Пламен Дойнов
От Ловеч долетя новината, че общинският съвет е приел площадът в града пред Художествената галерия „Проф. Теофан Сокеров“ в кв. „Вароша“ да носи името на свещеноиконом Кръстю Никифоров. Това е станало на 26 януари 2023 г. с подкрепата на 14 общински съветници, десет са гласували „въздържал се“ и нито един „против“.
На път е чудото да се случи. Проточилата се двайсет години сага с именуването на площада сякаш приключва. Като че ли името на набедения за предател поп Кръстю, чиято светла памет бе промрачавана повече от 120 години, ще се завърне в самия център на стария град.
Нека припомним, че искането за това именуване датира от 2003 г. Сега ловешките съветници разглеждат предложението вече за пети път (!), а преди година Административният съд в града отмени предишно тяхно идентично решение заради пропуск в процедурата – липса на обществено обсъждане. Сега вече то е проведено. Но кой знае?! През годините волята за публична реабилитация на поп Кръстю постоянно се засреща с друга воля – на задкулисно противопоставяне и хитроумно протакане, проявено в редица административно-процесуални ходове. Затова и сега е възможно нещо подобно.
Разбира се, нищо не бива да ни учудва. Не трябва да ни изненадва и начинът, по който някои реагираха на изявлението на осем души (между които и пишещият тези редове) от ноември 2022 г. по повод поредната премиера в Народния театър на пиесата „Великденско вино” от Константин Илиев. Припомням, че в изявлението се изразяваше опасение, че „пиесата, писана по време на всеобщо наложения в продължение на десетилетия мит за предателството на поп Кръстю, ще възроди внушения срещу научно доказаната невинност на тоя заслужил деятел на църква, просвещение и революционна дейност за българското национално освобождение“ и че „в съвременното българско училище тази опасност е преодоляна“, т.е. в учебниците вече не се тиражира клеветата, че свещеникът е предал Васил Левски. Ключови обаче ми се струват последните две изречения:
„Призоваваме театър, автор и евентуални рецензенти да намират начин да се разграничават от подобни внушения. Призоваваме българската общественост и медии да не подминават водената от години дискусия за противоречията между художествени произведения и историческа истина.“
Тук изобщо не става въпрос да се повежда отново спор по темата „Поп Кръстю ли е предал Апостола на българската свобода?“ Защото такъв дебат в сериозната си част е приключен от историческата наука. Няма нито едно (нито едно!) доказателство, че свещеноиконом Кръстю Никифоров е предател. Напротив, той е една от най-ярките, последователни в убежденията и морала си възрожденски личности, с принос към всенародното просвещение и националното освобождение.
Изявлението целеше друго – да апелира към публично разграничение от претенциите, че пиесата „Великденско вино“ достоверно отразява исторически доказана реалност, да се признае отдалечеността на художествения текст от фактурата на събитията. Да го кажем накратко чрез един познат от други продукции надпис: Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Разбира се, проблемът за противоречията между художествена творба и историческа истина е много по-широк, доколкото засяга и други произведения. Но тъкмо „Великденско вино“ изпъква сред най-представителните случаи, защото изцяло се основава на историческа заблуда. Пиесата, изградена като монолог на действително съществувала личност, експлоатира наложения в масовото съзнание негативен мит за предателството на поп Кръстю. Писана през 70-те години на ХХ век, тя използва до днес инерцията в „общественото мнение“ за предателството, за да излъчва още и още послания за самотата на героя и на предателя, за напреженията между човек и общност и т.н. Силният текст на Константин Илиев разчита тъкмо на това сляпо петно в „общественото мнение“, за да поддържа въздействието си в регистрите на разкаянието и катарзиса. Може би затова авторът на пиесата продължава да отстоява тезата за историческата достоверност на собствената си творба, да припомня, че е извършил задълбочени проучвания преди да я напише и пр. Само така основата на негативния мит може да опази от рухване драматургичната кула – текст, който майсторски интерпретира една от най-тежките клевети в българската история, за да произведе „художествена истина“.
Към драматурга се присъедини и последният засега режисьор на пиесата. Застанал върху хребета на премиерата си в Народния театър, Явор Гърдев сякаш успя да удържи смисъла на спектакъла. Но в едно от своите интервюта по Националната телевизия се увлече в спор по същество. Той заяви, че твърдението „поп Кръстю не е предател“ не е безспорна истина, а се отхвърля от авторитети в областта на Възраждането като проф. Пламен Митев, който бил застъпвал обратното мнение – за предателство.
Изправеният пред премиерата си режисьор е избрал да вярва на развенчана версия. Не става ясно защо например не вярва на проф. Николай Генчев, акад. Константин Косев, проф. Георги Бакалов и прочее историци и изследователи с най-разнообразен профил, които категорично отхвърлят тезата за предателството. Дали наистина е въпрос на вяра?
Но по-важен е въпросът: Кое точно мнение на Пламен Митев припознава Явор Гърдев?
Въпреки че е сред съставителите на документалния сборник „Левски пред съда на Портата“ (засега последно издание: 2020 – книга с отдавна посочени от изследователите случайни или неслучайни грешки, оклеветяващи поп Кръстю), проф. Митев никъде не твърди еднозначно, че поп Кръстю е предател. Като професионален историк, той чудесно знае, че няма никакви преки доказателства за виновност на свещеника. Вярно е, че кръжи около това твърдение, но засега предпазливо заявява, че това е най-вероятната хипотеза, за която има „достатъчно косвени податки“ (изречено в предаването „История. бг“ на БНТ от 20 септември 2021 г.). Имало косвени податки??? На проф. Митев сякаш му се иска именно поп Кръстю да е предател, но „податките“ очевидно не стигат, за да го заяви открито като професионален историк. Ако все пак той категорично реши да защитава позицията за такова предателство, може да я изрази по-ясно. Тогава има кой да му отговори.
Дотогава надарените театрали ще поставят безкритично „Великденско вино“ и вероятно ще се къпят в зрителска любов, родена от катарзиса на един набеден персонаж. А ако случайно всичко това се случва в Ловешкия театър, ще излязат след спектакъла и ще преминат през града, прекосявайки площад „Свещеноиконом Кръстю Никифоров“ в студената нощ.
