Саша Зара
Саша Зара е писателско алтер его. Откъс от романа „Изкореняване“.
Никога не знам какъв език говоря в Молдова. В началото думите ми идват на румънски и както казват роднините ми, говоря хубаво. Думите, произнесени цялостно, както се пишат на книжовен румънски език (което за моите близки означава от Румъния, включително и езикът, говорен по улиците на Букурещ), са хубаво говорене. Когато бях малка, забелязах, че съществува някакво разделение сред възрастните наоколо по отношение на родителите, които говореха хубаво с децата си. Последните бяха гледани като истински герои на разпалената отново национална фантазия или с отвращение, както се възприемат хората, които се смятат за по-добри от останалите. Изискваше се голямо усилие да говориш с детето си на румънския, на който пишеш. Да се отърсиш от молдовските захаросвания и извивки, да се очистиш от всяка руска дума. Беше си цяло мъчение, звучеше изкуствено и никой наоколо не говореше така, с изключение на говорителите по телевизията или хората с претенции. Да не оставяш детето си да гледа руски канали, да не го оставяш да играе с онези, от които може да възприема този смесен език, да го изолираш, да го измъкнеш от мизерията, от бърканицата, от миш-маша, от гювеча. Да го държиш здраво по краищата, че да не би някак да се подхлъзне и да се лепне за другите и да стане и то такова хибридно.
Този тип родители казваха напълно свободно, че всички руснаци трябва да бъдат депортирани моментално от страната: чемодан-вокзал-москва (багажът-гарата-москва), а същевременно разпалено осъждаха сталинските депортирания.
Истината е, че в нашето семейство не се проповядваше хубавото говорене, а способността ми да пиша правилно на румънски не пострада нито за миг от това положение. Пишех на езика, на който четях, а именно книжовен румънски, факт, доказващ, че причините за красивото говорене се криеха другаде, не в правилното възпитание на децата. Спомням си как в училище се подигравахме на едно или друго дете – обикновено отрочето на някоя учителка, – което говореше хубаво. Не е нещо, с което се гордея, но такава беше съдбата на децата, принудени от родителите си да произнасят думите както се пишат; бързо се отучваха.
Сега, когато се прибирам в Молдова след дългите години живот в Румъния, се чувствам както никога преди фалшивееща и откъсната от дома с хубавото си говорене, което с времето стана нещо естествено. Силно ценя начина, по който говори мама; и всички останали там, но не ми се получава както преди. Седнали сме на масата в кухнята и след няколко мига осъзнавам, че се мъча да ги имитирам. Не ми идва отвътре да говоря молдовски, но се стремя. Всяка дума е пърформанс. Вземам едно изречение, удвоявам го веднъж – пак ми звучи румънски. Удвоявам го пак – звучи съвсем леко по-сладко. Удвоявам трети път, добавям една дума на руски, на нея лепвам румънско окончание, звучи почти окей. Но пак не мога да се отърва от усещането, че думите ми звучат като излезли от устата на румънците, които се опитват да имитират молдовците: погрешно, неловко, дразнещо.
Спомням си как стана и с брат ми, който замина за Румъния много преди мен. Тогава бях втори клас. Висях, вкопчила се в пеньоара на мама, в опита си да чуя какво казва Владуц по телефона, а той деликатно ѝ съобщи, че отсега нататък ще говори на румънски. Мама седеше на вишневия фотьойл във всекидневната, където беше стационарният ни телефон. На главата си носеше червена забрадка, на кръста цветна престилка, по челото ѝ бяха избили капчици пот, миришеше както обикновено на запържен лук, погледът ѝ беше устремен напред, усмивката ѝ, широка и приветлива и изпълнена с онзи всепобеждаващ здравословен ентусиазъм. „Како праиш, Владуц, пиле мамино?“, го попита тя, той беше в общежитието с колегите си, каза ѝ, че е на вечеря и ѝ отговаряше само с ами-така-ами-иначе, през целия разговор, като че това беше най-нормалното нещо на света, сякаш той създаваше някаква нова нормалност. За един ден премина от другата страна.
През следващите месеци слушах мама да разказва отново и отново, задъхваща се от гордост, по телефона, в магазина, на съседите за Владуц, който сега говори румънски хубаво. Знаеше наизуст всяка изречена от него дума, повтаряше ги точно. Ами какво да правя, маме, на вечеря съм с няколко приятели. В гласа на мама имаше нотка на превъзходство, която тя не прикриваше по никакъв начин, ще речеш, че Владуц се беше издигнал и вече беше две социални класи над останалите.
Само веднъж ми се случи да имам връзка с молдовка, откакто се преместих в Румъния. Виждам времето ни заедно като през мъгла и понякога се питам колко истинско е било то. Моите широки крачки по една от централните улици на Клуж, с гордата и съблазнителна осанка, подхранвана от мисълта, че е влюбена в мен, тръпката от усещането, руската музика в слушалката, тя, идваща към мен, дърпаща с наслада от цигарата, нова любов от днес за утре, тя, с неизменните слънчеви очила, зад тях очите ѝ блудкаво сини – всички детайли изникват в ума в постелени цветове, същински анимационен филм. Иска ми се да обхвана спомена в шепи, да усетя пълнотата му в гърдите си, да отместя завеса и да вляза с цялото си съзнание в него, но той ми убягва, сякаш няма пространствено измерение, лишен е от материя. Той е холограма: протягам пръстите си и той се разпада на пастелни прашинки. Изчезва. Колко много исках да бъда с някого от вкъщи и как бях готова на всичко, за да се случи. Ще я нарека Тамара. Запознахме се в Румъния, тя работеше от един месец в Румъния. В първите дни на живота ни заедно говорехме на румънски. Нито за секунда не минахме на диалект. Правехме секс часове наред, закусвахме, обядвахме, вечеряхме, спяхме голи и прегърнати, разказвахме животите си, плачехме заедно, но да говоря с нея на молдовски – нашия общ език, който можехме да използваме без особено усилие, да го освободим, като че пускаме чешма, да го оставим да тече из стаята – изглеждаше действие много по-интимно от всички изброени. Беше ме толкова срам да говоря на езика, на който ме бяха отгледали, сякаш беше нещо неприлично. А може би ако бях заговорила на молдовски, идентичността на възрастен, която си бях изградила сама, щеше да падне на пода като костюм. Отново веднага щях да стана малка. Като че не можех да рискувам да се отпусна. Тогава за мен стана пределно ясно, че целият нов живот, който си бях изградила в Румъния, беше неизменно свързан с начина, по който произнасях думите. Животът ми в Румъния беше излъсканото и блестящо хубаво говорене.
Превод от румънски: ЛОРА НЕНКОВСКА
