Саманта Швеблин
Господин Ваймер чука на вратата у дома. Познавам звука от тежкия му юмрук, от многократните предпазливи похлопвания. Така че оставям чиниите в мивката и поглеждам към двора: ето ги пак там, всички онези дрехи, нахвърляни по тревата. Мисля, че нещата винаги се случват в една и съща последователност, дори най-необикновените, и си го мисля сякаш на глас, по един подреден начин, който ме задължава да търся всяка дума. Отдавам се с лекота на подобни размишления, когато мия чиниите, достатъчно е да отворя кранчето, за да може хаотичните идеи най-накрая да си дойдат на местата. Това е едва ли не момент на осенение. Затворя ли кранчето, за да си запиша нещо, думите ми убягват. Господин Ваймер пак тропа с юмруци по вратата, ударите вече са по-силни, но той не е буен, а е добродушен съсед, чиято съпруга го тормози, човек, който не е съвсем наясно как да продължи да живее нататък, това обаче не го възпира да опитва. Когато загуби сина си и аз се отбих на бдението, за да изкажа съболезнованията си, той ме прегърна сковано и студено, а след като си поговори няколко минути с други от поканените, отново дойде при мен и ми прошепна: „Току-що разбрах кои са момчетата, дето преобръщат кофите с боклука. Вече няма за какво да се притесняваме“. Такъв човек е. Когато жена му хвърля дрехите на покойния им син в моя двор, той чука на вратата, за да ги събере. Синът ми, който всъщност ще бъде мъжът в къщата, казва, че това е някаква лудост, и се вбесява всеки път, когато семейство Ваймер подхванат тази бъркотия, да кажем, на всеки две седмици. Трябва да му отворим вратата, да му помогнем да събере дрехите, да го потупаме по гърба, да се съгласим, щом каже, че въпросът на практика е разрешен, че това не е чак толкова ужасно, а после, пет-шест минути след като си отиде, да чуем нейните викове. Синът ми смята, че тя крещи, когато отвори килера и за пореден път види дрехите на момчето. „Бъзикате ли се с мен? – възкликва синът ми при всеки нов епизод. – Другия път ще изгоря всичките дрехи“. Отключвам вратата и на прага е господин Ваймер, допрял дясната си длан о челото, очите му почти не се виждат, в очакване аз да се появя, за да свали уморено ръка и да се извини: „Не искам да ви безпокоя, но…“. Отварям и той влиза, вече знае как да стигне до двора. В хладилника има прясна лимонада и докато се отдалечава, наливам в две чаши. През прозореца в кухнята го виждам как тършува из тревата и обикаля около мушкатата, където обикновено падат дрехите. На излизане оставям комарника на вратата да се тръшне, защото в това събиране има нещо интимно, което не бих искала да прекъсвам. Бавно се приближавам. Той се изправя с пуловер в ръка. На другата си ръка е преметнал още дрехи, изглежда, че всичко е събрал. „Кой е подкастрил боровете?“, пита ме. „Синът ми“, отговарям. „Така са много хубави“, казва одобрително, обърнал поглед към тях. Това са три ниски дървета и моят син се опита да им придаде цилиндрична форма, леко неестествена, но трябва да се признае, че е оригинална. „Пийнете една лимонада“, каня го. Той натрупва дрехите само на едната ръка и аз му подавам чашата. Слънцето още не прежуря, защото е рано. Поглеждам встрани към нашата пейка малко по-натам, тя е бетонна и в този час на деня е прохладно да седиш на нея, почти панацея. „Ваймер“, казвам, защото е по-радушно от „господин Ваймер“. И си мисля: „Чуйте ме, изхвърлете тези дрехи. Това е единственото желание на жена ви“. Но може би точно той запокитва дрехите и после съжалява за стореното, а после тя се измъчва, горката жена, всеки път, когато види съпруга си да влиза в къщата с дрехите. Вероятно вече са опитали да изхвърлят всичко в някой голям чувал за смет и боклукчията е позвънил на вратата им, за да го върне, както стана при нас с омалелите дрехи на сина ми, „Госпожо, защо не ги дарите? Ако ги натоваря в камиона, няма да послужат на никого“, и чувалът си стои в килера при пералнята, още тази седмица трябва да го занесем някъде, не знам къде. Ваймер чака, чака мен. Светлината огрява рехавата му коса, дълга и бяла, сребристата брада, едва очертана на челюстта му, светлите, но тъжни очи, твърде малки за размера на лицето. Не продумвам, струва ми се, че господин Ваймер разчита мислите ми. За момент свежда поглед. Пийва още от лимонадата, обърнал сега очи към своята къща, зад живия плет, който разделя дворовете ни. Търся да кажа нещо полезно, нещо, с което да го уверя, че разбирам усилията му, и което да загатне за някакво решение, оптимистично и неопределено. Отново ме поглежда. Като че ли напипва интуитивно накъде се насочва този разговор, който не сме започнали, като че ли се решава да разбере. „Когато нещо не си намира мястото…“, подемам, като оставям последните звукове да увиснат във въздуха. Ваймер кимва и чака. Боже мой, мисля си, ние сме в синхрон. Аз съм в синхрон с този мъж, който преди десет години връщаше футболните топки на сина ми спукани и режеше цветовете на азалиите ми, ако преминеха въображаемата линия, разделяща нашите дворни площи. „Когато нещо не си намира мястото“, повтарям, загледана в дрехите. „Кажете, моля“, подканя ме Ваймер. „Не знам, но би трябвало да се преместят други неща.“ Да се направи място, мисля си, затова ще съм много доволна, ако някой изнесе чувала, дето го държа в килера. „Така е“, потвърждава Ваймер в очевидното си желание да каже: „Продължете“. Чувам входната врата, шум, който на Ваймер нищо не му говори, но на мен ми дава знак, че синът ми вече се е прибрал, невредим и гладен. Правя една дълга крачка към пейката и сядам. Струва ми се, че топлият бетон на пейката ще бъде благодат и за него, и му правя място да седне до мен. „Оставете дрехите“, казвам му. Той изглежда, че не изпитва никакъв проблем с това, озърта се наляво-надясно и търси къде да ги остави, а аз си мисля, Ваймер може да го направи, разбира се, че може. „Къде?“, пита ме. „Оставете ги върху цилиндрите“, отвръщам, като посочвам дребните борове.
Ваймер се подчинява. Оставя дрехите и избърсва тревата от ръцете си. „Седнете“. Сяда. Какво да правя сега с този старец? Но у него има нещо, което ме насърчава да продължа. Нещо като това да държа ръцете си под струята на водата над мивката, едно спокойствие, което ми позволява да мисля за думите, да подреждам фактите, нещата, които винаги се случват в една и съща последователност. Очакването на Ваймер сякаш нараства, би могло да се каже, че той чака напътствие. Това е сила, а също и отговорност, с която не съм сигурна какво да направя. Светлите му очи се навлажняват – окончателно потвърждение на този необичаен синхрон. Поглеждам го безсрамно, като не му оставям никакво интимно пространство, защото не мога да повярвам, че това се случва, нито съм в състояние да понеса тежестта, с която то ме притиска. Накарах господин Ваймер да седне и сега ми се иска да кажа нещо, за да разреша проблема. Допивам лимонадата и си мисля за някое звучно и практично заклинание, за някое наставление, което ще бъде от полза за всички, например „купете на сина ми толкова топки, колкото сте му спукали, и всичко ще се оправи“, „ако заплачете, без да изпуснете лимонадата си, тя ще спре да изхвърля дрехите“ или „една вечер ги оставете върху боровете и ако призори времето е ясно, проблемът ще изчезне“. Боже, самата аз бих могла да ги изхвърля на разсъмване, докато пуша последната цигара за деня. Трябва да ги смеся с боклука, така че човекът от камиона да не ги върне, налага се да направя същото с дрехите на сина ми, още тази седмица. Кажи нещо, което да разреши въпроса, повтарям си, за да не изгубя нишката на мисълта си. Много пъти съм казвала разни неща и веднъж изречени, думите са упражнявали своето въздействие. Задържали са сина ми при мен, отдалечавали са съпруга ми, чудесно са се подреждали в главата ми всеки път, когато мия чиниите. В двора ми господин Ваймер пресушава чашата си, а очите му спират да се изпълват със сълзи, сякаш е свързано с ефекта от лимона, и си мисля, че той е твърде горчив за него, че може би има един момент, когато ефектът вече не зависи от думите или когато невъзможното нещо е да ги произнесеш. „Да“, каза Ваймер преди няколко дълги секунди, едно „да“, което беше „продължете“, което беше „моля“, и сега сме закотвени заедно, двете празни чаши на бетонната пейка и на пейката нашите тела. После имам видение, желание: синът ми отваря комарника на вратата и се насочва към нас. Краката му са боси, стъпват бързо, млади и силни върху тревата. Възмутен е от нас, от къщата, от всичко, което в тази къща винаги се случва в една и съща последователност. Тялото му се уголемява към нас с мощна енергия, която Ваймер и аз очакваме без страх, почти с нетърпение. Огромното му тяло, което понякога ми напомня за това на съпруга ми и ме принуждава да затворя очи. Той е само на няколко метра, вече е почти върху нас. Но не ни докосва. Поглеждам още веднъж и синът ми се отклонява към ниските борове. Ядосан, грабва дрехите, събира ги на топка и мълчаливо се връща, откъдето е дошъл, тялото му е вече на разстояние и дребно, в контражур. „Да“, казва Ваймер и въздъхва, и това не е като първото „да“. Това е по-отворено „да“, почти замечтано.
Превод от испански: КАЛОЯН ИГНАТОВСКИ
Разказът е включен в сборника „Седем празни къщи“, който през 2022 г. бе удостоен с Националната литературна награда на САЩ в категорията „Преводна проза“ и който предстои да бъде публикуван в изд. „Лабиринт“.
