Раймонд Вагенщайн
Преди години мислех да напиша роман с подобно заглавие, ама не се получи. Става дума за отсечката на „6-ти септември“ между „Аксаков“ и булевард „Руски“, където и досега плочките са жълти. Струваше ми се, че живея на най-вълшебното място в света. Пред нас беше градинката срещу Военния клуб, където прекарвахме по-голямата част от времето си. Във всяка градинка имаше назначен на пълен работен ден пазач или още пъдар, който носеше пръчка, с която да бие децата, ако влизат в тревата. Което пък беше задължително, за да ти е пълноценен денят – едно постоянно надбягване с пазача. Почти незабележимата днес дупка зад сегашния паметник на Стамболов тогава ни изглеждаше като огромна пропаст, в която през зимата се спускахме с шейни. В дърветата цвърчаха милиони врабчета. Ние ги биехме с прашки и моля по-чувствителните души да не четат следващото изречение. Оскубвахме ги, позапичахме ги на запалени вестници и ги я д я х м е! Впрочем на улицата винаги бяхме гладни. Вкъщи бях злояд и нищо не можеше да ме накара да ям. Пусках намазаните филии зад един диван в кухнята и ги намираха мухлясали след месеци. Най-големият деликатес по онова време беше филия с олио, сол и червен пипер, която се наричаше „циганска баница“.
Помня как пред нас на „6-ти септември“ бяха паркирани само две коли – зелени москвичи 407. Единият беше на Валери Петров, който още не можеше да го кара, другият – на баща ми. Нашият номер още го помня – С 0604. Бяха едни от първите частни автомобили в София. Иначе имаше предимно държавни и няколко таксита марка EMW, гедерейски вариант на BMW. По-късно се появиха победи и варшави.
Най-големите празници за децата бяха когато имаше манифестации. Страшен кеф беше да успееш да се вмъкнеш в манифестацията. Което не беше лесно, тъй като държавната машина беше взела мерки за репресия срещу децата. Милиционерите или мицовете, както им викахме, се строяваха хванати под ръка по бул. „Руски“ с цел да не пускат децата да влезнат в манифестацията. Не знам защо. И си беше подвиг да минеш между краката на мица и да се втурнеш в манифестацията.
Във вътрешните дворове оградени от карето улици „6-ти септември“, „Аксаков“, „Шишман“ и „Славянска“, наречени от нас с любов „Дворищата“, се намираше най-голямото пространство за хазартни игри между Лас Вегас и бул. „Руски“. Всеки ден от цяла София там се стичаха стотици момчета да играят на топчета за пари. За основната игра имаше специфична терминология. Триъгълникът, в който се редяха или „садеха“ (с ударение върху „а“-то) стотинки, плочки и топчета, се наричаше „манал“, а да престъпиш чертата, от която трябва да стреляш с топчето, беше да „буриш“. Една покана за игра звучеше примерно така: „Хайде да си садим, ама няма да буриш!“. Социалистическата държава охотно подпомагаше хазартния ни бизнес и също така печелеше от него. Във всички улични вестникарски будки се продаваха различни видове топчета, „гуди“ (големи топчета) и „американчета“ (шарени топчета), както и плочки, които имаха определена стойност на манала.
Сред съучениците ми в началото училище най-колоритен беше Радо Мечето, дебел полуидиот, който си подвързваше тетрадките със страници от вестник „Стършел“ и шумно им се смееше в час. Любимата му дума, определение, обида или обяснение в любов беше „шебек“.
Сред околните забележителности беше едно мазенце метър на метър с прозорче към ул. „Шишман“. Вътре седяха Баба Семе и Дядо Семе и продаваха семки на децата. А тъй като всеки от тях беше над сто кила, си беше загадка как се побираха вътре.
Другата забележителност беше една полуразрушена от бомбардировките и неохранявана къща на ул. „Достоевски“. Там ровехме и се криехме с опасност за живота ни. Романтичен поглед към бомбардировките.
Сега за ползотворното влияние на литературата. Любимо четиво ни беше старогръцкият мит за Троянската война, не по Омир, а по Кун. Умирахме да се правим на ахейци и троянци. По определен сигнал в нашата градинка се събирахме всички момчета от махалата, въоръжени с копия, щитове, лъкове и прашки. Втурвахме се към съседната махала около „Св. Александър Невски“, където вече се бяха събрали местните момчета, също въоръжени до зъби. Наставаше люта битка, в която нерядко имаше счупени глави и други контузии.
Сега София е доста по-мръсна и по-малко вълшебна. И няма нито едно врабче.
