Йоанна Янева
1. Ашладисване
Ковчегът, подпрян на външната стълба, вече цял ден стои в двора. Капакът не е плътно затворен. Металният парапет, боядисан в кафяво, за да скрие ръждата, сякаш вече се е враснал с лакираната дървена повърхност. Вътре е празно. Мирише на дървесина като в току-що обзаведен дом.
Непрекъснато влизат и излизат хора. По някое време отиват до стаята с хладилника, стоят известно време и излизат. Не се събуват пред вратата, а без грам угризение тъпчат навътре с калните си обувки. Мама се кара всеки път, когато го правя.
В двора имаме мушмула. Точно срещу стълбището. Дядо много ги обича. Все кара татко да ги обира късна есен и да му ги носи в София. През зимата живее у нас. И овощна градина има, ама вече не се грижи за нея. Не че не иска, не може. Казал ми е обаче къде е ножът за присаждане. Иска още една мушмула в градината. От същата. Много ги обича. Все кара татко да ги обира късна есен и да му ги носи.
Всички вече спят. Вратата на стаята с хладилника винаги е стояла отворена. И тая вечер, както всяка друга, е подпряна с камък, за да не се затваря. Не ми дават да влизам в тая стая. И ножа от навеса също не ми дават да пипам. Пламъкът от свещите, наредени около леглото, осветява лицето му. Много го обичам. Всяка есен карам татко да го води в София. Не ме е страх. Ще присаждам душа.
2. Рожден ден
В шкафа под печката винаги има кутии с кибрит. Отвори, взе един и блъсна здраво, за да го затвори. Затича се до скрина и бръкна под покривката. Взе някакви дребни. В градината карамфилите тъкмо бяха цъфнали. Изскуба четири със се корените и вече запъхтян започна да катери баира.
Стиска силно монетите в юмрука си, за да не ги изпусне в тревата, която гази смело. Цялата му длан плувва в пот. Миризмата на метал все по-смело започва да се впива в пръстите му. Потъва в линиите на ръката и се губи в тях.
Ключът стои под камъка. Оставя цветята на пейката до врата. С едната ръка помества плочата, а в другата все още стиска стотинките. Пъха ключа в дупката на бравата и патронът щраква. Влиза тихо на пръсти и пуска монетите в медния съд. Металният звук на двайсетте стотинки, пуснати в паницата, ехти и се отблъсква от иконостаса в дъното на църквата. Бърка в дървената кутия и взима свещ.
Под жарещото слънце сяда на студения мрамор. Драсва една кибритена клечка. Не му дават да си играе с огъня. Доближава пламъчето до фитила на свещта и той бавно започва да гори. Восъкът се стича по потните му длани. Забива показалеца си в черната почва и прави дупка.
– Мамо, вече съм на пет.
3. Първи страх
На М.
Писането създава памет,
но спасява от страхове
(Г. Г.)
Външната врата на двора е широко отворена. Подпряна е с голям объл камък, който я придържа близо до стената на къщата. До ден днешен тя стои така отворена само ако трябва да се пренесе нещо от вън навътре или обратно.
Струва ми се, че е нощ, макар че фарът на голямата оранжева кола свети точно в очите ми. Студено е сигурно, защото люлката на двора е прибрана. Цари някаква суматоха. Непознати хора, облечени в някакви бели униформи, ме заобикалят от всички страни, а аз стоя до големия фар на колата и не мърдам. Багажникът ѝ е с две врати. И двете са отворени.
Чувам как разгъват нещо метално, защото железата се удрят едно в друго. Майка ми ме дръпва, за да ме прибере вътре. Увисвам на ръката ѝ, защото не искам да мърдам от този светещ в оранжево фар. Един от мъжете в престилка влиза през широко отворената врата, като бута някакво легло на колела. Още двама вървят след него, носят големи бутилки. Тежки ми се струват.
Вратите на багажника хлопват. После мъжете се качват на предната седалка. Включват оная сирена, чието виене кънти в ушите ми. Голямата кола излиза от двора назад. Майка ми бута камъка от врата с крак и тя хлопва след нас. Тъмно е.
– Мамо, баба нали пак ще си е у дома?
- Последни поръчки
– Още една ли? И нея ли мислиш да напъхаш в устата си?
После поглежда към чинията осъдително. Излиза в коридора и застава пред огледалото. Завърта се в профил. После блъска вратата след себе си.
Връщам се обратно в леглото и вдигам чаршафа над себе си. Покривам тялото си от горе до долу. Пъхам го като труп в чувал и не мърдам.
Огромно. Безформено. Тлъсто. Пълно с лой туловище.
ТУ-ЛО-ВИ-ЩЕ
Дори думата опъва шевовете на тълковния речник. Сигурно са я влачили с кран. Искали са да я напъхат в девета глуха. Ако може да е след „я“. Въжето обаче се скъсало и стигнали до „т“.
Какво ли има в хладилника? Има – „и това ли мислиш да напъхаш в устата си?“. Бъркани яйца с мазна наденица и три филии хляб дали ще успея да побера наведнъж в нея? И това само до обяд. Не дай Боже и следобедна закуска да има.
Още пулсира звукът от врата в глава ми. Да си бях напъхала дебелия корем между пантите и касата. Току-виж придобие някаква форма.
И палачинки с два пръста течен шоколад ще си намажа. И ще се тъпча. Чуваш ли, ще се тъпча, докато тоя тумбак не се пръсне.
А боб с пръжки. Мазнотията се лее само като го казвам. „Шшш, туловище такова, събери си лигите. И с това ли мислиш да наблъскаш бузите си?“
После тича в банята, пъха два пръста в устата и бърка надълбоко.
5.
Дръпна пердето и излезе на балкона. Изтичах след него и се лепнах на перваза. Имах едно малко червено столче, върху което се качвах, за да гледам от високо. Дотътрях го до татко, качвах се отгоре му и се лепвах за белия парапет. Устните ми опираха в желязото. Правехме го всяка вечер – татко пушеше, облакътен, а аз забивах нос и уста на ръба на стената. И просто зяпахме. Вдигахме глави към звездите и зяпахме. Най-ярката беше баба.
Тая вечер брадата на татко е особена. Избуяла, твърда и драскаща като телена четка. Татко никога няма косми по брадата. Когато ми дава целувки, бузите му са гладки, а миризмата е на одеколон и тютюн. Мама каза, че след четиридесет дни щяла да я обръсне. „Ами да я обръсне сега, иначе драска.“ Не посмях да му го кажа, измърморих на мама, а тя само сви очи да мълча.
Оня ден заминаха за село без мен. Оставиха ме на съседката и тръгнаха, без да си направят труда дори да ме излъжат нещо. Просто ме тропосаха на оная възрастна жена и ѝ казаха, че до довечера щели да си ме приберат. Цяла ден не ме свърташе на едно място. Местех се от прозореца в кухнята на прозореца в спалнята и обратно. Чаках ги отвсякъде. Обикалях апартамента на съседката, която наричах по име, а мама все ме смъмряше и казваше да я наричам „бабо“ – защо – аз баба си имам, тя е на небето и е звездичка.
Знам, че го погребаха тая сутрин. На Ицо баба му миналия месец също умря. Снощи се правех на заспал в креватчето и ги чух да хлипат тихо. Бършеха сълзите си едни на друг и шептяха. Въздухът не им стигаше, защото носовете им се запушваха от мъката, която се стичаше от очите им. Когато се събудих днес, имаше палачинки за закуска. Мама никога не приготвя палачинки в сряда. Мама никога не приготвя палачинки. Гледат ме и мълчат. Усмихват се уж, а влагата в очите им бляска. „Хайде, поне ме излъжете.“
Придърпвам столчето още по-близо до татко. Той пали цигарата, после и двамата опъваме шии нагоре и зяпаме небето.
– Татко, дядо къде е?
