Разговор с Емил Димитров за анкетата на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин
Как протече работата Ви по редакцията на огромния материал от разговорите между Вихрен Чернокожев и Радой Ралин? През какви етапи премина?
През юли 2019 г. Р. Чернокожева ми предаде ръкописа на анкетата с молба да се заема с подготовката й за печат. С Вихрен Чернокожев ме свързваха близки и топли колегиални и лични отношения; в нашите разговори е ставало дума и за тази анкета, фрагменти от която той бе публикувал. Ясно помня неговото искрено учудване, когато го поздравих за една от тези публикации: моите научни интереси стоят далеч от сатиричната традиция, а и приживе на Радой Ралин никога не съм проявявал интерес за среща и разговор с него, въпреки че имах подобни възможности.
Работата ми по анкетата бе извършена от началото на декември 2019 г. до 9 декември 2020 г., когато предадох своя труд; практически една година от живота си посветих на каузата тази анкета да бъде подготвена и представена така, както според мен тя заслужава. Времето и трудът, който положих, са равноценни приблизително на подготовката и написването на една монография от около 200–250 страници.
Текстът претърпя три основни редакции. Първо бяха отстранени очевидните грешки (те не са специално отбелязвани), бяха маркирани проблемните места в текста, набелязани реалиите, които да бъдат коментирани и пр. При втората редакция бе извършена сверката на цитираните текстове, бе проверено изписването на многобройните имена и т.н. Третата редакция бе посветена на уеднаквяването и стандартизацията на текста, на вътрешната кохерентност между отделните части; естествено, всеки път бяха извършвани конкретни редакторски намеси. Държа да подчертая, че В. Чернокожев бе довел работата донякъде, но тя трябваше да бъде завършена. И в окончателния вариант има няколко „дупки“ в текста, но аз не си позволих да ги „запълня“.
Съответно и бележките бяха писани на три „вълни“, като постепенно коментарът отиваше в дълбочина и ширина; той е непосредствен рефлекс от това „потъване“ в текста, от вглеждането във всички детайли. Ясно е, че между трите основни редакции периодично се връщах към отделни места от анкетата.
Текстът на книгата, която читателят държи в ръце, е точно такъв, какъвто му е придаден от моята работа; контролът бе упражняван до последния момент, бяха следени и коректурите, странирането и оформлението (извършено професионално от Б. Скочев). Отново ще подчертая, че не са правени никакви радикални интервенции: текстът е редактиран, а не дописван, като всички промени са много внимателно премисляни. Задачата беше да се запази гласът, той да бъде „изваден“ от понякога хаотичната и неправилна фраза. Между другото, една част от бележките са свързани с чисто текстологичната работа.
Тук не мога да не споделя, че не само аз съм извънредно неприятно изненадан, да не кажа нещо повече, от бездарните опити за скоростно „пренаписване на историята“; трудът ми няма как да бъде „заличен“, в изданието всичко е отбелязано съвсем точно. „Човекът е едно неблагодарно същество“ – казва героят от подземието на Достоевски, неблагодарността е същностно негово качество.
Суровият материал неизменно е наложил определени части да отпаднат при финалната редакция. От какъв принцип се водихте?
Няколко са приципите, от които се ръководих: 1. Непременно запазване на автентичността на гласовете на събеседниците; 2. Максимална близост до оригинала; 3. Пълнота.
Обратното, при „финалната редакция“ бяха включени и поставени на мястото им фрагменти, отстранени от Радой Ралин поради това, че те засягат един болезнен за него въпрос – този за осиновяването му. Тези фрагменти трябваше да бъдат дадени в курсив, както това се уточнява в бел. № 384 (с. 283), но той е отпаднал по някакви технически причини. Така анкетата придоби своята пълнота и автентичност. Бяха съкратени неясни, незавършени и маловажни фрагменти, отнасящи се до опита на В. Чернокожев от 1997 г. за продължение на анкетата; този въпрос е изяснен в пространната финална бележка към анкетата (№ 427).
Наскоро един мой колега, когото уважавам, ме попита дали съм чел анкетата; отговорих му, че аз, собствено, я подготвих. „О, така ли? Не съм забелязал“ – каза той. Това е комплимент – редакторът така си е свършил работата, че не натрапва своето присъствие на читателя.
Вече стана дума, че Вашата работа по анкетата е свързана и с включването на внушителен обем коментарни бележки – около 600 с общ обем близо 100 страници – как виждате връзката между коментара и интерпретацията, къде съвпадат и къде се разминават те?
Никой не е съдник на себе си, но не е трудно да се забележи, че коментарът към анкетата „привързва“ текста и словото на Радой Ралин към разнородни контексти и така му придава статуса на надежден извор; четивото се превръща в „читанка“, своеобразен учебник, увод в епохата и нейната култура. Второ, коментарът валидизира спомените и разказите на Радой Ралин, придава им „аподиктична достоверност“, казано научно. Трето, прецизният коментар предпазва от неверни интерпретации; обърнете внимание например на бел. № 313 на стр. 235 от анкетата, където обяснявам, че Радой Ралин неправилно е схванал началото на една песен на А. Шабрие, а пък в „Кадровикът Теофраст“ същата песен е сбъркал със съвсем друга песен на Далида. Та интерпретациите в българската хуманитаристика често са едно такова „Адио, Лисабон“: основани върху недопустимо смесване на различни неща, равнища и пр.
В известен смисъл всяка интерпретация е коментар, в центъра на който стои коментиращият субект, а коментарът – това е интерпретация без субективност, интерпретация „в окови“. Интерпретацията има хоризонт, а коментарът по-скоро – хребет, гръбнак; интерпретацията е „разлята“, коментарът е пределно сгъстен, „компресиран“ текст. Интерпретацията е ценностно натоварена, докато, обратно, в коментара са забранени каквито и да било оценки, квалификации, пристрастия и пр.
Вижте, моята първа специалност е философия, т.е. изходната ми интуиция е тази за осмисляне, за широк хоризонт. Но тъкмо поради това аз споделям по-друга философия на филологията. Тук интерпретацията не бива да се свръхоценностява: филологията работи с писмени текстове, изходна реалност за нея е текстът в цялата му „патетичност“ и монументалност, в неговите многообразни връзки с други текстове, с реалността, с човешкия свят и т.н. Писмените текстове са два типа: едните са публикувани и съответно се съхраняват в библиотеките, другите не са публикувани, т.е. са ръкописи, и се пазят в архивите. Литературата (и културата като цяло) прилича на айсберг, където видимото е само част от цялото. Няма нищо изключително в това да се работи с ръкописи и архиви; това е просто част от „занаята“.
Що се отнася до коментара „като такъв“, то той исторически е първата форма на филологическия труд, филологията възниква като коментар към определени (най-често – сакрални) текстове и тя не може периодично да не актуализира своето начало. Това, че така акцентирам върху достойнствата на коментара и съм хладен към „пиянството“ на интерпретациите, се дължи и на периодичните ми открития, че доста интерпретации и „канонични разкази“ в българската литературна и културна история не просто не са основани на факти, а са изградени върху „устни предания“ – слухове, сплетни, хорската мълва и т.н. Интерпретации, които създават, произвеждат мними факти и една илюзорна действителност.
Работата с архивни материали, тази част от „занаята“, изисква изострено усещане за детайл и нюанс. Смятате ли, че примерът, който давате с работата си, ще се последва от идните поколения литературни и културни историци, или тези знания и умения все по-рядко се наблюдават?
Хегел казва на едно място, че отговорът се съдържа в самия въпрос. Няма как да не отбележа странното нехайство на голямата литературна общност у нас към предмета си: липсват добре подготвени издания, елементарни справочници и пособия и т.н. Всички „интерпретират“, правят „нови прочити“ на един твърде стеснен свръхинтерпретиран корпус от текстове. Навярно не е случайно това, че в нашата литературна култура все още, дори и век по-късно, не е публикувана пълната кореспонденция между двама от най-ярките й представители – Пенчо Славейков и Пейо Яворов, а става дума всичко на всичко за двайсетина писма и пощенски картички… Ето, една забележителна анкета, първостепенен извор, чака 37 години да се появи някое „дете Голомеше“, та да я редактира и приготви за печат; и ако не се появи, то тя може да си отлежава още 37 или 137 години… Такива случаи има множество, за което роля има и традиционно чиновническият манталитет на нашата интелигенция, все очакваща „задачите“ да й бъдат „възложени“…
Последователно защитавам тезата, че не новите прочити, а новите предмети са важни за науката.
Да се върнем към литературната анкета – тя особен жанр, който изгражда образа не само на анкетирания, но и на анкетиращия? В каква светлина виждаме тук двамата?
Погледнато от гледна точка на социологията на литературата, анкетата е реализирана по всички „канони на времето“: тя се провежда в станцията на писателите в Хисаря по повод 60-годишнината на Радой Ралин, като „планова задача“… И въпреки това…
Първо, това е диалог между двама души, които наистина са се срещнали – открити един към друг, душевно близки, проницаеми… Второ, любопитството на анкетьора, подплатено от познанията му, среща откритостта на поета към всевъзможни питания. В речевото поведение на Радой Ралин има някаква закачка, дори известно предизвикване към събеседника – „хайде, питай ме и за това!“.
Хората никога не са равни на себе си – те са или по-големи от себе си, или по-малки от себе си. В тази книга-анкета Радой Ралин се извисява в истинския си ръст; ние го виждаме като поет, деец и мислител – да, в края на анкетата той се изявява като естетик, философ на смеха, не само като носител на памет за цяла епоха. Тук той не е онзи раблезиански тип, колоритен персонаж из софийските улици, когото мнозина познават и помнят. Приятел на Атанас Далчев и Димитър Аврамов, вдъхновен преводач, многолика личност.
Двама свободни хора, които беседват и се докосват до тайните на паметта, историята и литературата. Събеседници, достойни един за друг.
Как питанията на времето намират мястото си в питанията на В. Чернокожев и в отговорите на Р. Ралин? Какви са вашите наблюдения?
Знаете ли, безвремието от началото на 80-те години на ХХ в. бе особено благодатно за подобни протяжни, „бавни“ разговори, с много разклонявания и странични сюжети. В това безвремие страстно се преоткриваха светове и епохи: да припомня само за дългите опашки пред книжарниците, когато „пускаха“ интересна книга. В безвремието, сиреч, се задаваха прецизни въпроси за времето и неговите превратности. Когато десет години по-късно времето стремително се втурна в ежедневието ни и Вихрен Чернокожев се е опитал да продължи анкетата, това се е оказало невъзможно…
Колко важни са за литературното ни поле такива обръщания към паметта и нейните свидетелства?
Първото, от което бях поразен в текста на анкетата, това бе паметта на Радой Ралин – точна, изчерпателна, аналитична; феноменална памет: все пак, трябва да имаме предвид, че през 1983 г. поетът-сатирик си спомня за събития, случили се 30-40-50 години по-рано… Бях истински заинтригуван, затова при коментара последователно и систематично проверих многобройните факти, на които се опират мемоарните свидетелства на поета; едва в няколко случая, отбелязани в коментара, паметта му регистрира тъй характерните за мемоарния жанр „ретроспективни измествания“, при които свидетелствата трябва да бъдат коригирани и прецизирани. Паметта на личности като Радой Ралин се оказва и памет за епохата, и памет на епохата.
Книгата-анкета е и памет за Вихрен – колега, приятел и съмишленик, който в много важен момент ме подкрепи по един впечатляващ и запомнящ се начин; моят труд е ответен жест към него и неговата памет. Това обаче не отменя законите и човешката и научната порядъчност.
Накрая ще отбележа, че у Михаил Арнаудов се среща един хубав израз – „да свържем имената си“: не мога да скрия удовлетворението си от факта, че чрез работата си върху тази анкета свързах името си с имената на Радой Ралин и Вихрен Чернокожев. Вярвам, че те се усмихват, когато разгръщат своята книга.
Въпросите зададе ЙОАННА НЕЙКОВА
