„София е източник за всякакви фантазми“

Популярни статии

 бр. 3/2023

Алек Попов

В тази рубрика български писатели отговарят на въпросите на ЛВ за живота си в София.

 

Алек Попов като дете с баба си, преводачката Лилия Сталева, в центъра на София. Сн. Личен архив

 Кой е кварталът на вашето детство?

Всъщност са цели три! До седем години живеех на ул. „Гладстон“, зад площад „Славейков“, в огромния апартамент на баба ми и дядо ми, заедно със сума ти роднини, че и един квартирант, настанен по линия на „народната власт“. Там, спомням си, че по някаква сложна причина запалих детското си креватче, а после изхвърлих колелото си през прозреца. На ъгъла имаше детска градина, където се опитваха да ме насадят, но аз избягах два или три пъти и нашите се отказаха. На „Гладстон“ впрочем са родени и израснали сестри Палавееви, в чиито образи съм вплел и доста автобиографични елементи. После нашите се преместиха в Лозенец, около ул. „Вишнева“; много обичах спирката на трамвая в гората, както и пързалките през зимата, през лятото – къпалнята „Мария Луиза“, тя тогава се казваше „Дружба“, ама нейсе. Прекарвах и много време при другата си баба, която живееше до Орлов мост – в карето между „Гогол“, „Авицена“ и „Иван Асен“. Там беше вторият ми дом, така да се каже.

 

С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?

С автобус № 94. Пътувах с него от Лозенец до Орлов мост, а оттам – пеша до гимназията. Сутрин беше претъпкан. На връщане се прибирах през парка пеша. Заедно с мен обикновено пътуваше и едно много хубаво девойче от по-долните класове, към което не бях никак безразличен. Всяка сутрин следях с трепет дали ще се качи в рейса. Имаше доста спирки до Орлов мост, вече не помня какво точно си говорихме по пътя, най-вече с пулехме един срещу друг. Беше едно такова дребно, спортно, с коса на опашка, после се разви и стана голяма красавица, но това вече е друга история.

 

Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?

В Парка на свободата, в зоопарка срещу Спортната палата и в градинката при плочите на Първи и Шести пехотен полк, които тогава си бяха на мястото. В Парка на свободата, или Борисовата градина, имаше, а и още си го има, един кът, известен като Розариум, точно да стадиона, където често ме извеждаха. Там, по думите на майка ми, съм ухапал някакво дете, след което тя започнала да предупреждава другите майки: пазете се, че хапе. Много обичах и старата зоологическа градина, независимо че беше сбутана и смърдеше яко. Имаше и едно много красиво място в Парка на свободата – Алпинеума, до обелиска на т.нар. Братска могила, където често са ме водили. През зимата алеята, която водеше дотам, се превръщаше дълга, хубава пързалка. Тогава още падаше сняг. Една зима отидохме с Иванчо Кайнаров зад Алпинеума и издигнахме от сняг огромен фалос, който си стърча там чак до март. То сега може и да се прочете като дисидентски акт, но нас си ни дойде ей така, отвътре. Изобщо не проумявахме как хората не се сещат за тези неща, ами си губят времето с разни тъпи снежни човечета.

 

Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?

Не съм много по сладкото, да ви призная. Имаше една сладкарница на ъгъла срещу Народния театър, която беше много известна. Май „Роза“ се казваше. В „Сестри Палавееви“ има една сладкарница, „Минасян“, през чиято история съм се опитал да предам промените в градската среда след установяването на „народната власт“. Тя, разбира се, е доста по-изискана, в стил ар нуво, и е любимо място на заможните девойчета от центъра. По мое време тортата „Добуш“ минаваше за върха на сладкарското изкуство, но аз я харесвах само заради карамелизираната коричка. Имаше и една сладкарница на „Иван Асен“, която ни беше квартална, май и досега я има. Там ходех да пия боза, не че толкова я харесвах, но тогава всички пиеха боза. Помня как я точеха от един голям кран, който излизаше от стената. Обичах я по-резлива.

 

Кои бяха заведенията, които посещавахте?

„Тенекиите“ в Лозенец – там редовно сядахме с моите родители, защото ни беше най-близко. Оттам взимахме често и храна за вкъщи, главно скара, то тогава друго много нямаше. Спомням си едни мазни амбалажни пликовe, които се пълнеха  с месо и гарнитура – сега могат да минат за много еко и cool. „Под липите“ се смяташе за малко по-фино заведение, но и то предлагаше главно скара. И разбира се, „Стадион“ – култов. Телешкото им варено беше особено прочуто. От време на време слизахме и в Бирхалето на хотел „България“. Баща ми беше бохем човек, много обичаше да ходи по ресторанти и често ни водеше. Като студенти често киснехме в „Чешкия клуб“ и „Феята“. Във „Феята“ се запознах с част от творческия колектив на вестник „Стършел“. „Феята“ отдавна я няма, но „Чешкия клуб“, слава богу, си е на мястото и продължавам да ходя там с голямо удоволствие.

 

От кои и какви магазини се пазаруваше?

Детмаг беше несъмнено най-важният магазин за мен! Струва ми се, че беше доста приличен department store по всички стандарти на времето. И в ЦУМ сме ходили, но не беше тъй уютно. Храна – от гастронома предимно, не си спомням да сме страдали от недоимък, честно казано. Не сме се затруднявали особено и в избора, което имаше своите добри страни. Майка ми готвеше много добре и с подръчните материали се справяхме. Имаше един голям магазин под блока до спирката на 94, както и един хубав зарзаватчийски магазин, където през зимата продаваха туршия, най-вече кисели краставички. По едно време в гастронома се появиха камамбер и бри, родно производство, което ме хвърли в голям възторг. Спомням си пункта за връщане на бутилки под блока, там винаги имаше опашка. Като по-голям започнах да наобикалям Корекома, на баща ми му оставаше по някой и друг долар от командировките, колкото да задоволя някои дребни консуматорски нужди. Може би затова никога не съм бил чак толкова обсебен от западните стоки.

 

Помните ли някакви конкретни книжарници?

Помня антикварната книжарница на Графа, от която ми купуваха комиксите за Пиф и разни други пъстри книжки от сорта, предимно френски – Тин-Тин, Астерикс и Обеликс. Любовта ми към комиксите ще да е оттогава. Мисля, че до антикварната беше и руската книжарница, в която също често влизахме. Вкъщи имахме богата колекция от руски книги. Баба ми, Лилия, често ми четеше и на френски, и на руски. Тези езици някак си са попили в мен, независимо че днес не ги ползвам чак толкова често. Всъщност, не знам дали тук му е мястото да го кажа, но в моето семейство никога не сме наричали бабите „баби“, те бяха винаги „мама“ – тази и тази.

 

Алек Попов като дете в Парка на свободата. Сн. Личен архив

Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?

Ходил съм и на Алианс, разбира се, но не много усърдно, защото френският си го учех у дома. Виж, Пионерският дворец беше друга работа. По онова време той се помещаваше в бившата Семинария, на две крачки от нас. Нещо неудържимо ме влечеше към това място. Понякога се промъквах тайно и скитах из парка. По едно време ходех на кръжок по ракетомоделизъм, тъй като много обичах всякакви неща, които се изстрелват. И досега съм запазил интереса си към ракетите и фойерверките. Посещавах и един кръжок по зоология, където ми зачислиха заек. Имаше там цял кът с животни. После се записах на нещо художествено, с някакви пирографи и линолеуми, но бързо ми омръзна. Паркът на двореца обаче продължаваше да упражнява някакво тайнствено, почти магическо очарование над мен. Като скрита градина, водеща към други светове. И досега се случва да го сънувам. Някъде в края на 80-те написах първата си по-сериозна новела – „Директор на пионерския дворец“, която беше вдъхновена директно от тези спомени и асоциативни връзки.

 

Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?

107-о, 12-о, НГДЕК. Истината е, че не обичах да ходя особено на училище, най-вече заради периодичните имунизации, които ме ужасяваха. Често се преструвах на болен, за да си стоя в къщи и да си чета. В 107-о имах млада и много хубава класна, която проявяваше голяма разбиране към особеностите ми, най-вече към факта, че пиша с лявата ръка. Никога не ме е карала да пиша с дясната! И въобще никой никога не ме е насилвал в това отношение, което, сега си давам сметка, е било голямо изключение и ми е спестило голям стрес. От 12-о имах много приятели. Правили сме доста пакости. Още помня как вечер се промъквахме из вътрешните дворове, сваляхме въжетата за простиране и ги опъвахме по тротоарите, за да спъваме хората. Имаше си някакъв термин за тая магария, но съм го забравил. Слава богу, доколкото си спомням, никой не пострада сериозно. Въобще тези вътрешни дворове бяха много загадъчни, през тях можеше да се стигне от една до друга точка на квартала, без да се излиза на улицата; бяха като лабиринт, из който играехме на фунийки и предприемахме различни изследователски мисии. В НГДЕК ме приеха заедно с най-близкия ми приятел от детството Иванчо Кайнаров, който беше царят на practical jokes. Скоро НГДЕК се премести в сградата на 12-о, така че си бяхме пак у дома. Каквото и да си говорим, това си беше класически лицей на световно ниво. Там имах късмета да попадна в класа на Стамена Димова, която успя да отключи у мен способността да се изразявам свободно и да формулирам ясно и най-сложните си мисли. Бог да я прости, винаги ще си спомням нейната фина, иронична усмивка!

 

Имахте ли любими градски места?

Имаше една голяма поляна в Лозенец, до Вишнева, така си я наричахме – Поляната. Не беше точно градинка, а баш празно място, няколко декара, обрасло тук-там с храсти и няколко тополи. Там се събирахме всички деца от квартала да играем и сме оставали до късно вечерта. Палехме огън, печахме картофи. Чувствахме се много сигурни. От време на време някой родител ще се провикне от балкона на съседните къщи да си повика отрока. Днес на мястото на Поляната се мъдри някаква баровска кооперация – един мастодонт, изпълнил алчно всеки свободен метър… Вече като по-големи често киснехме в пушкома на Художествената гимназия, близо до Попа. Беше едно такова хипарско място, а тези от художествената винаги са били по-напред от нас, класиците, в смисъл по-упадъчни, по-откачени. Бях много горд, че имам гадже от тази гимназия… И то не какво да е! Висяхме там, натискахме се като луди, че и колко философски разговори водехме. Много обичахме да ходим и във филмотечното кино „Дружба“, днешното „Одеон“, където общо взето се състоя най-съществената част от моето обучение във филмовото изкуство.

 

Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София или със случка в София?

Бягството от детската градина. Бях едва на пет и си спомням, че вървях по бул. „Цариградско шосе“, тогава „Ленин“, чак до института на майка ми на 7-ми километър. Шляпах си така самичък, по къси панталонки и сандалки, и на никого сякаш не му правеше впечатление. А майка ми вече беше получила обаждане от градината, че съм изчезнал, беше се хвърлила в адска паника и когато се появих най-неочаквано толкова се зарадва, че дори забрави да ми се скара. Много обичах да ходя в институтите на баща ми и майка ми; този на майка естествено беше много по-интересен – беше натъпкан с технологии, там за пръв път видях електронен микроскоп – на този фон математическият на баща ми изглеждаше доста постен, в мазето имаше огромна изчислителна машина, с префокарти, които не виждах много за какво могат да ми послужат.

Запомнил съм също така много ярко разказите на баба ми, Лилия, за бомбардировките над София, до степен сякаш самият аз съм ги преживял. В двора на нашата кооперация още личаха останките от разрушена сграда, а стената на кухнята се беше изметнала от взрива. У децата, струва ми се, поне при мен беше така, съществува особена предразположеност към бедствията и най-вече към възбудата, която произтича от тях, към адреналина, без да осъзнават напълно последствията. Бедствията сплотяват, създават атмосфера на изключителност, на задружност, каквато липсва в нормалния живот. И не се ходи на училище, естествено. По същата причина много се радвах на едно земетресение, а при мисълта, че Витоша е стар вулкан, който има макар и минимален шанс да се пробуди, направо изпадах във възторг.

 

Какво се е променило в София? Каква е тя днес?

Днес може да се чуе много повече чужда реч по улиците. Градът е станал по-космополитен, което лично на мен ми допада. Харесва ми смесването между Изтока и Запада, присъщо за нашите географски дължини, и съм убеден, че не трябва да губим очарованието на Ориента – в никакъв случай. Метрото! Това е като че ли най-важното постижение в битов аспект.

 

Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?

Разказите на Светослав Минков. А в по-общ план – течението в българската литература, определяно като „диаболизъм“. Това е феномен на големия град. Декадансът и индивидуализмът, доколкото се срещат в нашата литература, винаги ще се свързват с атмосферата на мъгливите софийски вечери в края на есента и началото на зимата. С „мръсните дни“, когато косматите сенки на демоните от Шоплука сякаш се втурват по павираните улици, притаяват се по тъмните кьошета и дебнат за пълнички, добре поддържани столичани. Въобще София винаги е живеела в напрегната симбиоза с около-софийската паганска среда и това е източник за всякакви фантазми.

 

 

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии