Валери Валериев
безметежност
или безразличие към страданието на мъчениците,
които честваме в неделя
и които ни пазят със своите молитви
толкова много народ,
налягал доброволно върху основите на земята
целувки и прегръдки на тревата, попила кръв,
сред кърлежите, смукали кръв
гаргите и самолетите летят ниско,
с шарени опашки, без драскотина, лъскави
и толкова много скептици, опънали хамаци
по дърветата и уличните стълбове
„ако стане нещо, не познавам никой във Варна“
признава един
„и да стане нещо, не познавам никой във Варна“
успокоява друг
въртят се цигари, въртят се копчета
поляната с транзисторите, само пращене –
концерт по радиото,
не виждаш кой дирижира с кибритена клечка
всеки чака този или друг знак,
уверение, че постъпва добродетелно и честно
ето, тополата обръща своя плащ срещу вятъра –
от светло към тъмно зелено
ето, и на мен ми омръзна да подхвърлям клони на кучето
и то напразно да ги гони
и да няма на кого да ги върне,
защото усещам, че потъвам и се отнасям
небето се пълни с облаци,
слънцето е закрито за кратко време
може ли да спуснат отгоре стълба или въже,
не само светкавици?
но с каква примка въже ще се върже за облак?
кой с каква сила накъде ще тегли?
по-добре да се измисли друго
по-добре всичко друго
от незапомнени времена
мравунякът зад изоставената фабрика:
мравките събират жито,
но и зрънце гняв срещу хората
кошерът в клоните на изгнилия дъб:
пчелите събират мед,
но и капка гняв срещу хората
толкова радост за един повален,
който заспива на пейката
и се буди сред горчивата роса,
обграден от армия глухарчета
„пожалете ме – моли се той – защото ръцете ми са празни“
самодоволни в сребърните си брони,
настръхнали от ненавист,
в мига, в който извикат „ура!“,
победителите също ще изгубят всичко
канибали
посрещнахме техните учени на летището,
след три дни се разделихме с поклони и богати дарове
добре ли се опознахме?
достатъчно: противникът е разчетен изцяло
„тревожен си – предупреди ме един от мъдрите и докосна горещото ми чело –
но не е важно какво има там, а тук – постави длан върху сърцето ми –
това е, което превръща черепа в трофей“
сто години
сега така ги правят тържествата – в парковете
и е много удобно – пластмасовите чинии се събират и се изгарят,
а по-младите прескачат огъня, панталоните им навити над колената
но ето, сметановата торта се топи, недокосната
„не мога – рожденикът стиска устни, клати глава –
някога врагът ми вееше такова знаме
и оттогава намразих белия цвят“
пара, облаци, дим
не беше там, когато катафалката потегли
суеверие – жени в нейното положение да не доближават земята
и онези, готови да се завърнат в земята
следобеда я открих:
черен дирижабъл, който се носи из залите на музея
изпълнена с благоговение пред силата,
която спира победния ход на ужасното и го премества
в кутия или буркан,
да го съзерцаваме, без да се боим за живота си
„никога няма да ти простя“
(сякаш изречено от голямата бяла акула)
още
„не мисли, че съм се размекнала “
(когато застанахме пред макета на първия локомотив)
разбира се, това е част от научното познание:
къде изтича всичката сила?
как се изпарява цялата гордост?
уж не е лесно да се продължи, когато нищо вече не ти тежи,
но тогава как успя да стигне до другия край на паркинга
и защо вече не я различавам в тъмното?
дори незапалените свещи се огъват, побити в пясъка,
а няма нищо свято в последната ми цигара
иска ми се да вярвам, че бе проява на зрелост, а не на жестокост
сама на света, вече не може да мисли само за себе си,
затова бързаше да изгаси клечката кибрит,
преди да се изгори,
нищо че за мен тя все пак излъчваше някаква светлина
върховете на стрелите са счупени
първият ми понеделник
като свободен от ангажименти млад човек:
купих си нова риза и отидох да се подстрижа
после – при фотографа за снимка
„ти си свиреп апах, погледни наляво,
все едно искаш да ги пронижеш с очи“
накратко – да се усмихваш вече не е задължително
по-скоро се търси характер, изразителност
позирането е отговорна задача,
която мобилизира душевната сила
и резултатът е повече контраст в обратното на негатива
в първия ми понеделник
като свободен от ангажименти млад човек
написах името си на много формуляри,
всеки следващ път все по-нечетливо
повтарях си:
конят препуска
конникът язди
тетивата е опъната
всеки е някой
това беше моята мантра за успех
в този първи ден изхарчих повече пари,
отколкото беше предвидено
и зяпах безцелно движението на влаковете
през безкрайната прерия на свободното време
и имаше опасност да ме отвее вятърът отвъд границата на резервата
по-късно, в първия ден на новата работа
един стар кондуктор ме научи
как да лъскам правилно копчета на униформата,
също – никога да не сравнявам прекалено дълго
снимката с лицето на пътника,
защото някъде неминуемо се открива липсата на острота,
което е повече от болезнено
унижение
лошо скроена риза
спалня в наклонена кула
паспорт от кожата на крастава жаба
(държава, която се дуе и свива на картата)
по-рядко: значки, нашивки, белези, татуировки
уж всичко у дома е наред,
уж всичко в работата е наред,
а ребрата болят, дробовете стягат
веднъж застреляли по милост един самозапалил се,
защото не успял навреме да се свали сакото
по-често: пожарникарите влачат огромен трион,
за да освободят някоя чистокръвна хрътка с глава,
заклещена между пръчките на ръждясала ограда,
преди да умре от мъка и глад
под грижите на стария хижар
докато всички спят, коритото се пълни с дъждовна вода
непоносимо ми е да гледам червило по ръба на чашите, отпечатъци по кристала
някога имахме кутия с охлюви, които нощем се измъкваха незабележимо,
разбудени от топлината на камината, за да бродят,
без да оставят следи, без да разместват нищо
докато всички спят, подреждам камъните на двора, изглаждам тревата
влача душата си – чувалче с шума
невероятно, но цялата работата приключи, преди някой да ми попречи
преди часовникът да удари, преди луната да залезе
сигурно вече мога да си отдъхна, захвърлил греблото
обратно в онази кутия, обратно в огъня
какво да забравя днес?
провериха документите ни при качване в автобуса
там пише всичко – кои сме, за къде пътуваме
не успях да заспя, въпреки че стисках очи
възможно е пътят да е завинаги преграден
нищо не може да засегне безсмъртната душа,
но много лесно може да се подплаши
и да побегне към някое непристъпно скривалище
сребърната мечка се скрива в пещера, входът ѝ е затрупан от лавина
златната риба се скрива в кладенец, входът му е затрупан със слама
поне се постарах погледът ми да почива върху нещо прекрасно
две седалки пред мен, по диагонал, до прозореца – лицето на момиче,
което се извръща и гледа продължително
след трупа на всяка ръждива котка,
прегазена на магистралата
пазарен ден
вървях си по пътя и срещу мен – жена в черно палто,
досещах се – под палтото е гола
вървях си по пътя и срещу мен – мъж с черна кутия
досещах се – пълна е с отровно биле
вървях си по пътя и срещу мен – дете с черна торба
досещах се – крие птица
гатанката?
отиват или се връщат