Пламен Дойнов
През миналата година 120-годишнината на Ангел Каралийчев предизвика умерени интелигентски вълнения – научна конференция, организирана от катедра „Българска литература” на Великотърновския университет в родната за писателя Стражица; водеща тема в брой на сп. „Култура”; няколко други публикации, телевизионни репортажи и малки тържества с поднасяне на цветя… Впрочем в подобни мащаби през 2017 г. беше отбелязан юбилеят и на близкия до разказвача Асен Разцветников – един от най-великите ни поети. Разбира се, не става дума за това дали юбилейната почит към Каралийчев е била „достатъчна”, макар че той е сред най-популярните български белетристи на ХХ век и абсолютен класик на литературата за деца. Става дума за съвсем друго – не за мащабите, а за дълбочината на юбилейното време, за волята да разчетем уроците на живота и творчеството на един писател, за куража да узнаваме и разбираме неговите принудени или спонтанни избори, за надникване под сенките от крилата на неговите ангели и демони.
Да се опитаме поне частично – след юбилея – да ги откроим.
Какви лица и неща различаваме сред ангелите на Каралийчев?
– Автори и творби на революционния авангард от 20-те години, от които Каралийчев се влияе, за да напише поемата „Мауна Лоа” (1923) – следа, към която няма да се върне никога;
– Недоосъзнатото предизвикателство пред младия литератор да създаде следвоенна нова българска проза, която чрез книгата „Ръж” (1924) намира своя поет;
– Фолклорната съкровищница, от която Каралийчев взима различни думи и ги шлифова, за да стане най-виртуозният приказник в България;
– Любимата жена – актрисата Вела Ушева, която от 30-те години насетне се превръща в интимния център на Каралийчевото съществуване завинаги;
– Двете му деца Иван и Анна и неназовимата болка от твърде ранната им загуба – техните въззели се души остават постоянни посредници между творчеството на Каралийчев и неговата детска публика;
– Другите трима от четворката около сп. „Нов път“ (Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев) – братя по литературно оръжие и по граждански избор; участници в траурното четене за Яворов на 2 ноември 1924 г. в 45 аудитория на Софийския университет, след което ще бъдат отпратени (изгонени) от крайнолевите си сподвижници към сп. „Златорог“ и голямата литература;
– Приятелите литератори Васил Пундев, Йордан Бадев, Владимир Василев, Трифон Кунев и толкова други интелектуалци от Царство България – все фигури, които буквално закрилят Каралийчев през годините – всеки от тях с трагична съдба;
– Христо Радевски – влиятелният главен секретар на СБП между 1949 и 1958 г., който ходатайства и посредничи между Каралийчев и комунистическата власт;
– Децата на България, които и при Царството, и при Народната република виждат в Каралийчев своя разказвач на истории, своя приказник;
– Риболовната страст на писателя и отдаването му на нея в блаженото време на търпението и в кратките мигове на радостта от улова.
Ангелите нямат брой.
А ще различим ли демоните на Каралийчев?
Ето само някои от тях.
– Георги Бакалов и Тодор Павлов – публично осъдили през 1924/1925 г. Каралийчев и другите от четворката на „Нов път” в ренегатство и написали тежки обвинения срещу тях, че са „изменили на народа”;
– Любовните терзания на Каралийчев към бъдещата му жена Вела, заради които младият писател едва не слага край на живота си – един недосбъднал се самоубиец от 30-те, който до края на своя живот носи в гърдите си куршума, който едва не го е убил – демон, превърнат в ангел-пазител;
– Отново Тодор Павлов, който веднага след 9 септември 1944 г. като новоназначен „народен регент” продължава с преследването и настоява Каралийчев да бъде изключен от Съюза на писателите, но тогавашният председател на СБП Трифон Кунев категорично се противопоставя;
– Членовете на „ударните групи” на Комунистическата партия след 9 септември 1944 г., които извличат своите жертви от домовете им и очакването на Каралийчев дали няма да почукат и на неговата врата;
– Христо Халачев – политически редактор в издателството на БРП (к), който през 1948 г. проявява бдителност и твърди, че „не е уместно да се включват разказите на бившия фашист Каралийчев” в сборник за Септември 1923;
– Колеги, критици и цензори, които често след 1944 г. внушават на писателя, че трябва да се впише в литературата на социалистическия реализъм и постоянно му дават съвети, които в повечето случаи той чува;
– Комунистическият диктатор Георги Димитров – станал още приживе през 1947 г. един от повествователните герои на Каралийчев – знак за обезличаването на почерка на разказвача;
– Комунистическият диктатор Вълко Червенков – ту демон, който надзирава литературата и изисква преобразяване от „старите” писатели, ту ангел, който „спасява” Каралийчев от преследвания и го награждава с орден „Червено знаме на труда”…
Всъщност има зона в знанието за един писател, в която крилете на ангелите и на демоните се сплитат и сенките, които те хвърлят, оформят огромен покров, който едновременно пази от слънцето, но и умножава мрака. Как да ги разделим?
