея Расучану?

 Благодаря ти за хубавите думи. Винаги, когато пиша, аз го правя със съзнанието, че всеки читател трябва да може да се потопи напълно в епохата, която пресъздавам, в разказваната от мен история. Мисля, че това всъщност е основната характеристика на моето писане: и в художествените, и в научните текстове се опитвам да изградя свят, откъснат от всекидневието и подчинен на логиката на разказваната история, в който четящият може да пребивава известно време. Гледам на процеса на писане като на нещо органично свързано, за мен е еднакво вълнуващо да пиша и проза, и теоретични книги. Мисля, че между тези два аспекта съществува много тънка вътрешна мрежа от съответствия, която понякога остава невидима за мен самата. Не става дума непременно за съдържание, за информацията вътре в тях, а по-скоро за един определен начин да се мисли и възприема литературата, а и за изграждане на наративния свят, за който вече споменах. Осъзнавам, че писането на теоретични книги ме научи да изграждам по-сложни текстови структури, без да полагам кой знае какви усилия: в интервютата често ме питат как постигам тази обработеност на фразата, а отговорът ми е, че макар да имам предварителен план, каталог на героите и т.н., аз през цялото време нося романа в ума си и вътре в мен един механизъм не спира да работи, да тъче нишките на отделните наративни пластове, да изгражда детайлите, съответствията, посланието, което книгата всъщност носи. Понякога ми се струва, че описаното дотук се случва напълно независимо от мен, но това е просто илюзия, защото умът ми е научен да работи по един зададен вече модел. Удоволствието от писането, прекъсванията и отново връхлитащите моменти на вдъхновение се наслагват в процеса на изграждане на конструкцията и са допълнителни елементи от трудния за описание процес по създаването на художествена литература.

Същевременно се опитвам да работя много и с въображението си. Мисля, че във всеки текст, който пиша, има елемент на художественост, не мога да се въздържа от собствена интерпретация и това е моят почерк, така че ако трябва да се представя накратко, то аз съм писателка, създателка на фикционални светове.

 

Миналата година твоят роман „Вятърът, духът, дъхът“ – предстоящ да излезе на български идната пролет в издателство ICU – беше сред номинираните за наградата за женска литература „София Надежде“. Какво означава тази номинация за теб? Какво е мнението ти за тази награда? Необходимо ли е да има специална награда за литература, писана от жени? И имаш ли наблюдения дали съществуването на тази награда промени по някакъв начин културната карта на Румъния през последните пет години?

Много е хубаво да има награда за женска литература и всеки, който твърди – че това е подценяващ подход, че изважда писателките от общата йерархия, че е безполезно, защото жените творци вече са оценени – или не е добронамерен, или греши. Румъния е имала и има важни писателки, проводници на нови насоки и търсения, те са участвали и участват в изграждането на литературата, но произведенията им продължават да стоят на заден план, да бъдат подценявани и дори пренебрегвани. Инициативата „София Надежде“ променя именно това, изважда под светлините на прожектора литературата, писана от жени, и прави нещо много по-важно от простичкото раздаване на награди: придава стойност на творчеството на тези авторки, като им предоставя възможност да четат пред публика откъси от своите произведения, свързва ги с преводачи, сценаристи и режисьори, а също и с така ценната публика от млади читатели в училищата и университетите. В момента има много силна вълна в женското писане и то привлече вниманието на обществото и заради съществуването на наградата „София Надежде“.

 

Първият ти роман, „Непозната форма нa живот“, който също ще се появи на български, но през 2024 г., е изграден от последователни наративни фрагменти, разказващи за живота на три жени в три различни исторически епохи. Забелязах, че за теб женските персонажи са изключително важни. Защо мислиш, че женските гласове са благодатни за изграждането на художествената материя? И понеже в романите ти историческите рамки са пресъздадени изключително правдиво, искам да те попитам за отношението ти към историята. Как успяваш едновременно да пресъздадеш автентичността на епохите и да запазиш специфичния си стил? Ти всъщност не пишеш исторически романи. И тук те моля да ни разкажеш повече за това как ти хрумна да напишеш този роман, в който героините са били реални исторически личности, оставили след себе си нещо полезно за другите хора?

 „Непозната форма нa живот“ се роди от желанието ми да запълня известни празноти, липсващите, изгубени завинаги части от биографията на определени хора и места. Докато работех върху доктората си, изследвах задълбочено ръкописи и документи, свързани с улица „Мънтуляса“, останала в културното съзнание на румънците благодарение на творчеството на Мирча Елиаде. И именно в ръкописите „срещнах” тези изключителни жени, които успяват да изградят нещо важно в живота си въпреки ограничаващите ги исторически обстоятелства. Например Станка успява да издигне храм в началото на XVIII в. в памет на изчезналия си съпруг, на практика тя заменя физическото му присъствие, тялото му, със съградената църква. Така тя едновременно изпълнява една своя мечта и своето съпружеско задължение. Другата героиня, Елена Мънгару, е учителка по френски по време на Първата световна война. Тя успява да построи къща. Тук този дом е символ на оцеляването, на надделяванато над насилието и смъртта. Носех тези героини в ума си в продължение на десет години, пътувах из страната, посетих местата, където са живели, исках да почувствам живота им, не само да извадя вече наличното в архивите. Мисля, че за пресъздаването на дадена историческа епоха е нужно да я „преживееш” вътрешно, да стане твоя мисловна обсесия и да я опознаеш възможно най-подробно, за да съумееш после да сътвориш възможно най-правдивата историческа рамка. А мен винаги ме води желанието да разбера, какво има отвъд, отвъд социалното, отвъд историческото, да открия онази невидима нишка, която свързва хората и местата, която е част от всичко, дори от непознатото за нас.

 

Във втория си роман, „Вятърът, духът, дъхът“, описваш трагедията на семейството на човек, избягал от комунистическия режим. Текстът ти обаче се гради върху няколко тематични ядра, свързани с травмата и страданието на децата, лишени от родителска обич и закрила и с начина, по който тази травма се предава от едно поколение на друго. Защо те вълнуват толкова семейните динамики и отношения? Важни ли са те за теб като писателка? Във втория си роман отново изграждаш чудесен баланс между документално и художествено. И пак съвсем свободно се движиш във времето и епохите. Струва ми се, че правиш тези преходи така естествено, защото научната ти работа подхранва писането. Така ли е?

Писането ми винаги тръгва от дадена тема, случка, исторически епизод или герой, който ме е развълнувал. Следва период на подготовка и проучване, които вероятно се захранват от същото любопитство, което ме движи при писането на нехудожествена литература. Мисля, че „Вятърът, духът, дъхът“ се роди около разсъжденията ми за изчезването и липсата (физическа и емоционална) и последствията, които то поражда. Липсата на бащата, който решава да избяга от комунистическа Румъния, като преплува Дунава, задейства непредвидима поредица от сериозни последствия за семейството. Ефектът от неговото действие е видим при двете му деца, те изживяват травмата от неговото изчезване на различни нива, от липсата на бащин авторитет и защита в един привидно спокоен, но всъщност пълен със скрито насилие свят, до проблемите с идентичността, на които няма да намерят разрешение дори в зряла възраст. Йоланда, майка им, на свой ред изживява драматично изчезването на съпруга си и това отключва  връщането ѝ към поредица от нещастни събития от детството. Точно както каза ти, това е книга за предаването на травмата от поколение на поколение, за това как, без да го осъзнаваме, носим в себе си драмите и отчаянието на предшествениците си. Но мисля, че това е и книга за значението на възстановяването на паметта на всички нива: на историческата памет, защото никога не ще можем да напишем достатъчно за злоупотребите и насилието на потисническите режими; а също и на индивидуалната памет – единствената, която ни доближава до нашата собствена истина и тази на света, който обитаваме.

 

Както стана дума, през следващите две години на български ще излязат и двата споменати романа и затова искам да повдигна въпроса за изключително специфичния ти стил. Имаш индивидуален, разпознаваем авторски почерк и ми е много трудно да открия влияния от други румънски писатели в твоето писане. Каква е тайната ти? Дали имаш определен модел, който следваш, или това е начинът ти да мислиш литературата и художествените светове? И как критиката и публиката приемат гъстия наситен и дълбок наративен стил, с който се отличават книгите ти?

Твоят въпрос, от една страна, много ме радва, но от друга, трябва да призная, че нямам отговор на него. Мисля, че в писането на всеки един писател има нещо необяснимо, нещо трудно определимо, което създава тази специфика. Разбира се, можем да се опитаме с думи да съградим някакво описание. Но аз дълбоко вярвам, че стилът не е нещо, което се изработва, можеш да акцентираш върху определени елементи, да цензурираш или насърчаваш, да редактираш и променяш, но в същността си авторовият глас остава непроменен. И ако го има, той е различим. Това, мисля, е най-добрият вариант. Аз съм сред писателите, които се радват на значителен брой положителни отзиви и виждат, че книгите им са номинирани и наградени с най-важните награди в страната. За мен това е положителна оценка както на стила, така и на проблемите, които ме вълнуват като писателка.

Истината е, че не мисля много за стила. Писането е нещо извън мен. Винаги работя бързо, не разработвам фразите, рядко се връщам да преправям, защото имам усещането, че фалшифицирам, а и защото винаги се получава по-лошо, ако се опитам да пренапиша.

 

Зная, че си запалена читателка и искам да те попитам кои са книжните ти открития тази година. И дали си чела български автори.

Много ми се иска в Румъния да са преведени по-голям брой български автори, включително и от най-младите. От преведените досега съм чела Георги Господинов, Емил Андреев и Иван Станков.

Тази година книжното ми откритие е български автор. Прочетох „Физика на тъгата“, а в момента чета „Естествен роман“. Георги Господинов е силен и оригинален писател, дори препоръчах  „Физика на тъгата“ в една анкета, посветена на Световния ден на книгата, като споменах, че всички заедно можем да се спасим от Минотавъра, който живее във всеки един от нас, като разказваме истории, като си припомняме, като възстановяваме миналото, защото тогава – в съграждащата сила на словото, смъртта престава да бъде фактор.

 

                                                                           Разговора води ЛОРА НЕНКОВСКА

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии