Северина Станкева
Историята за Филида и Аристотел е широко разпространен мотив в културата на Късното средновековие (XIII-XVI в.). Тя може да се резюмира така: По време на завладяването на Азия Александър Велики се влюбва във Филида – индийска девойка, която взима за своя жена. Влюбването му е толкова силно и безутешно, че Александър започва да неглижира държавните дела. Учителят му Аристотел, чиито компетентности включват метафизиката, астрономията, управлението, добродетелния живот и седемте свободни изкуства, забелязва това и успява да насочи вниманието на владетеля обратно към задълженията му. Филида разбира кой е виновникът за отдръпването на съпруга ѝ и решава да си отмъсти, като съблазни философа. Аристотел се хваща в капана ѝ и скоро е също толкова влюбен, колкото ученика си. На настояването му да бъде възнаграден за чувствата си Филида отговаря, че ще бъде сигурна в автентичността им само ако философът издържи определено изпитание, а именно да ѝ позволи да го обязди като кон – гол, на четири крака, със седло на гърба си и юзди в устата, той трябва да разходи ездачката, оборудвана с камшик, през двора на двореца. Филида го уверява, че това ще докаже отдадеността му и ще се случи в уединение. Аристотел се съгласява. Филида уведомява съпруга си за предстоящата случка и по време на ездата философът се оказва видян и публично разобличен. Когато бива конфронтиран, той оправдава низките си прояви, казвайки, че те могат да послужат като пример за владетеля – щом мъж с неговата преклонна възраст, мъдрост и авторитет се е оставил да бъде прелъстен по този начин, колко голяма се оказва опасността за някой по-млад и не толкова мъдър като него. С делата си Аристотел подкрепя съветите си с пример, така че Александър да притежава привилегията да се възползва и от двете.
Този разказ не е плод на антична легенда или историческо събитие, а е изработен с конкретното си съдържание на exemplum от средновековната менталност. Най-ранната проява на мотива Филида и Аристотел в Европа, достигнала до нас, се намира в колекцията от проповеди на Жак дьо Витри Sermones Feriales et Communes от XIII в. Могат да бъдат отчленени две линии на репрезентация на мотива през Средновековието – визуална и текстова, като и двете изобилстват от произведения и се развиват отделно една от друга. Дезмънд отбелязва само един случай, в който текст и изображение се появяват заедно – в ръкописа Weltchronik на Рудолф вон Емс от късния XIV в.[1]
Съществуват над 100[2] оцелели изображения и артефакти, представящи обяздения Аристотел – сцената се появява в живописта, ръкописи, гравюри в църкви, гоблени, ковчежета, акваманили. Налице е широка вариация при изобразяването на елементите – фигурите са голи или облечени, Филида си служи, или не, с камшик, седло и юзда, присъства или отъства публика. Възможно е екстраполиране на няколко лайтмотива, които се споделят от по-голяма част от произведенията. Фигурата на Аристотел е подчертано анималистична – интензитетът на мазохистичното му страдание е представен чрез позата на тялото му и гримасата на лицето му. Липсват типичните маркери при изобразяване на сколарх – той нито е потънал в размисли, нито чете, нито пише, нито ораторства, стойката му не е достолепна, а гротескна и изкривена. Мундщукът в устата му не му позволява да си служи с езикa – прийома на професията му и този, с който би могъл да оправдае настоящото си положение. Философът е способен единствено на животински звуци, които биват зададени и контролирани спрямо стимули от ездачката. Филида, от друга страна, е изобразена почти достолепно – лицето ѝ не свидетелства за еротична наслада. Изражението ѝ е спокойно и контролирано, излъчва сигурност и самоувереност. Позата ѝ е изправена. Тя наблюдава гърченето на Аристотел от горе и някак дистанцирано. В същото време в движенията ѝ се забелязва интензивност – сцената е изобразена в момента, в който ръката ѝ замахва с камшика. Изображенията преобръщат фигурата на конника с присъщите ѝ конотации на достойнство и триумф и по този начин подлагат под съмнение достоверността на класическата релация между страстта и разума. В повечето случаи една от фигурите (по-често Аристотел) гледа напред, към зрителя. По този начин се затвърждава, че унижението се случва публично, че сцената бива видяна, дори и вътре в самото изображение да не присъстват зрители. В рамките на визуалната репрезентация на мотива Аристотел губи авторитета си безвъзвратно, защото е представен като обект на еротично насилие, което му носи наслада. Той е хванат в акта на изменяне на собствените си принципи и поучения, бива осмян и окарикатурен заради лицемерието си, както в наративните рамки на изображението, така и пред зрителя.
В текстуалната традиция, съставена предимно от пиеси, кулминацията на историята е различна. Аристотел е сравнително често срещана фигура в средновековните фикционални сюжети. В някои случаи е представен като пример за подражание – в „Италианският посетител“ [Der Welsche Gast – XIII в.], „Песен на песните“ [Das Hobelied –XII в.] и „Орач“ [Ackermann – XV в.], а в други, макар и да запазва авторитета си на мъдрец, се акцентира върху езическия му произход, т.е. върху несъвръшенствата му и способността му да греши. Примери за това са пиесата „Поклонението на сънуващия монах“ [Die Pilgerfahrt des traumenden – XV в.], „Божествена комедия“ на Данте и поемата „Бегачът“ [Der Renner – XIII в][3]. В разказите за Филида и Аристотел отново, както и във визуалната традиция, съществуват вариации. Филида (понякога наречена Амор или Персонес) е любовница на Александър, негова съпруга или атинска куртизанка; сцената на обяздването бива наблюдавана от придворните ѝ дами, от самия Александър или от смесена тълпа. Финалите също се различават и от техните различия произлиза и разлика в крайната присъда спрямо авторитета на философа, както на вътрешнонаративно ниво, така и у зрителя. При всички случаи обаче комичният елемент присъства. В немската версия на Бенедиктбеуер от ранния XIII в. Аристотел напуска двора след срамната сцена, а Александър и Филида остават заедно и живеят щастливо. В друга немска версия от късния XIII в. [Aristoteles und Phyllis] Аристотел отново напуска двора, но отива на о. Галисия, където пише книга за хитростта на красивите жени и страданията, които тя причинява, и по този начин възвръща авторитета си. Във версия от XVI в. философът стига до противоположното заключение. След като бива конфронтиран от Александър, Аристотел казва: Никой мъж не е постигал друго щастие освен това, което идва от жените. Те могат да разсеят всяка тъга[4]. Комичното тук е, че преди директната конфронтация Аристотел отрича да е бил обяздван въобще. Ако в по-старите версии комичният епизод на обяздването води до морален урок, то в тази самият урок е комичен. Последната вариация на финала се намира в пиесата „Комедия със седем персонажа: Кралицата язди Аристотел философа, в 5 действия“ от XVI в. [Comedia mit 7 personen: Persones, die konigin reit den philosophum Aristotelem, und bat 5 actus]. В тази версия Аристотел успява да убеди Александър, че действията му трябва да послужат като предупреждение и пример. Аристотел остава в двора, а Александър се оттегля от жена си.
Въпреки различията в последствията от унижението, в текстуалната традиция отново могат да се забележат няколко устойчиви компонента. Разказът за обяздването може да бъде охарактеризиран като карнавален, защото бива разказван под формата на театрални пиеси, в чиито сюжетни рамки се наблюдава временно преобръщане на установени йерархии. Пиесите са морализиращи, но техните поучения не се заявяват експлицитно чрез правила и норми, а чрез осмиване и окарикатуряване. Персонажът на Аристотел е смешен, защото не знае, че бива мамен, защото приема на сериозно обръщането и доброволно се отказва от волята си, независимо дали обяздването се тълкува като единичен еротичен акт или като първия от редица такива. Дали Аристотел се съгласява да заеме долната позиция временно, доколкото тя съдържа обещание за озоваването му отгоре, или го прави, защото тя сама по себе си му носи удоволствие, е без значение. И в двата случая той се оказва Minnesklave – роб на любовта.
В Causa amoris Шнел прави разлика между използването на Minnesklave и Frauensklave[5] – роб на любовта и роб на жената, в литературата на Средните векове, като твърди, че Frauensklave носи негативни и мизогинични конотации. Някой става Frauensklave, когато се поддава на сексуалните примамки, заложени чрез хитрост от представителка на женския пол. В този случай жената носи отговорност за мъжкото отдаване на плътски страсти. В случая на Minnesklave причината за поведението на мъжа се състои в това, че той вижда жената като конкретна персонификация на абстрактния идеал за minne и това служи като наративна детерминанта за по-нататъшното развитие на действието. В случая на Minnesklave вината е оттеглена от жената. Разказът за Аристотел и Филида на пръв поглед изглежда като случай на Frauensklave. Във всички гореспоменати немски версии обаче Аристотел бива определян като Minnesklave, а Филида не е подведена под отговорност за действията си дори и в случая, в който Александър се отдръпва от нея.
Историята започва като история за Frauensklave. Филида подкрепя стереотипа на изкусителката и съзнателно се държи като такава, но Аристотел истински се влюбва в нея. Това е и причината той да успее да възвърне авторитета си. В пиесите се изброяват редица библейски фигури, които също са попадали под властта на любовта като Давид, Соломон, Самсон и Авесалом. Още повече, твърди се, че този, който нито веднъж не е изпитвал истинските чувства на любовта, не е истински мъж.[6] Така освен Аристотел, и Филида се оказва подведена, доколкото среща високи чувства в отговор на низките си подбуди. В двете немски версии тя се опитва да съблазни Аристотел, представяйки себе си като класически персонаж от средновековната любовна лирика. Показва му се като Изолда – носи корона, цветът на кожата ѝ е сравнен с лилия, в градината, в която се разхожда, расте лимонено дърво, движи се като пеещ славей. Филида изиграва ролята си твърде добре. Нейната фалшива влюбеност допринася за комичната ситуация точно толкова, колкото и фалшивата недосегаемост на Аристотел. Аристотел бива осмян не защото е влюбен, а защото, от една страна, отказва да признае, че е такъв, до момента в който бива конфронтиран, а от друга, не разбира, че ответната страна го мами.
Двете репрезентационни традиции, въпреки че споделят общ наративен сюжет, водят до доста различни морални изводи. Визуалната поставя под въпрос правилната релация между страстта и разума, а текстуалната призовава за внимателност по отношение на субекта, към когото са насочени любовните стремежи.
Мотивът за Филида и Аристотел и нехомогенната съвкупност от конотации, които носи, продължава да бъде плод на вдъхновение и отвъд рамките на Средните векове, чак до съвременността. Той може да бъде забелязан в халюцинацията на Леополд Блум от „Одисей“ на Джойс, в последната картина на Баскиа – Riding with death, в рекламни плакати от XIX в., в карикатурата „Сократ“ на Руелас, в графика на Кокошка, в пиесата на Волф „Конят на Аристотел“. В съвременната BDSM култура камшикът и обяздването притежават фетишизиран статус, а актът на женска доминация се нарича pony–training.
[1] M. Desmond, “Sexual difference and the Ethics of Erotic Violence”, Ovid’s Art and the Wife of Bath: The Ethics of Erotic Violence, Cornell University press; 2006; 1; p. 16.
[2] Пак там, p. 14.
[3] Относно видовете репрезентация на фигурата на Аристотел, вж. A. Matthews, Performing Aristotle’s lessons, в книгата Aspects of the performative in Medieval Culture, De Gruyter, 2010.
[4] …no man has ever gained true happiness unless it has come from women. They can dispel every sorrow – Пак там. (Otto Springer, „Ein unveröffentlichtes Spiel von „Aristotiles und der Königin“. Zeitschrift für deutsches Altertum und deutsche Literatur 111, бр. 1 (1982), 22–52.)
[5] Schnell, Causa amoris, pp. 475–505.
[6] Но телесната конотация на мъжествеността се запазва. Вж. напр. „Ein spil von fursten und herren“.