„Винаги съм готова да чуя мненията на другите, но не искам да бъда заблуждавана“

Популярни статии

бр. 11/2023

Маргарет Атууд говори за феминизма и културните войни, без да се бои от публични нагласи 

Маргарет Атууд

На 82, канадската писателка е видяла много неща, а романите ѝ са предсказали голяма част от събитията, на които е станала свидетел. Само не допускайте, че можете да предположите какви мисли се въртят в главата ѝ. Писателката разговаря с Хадли Фрийман

„Как сте? Кръстена сте на първата съпруга на Хемингуей”, казва Атууд вместо поздрав, когато се срещаме във вътрешния двор на хотел в близост до дома ѝ в Торонто. Често изтъкват пророческата дарба на писателката, предвидила в книгите си редица събития от бъдещето. Атаката на Капитолия от поддръжници на Тръмп стряскащо напомня на случващото се в „Разказът на прислужницата”, където правителството е свалено от власт и е наложен деспотичен режим. Атууд предвижда и финансовия срив от 2008 г. в документалната си книга „Отплата: дългът и сенчестата страна на богаството”. Писателката винаги се е надсмивала над допусканията за свръхестествени възможности. Изтъква факта, че историята познава жестоките актове от света на Галаад, описан в „Разказът на прислужницата”, извършвани от различни тоталитарни режими в реалния свят; допълва, че е „предсказала” финансовата криза, забелязвайки броя на рекламите, предлагащи помощ на хора с финансови задължения. Както стои пред мен обаче, обгърната с воал от искрящи снежинки, край пламъците на хотелските нагреватели на газ, облечена изцяло в черно с изключение на червената си шапка, изглежда докосната от магическа сила. Вече отгатна на кого съм кръстена. Откъде би могла да знае за връзката с Хемингуей?
„Силно съм заинтригувана от личността на Марта Гелхорн”, казва Атууд, впускайки се в дълга дискусия за писателя и третата му жена. Не е написала книга за нея (все още), но е открила писмо на Гелхорн до Греъм Гибсън, починалия съпруг на Атууд, който умира през 2019 г. След около шест минути се чудя дали изобщо ще успеем да говорим за нещо друго, но царственото ѝ излъчване прави прекъсването немислимо. Това не означава, както разбрах по-късно, че събеседницата ми не допуска възражения и контрааргументи.

Поводът за срещата ми с Атууд е публикуването на новия ѝ сборник с есета „Горещи въпроси”, дебела книга от 500 страници, която събира нейни текстове от последните две десетилетия. През този период е написала пет романа, една повест, както и вече споменатата документалната книга, излязла от печат през 2008 г. Вероятно Атууд е най-известната жива писателка в света и несъмнено една от най-продуктивните: по време на писателската си кариера публикува средно по една книга на година. Печели наградата „Букър” два пъти – през 2000 г. за „Слепият убиец” и през 2019 г. за „Заветите”, като втория път я споделя с Бернардин Еваристо, отличена за „Момиче, жена, всичко”. Атууд демонстрира пренебрежение към литературната суетня: „Беше забавно. Бернардин е чудесно момиче”. След това изтъква факта, че е „сред ветераните, които не печелят „Букър”. Разбира се, ако си сред тези ветерани, ти си писател, многократно включван в късия списък на наградата. Атууд е част от него четири пъти, като изключим двете години, в които е победител. Когато определя себе си като човек, който обича да отлага и е „кръшкач”, възразявам, че казаното звучи неправдоподобно. Думите ми леко я смущават. Когато я питам как е успяла да побере есетата си в книга от 500 страници, тя отново отклонява въпроса за своята продуктивност. “Беше ужасно!“ и добавя: „Ако писането не е удоволствие, не бих го правила”.
А четенето на книгите на Атууд – неизменно – е удоволствие. Тя е една от най-талантливите разказвачи – истина, понякога засенчвана от репутацията ѝ на първокласен интелектуалец. Цели дни от живота си съм посветила на четенето на нейни романи – „Наричаха я Грейс”, Cat’s Eye („Котешко око”), The Robber Bride („Булката крадец”), „Слепият убиец”. В способността си да разпалва любопитството на читателя не отстъпва по нищо на писатели като Стивън Кинг и Дж. К. Роулинг. Пише във всички жанрове, от поезия до научна фантастика и мистерия. През всичките ѝ книги обаче преминава свързваща нишка: ретроспективен наратив и персонажи, които се опитват да открият смисъла на настоящия живот, гледайки назад в миналото. Всеки ден набира ръкописа от предишния ден и пише на ръка страниците, които ще набере през следващия. „Пълзящ защитен вал!”, казва писателката. Когато започваме да говорим за съвременните социални движения, Атууд се връща към Френската революция; когато обсъждаме крачката назад по отношение на правото на аборт в САЩ, цитира диктатора Николае Чаушеску, върл противник на аборта. „Както сигурно сте забелязали, обичам да правя проучвания“, усмихва се Атууд, след като сме преминали през дълга дискусия за Сталин, Мао и Робеспиер. Всичко това е свидетелство за неуморен любознателен ум; на моменти обаче усешам, че изгражда стена от думи, за да се предпази от любопитството на хората. Когато събеседницата ми прави пауза, я питам дали изследването на живота на Гелхорн не е начин да остане близо до съпруга си. „Разбира се. Това е близко до ума. Следващ въпрос“ и започва да разглежда менюто.
Атууд винаги е с една крачка напред. Току-що е получила финалните коректури на „Горещи въпроси“, но вече е напреднала с подготовката за нов сборник с разкази. В писането е неизтощима. „Понякога приятелите и най-близките ми хора негодуват. Произлизам от семейство на усилно работещи хора, а моето поколение е научено здраво да се труди. Винаги съм знаела, че трябва да се издържам сама“.
Все пак творческата ѝ плодовитост за мен е мистерия, като имам предвид колко силно е ангажирана с проблемите на света – прозорливите текстове в новия ѝ сборник са посветени на климатичните въпроси, феминизма и бъдещето. Атууд вече е спечелила правото си да се заключи в кула от слонова кост, но не спира да се интересува от актуални явления и ожесточените спорове, свързани с тях. Участвала е в немалко изострени полемики, което се дължи частично, но не единствено, на смелостта ѝ да разглежда горещи теми в книгите си. По време на управлението на Тръмп нейното име става нарицателно за феминистката борба срещу опитите за постепеннно налагане на мизогинистично законодателство; случващото се събужда редица сравнения със събития в света на Галаад, а костюмите на прислужниците от книгата се превръщат във важен символ на избухналите протести срещу отмяната на правото на аборт. „Разказът на прислужницата“ и „Наричаха я Грейс“ са превърнати в телевизионни сериали, които изстрелват Атууд в стратосферата на литературната слава – пространство, непознато за мнозина автори. Когато очакваният с нетърпение роман „Заветите”, продължение на „Разказът на прислужницата”, е публикуван през 2019 г., книжарниците стоят отворени до полунощ – привилегия, запазена за книгите за Хари Потър. Смелостта на Атууд не работи срещу комерсиалния ѝ успех.
„Не съм безстрашна“, настоява писателката. „Страхувам се от гръмотевични бури, мечки, височини, тоталитарни форми на управление, поведението на тълпите. Това, което изглежда като смелост, всъщност понякога е наивност. Не съм подозрителна и предпазлива в случаи, когато други хора вероятно са. Също така не работя на щат и не мога да бъда уволнена“.
Това донякъде обяснява охотата, с която подписва открити писма с политическа окраска, като текста от 2020 г., публикуван в сп. „Харпър“. Писмото е свързано с т.нар. „кенсъл култура“ и осъжда „нетолерантността към различни мнения“, демонстрирана от леви интелектуалци. Три месеца по-късно Атууд подкрепя позиция, изразена в друго открито писмо, защитаващо небинарните и транссексуални хора. Второто писмо е критичен отговор на есето на Роулинг, разясняващо възгледите на авторката относно въпросите за социалния пол. Ангажираността на Атууд с открито заявявани мнения в писмена форма превръща тези акции във водещи новини в медиите. Писателката подписва две очевидно несъвместими като съдържание писма – ще се върнем на това по-късно – и вероятно с тези действия дразни немалко хора. „Искат да бъдеш на тяхна страна, да се превърнеш в тяхно кученце. Тази роля не ми подхожда“, казва Атууд. Тя е активна в Туитър, където засяга горещи теми, свързани с политиката и пола, които повечето известни хора отбягват. Тази седмица, преди нашето интервю, отделя време за дискусия в социалната мрежа, засягаща въпроса за екологичната цена на новото жилищно строителство в Торонто. Анонимен потребител безцеремонно написал, че Атууд няма да може да влияе на тези процеси, след като умре. А тя му отвърнала: „Не… бих… била… толкова… сигурна… на ваше… място… в това! Може… да… се … върна… (звук от скърцаща врата)“ и добавила емотикон с призрак.
Не си ли е мислила: животът ми ще бъде по-лесен, ако не коментирам такива въпроси и се фокусирам върху писането?
„О, непрекъснато си го мисля“.
Защо тогава участва в спор за зелените площи в Торонто?
„Да – защо не съм разумна? Това е интересен въпрос. Не принадлежа към никоя политическа партия и не споделям крайни идеологически позиции. Така че ключовите въпроси за мен са, както винаги е било – правилно ли е, справедливо ли е?“
Млад мъж се приближава към нашата маса, за да изрази почитта си към писателката и ѝ казва, че са израснали в един и същи район. В началото Атууд е заинтригувана и му задава въпроси. Но след пет минути рязко приключва разговора: „ОК. Довиждане, довиждане“, казва тя на събеседника си. Той е смаян – прекъснат е по средата на изречението. Хора, общували с Атууд, са ми казвали, че на моменти изглежда „страховита“ – истина е, че излъчва интелектуална сила и превъзходство, които могат да потиснат желанието за провокиращи въпроси. В сборника с есета, в некролог за Дорис Лесинг, Атууд пише: „Ако не осъзнаваш своя аристократизъм, своя ранг и достойнство, не е нужно да постъпваш правилно“. Дали гледа на себе си като на аристократ?
„Разбира се, че не! Аз съм канадка, не ни е позволено да мислим по този начин“, казва тя през смях. Допускам, че нещата не стоят точно така. По-късно искам да разбера кой е най-големият позитив на осмото десетилетие в живота ѝ. „Станах снизходителна към младите хора“, отвръща писателката. Атууд има дързостта да върви срещу течението и често не оправдава очакванията на хората. В книгите ѝ женските персонажи могат да бъдат също толкова жестоки, колкото и мъжките: Лелите и Съпругите в „Разказът на прислужницата“ и „Заветите“ тормозят Прислужниците, а момичетата в Cat’s Eye проявяват жестокост една към друга.
„Жените притежават пълния набор от достойнства и демонични черти, скрити в човешката природа“, пише тя в едно от есетата в сборника. През 2016 г., заедно с други канадски писатели, Атууд подписва открито писмо, отправящо критики към ръководството на Университета в Британска Колумбия. Публичното оповестяване на отстраняването от длъжност на преподавателя Стивън Галауей е поводът за него. Той е обвинен в сексуално посегателство, но по-късно нападките срещу него са опровергани. След проведено разследване Галауей е оправдан и се извинява, че е имал сексуална връзка със студентка. Въпреки това университетът не го връща на работа и му изплаща компенсация за нанесени вреди и намеса в личния му живот. Писателите, подписали текста, са упрекнати, че защитават Галауей за сметка на неговата обвинителка и част от тях оттеглят своята подкрепа.
Реакцията на Атууд е различна: през 2008 г. тя пише есе, в което отстоява позицията си и поставя под въпрос социалната промяна, допринесла за атаката срещу Галауей. „Движението #MeToo е симптом за зле работеща правосъдна система. Твърде често институциите не чуват хората, които стават жертви на сексуално насилие. Затова потърпевшите използват нов инструмент: интернет… Ако заобикаляме правосъдната система, защото смятаме, че не е ефективна, какво може да заеме мястото ѝ? В екстремни времена печелят екстремистите“, пише тя и озаглавява есето си: „Лоша феминистка ли съм?“. Текстът шокира някои от почитателите ѝ, а в свое заглавие колежански вестник я нарича „съмнителна любимка“. Атууд е твърде раздразнена, когато пише за „добрите феминистки“, определящи я като „мизогинистична, приемаща изнасилването „лоша феминистка“. Чувства ли се наранена от критиките на хора, за които е била идол до този момент? „Твърде стара съм! Съжалявам, но „добрите феминистки“ са заблудени. Тези неща не помагат на феминизма. Само дават сила на хората, които твърдят, че феминисткото движение е безсмислено“.
Критиките не намаляват интереса ѝ към случая на Галауей. „Бих искала да ви запозная с него по-подробно“. След интервюто писателката ми праща линкове към статии, свързани с този казус. Това, което привлича вниманието ѝ, е начинът, по който действа университетът: в бързината си да реагира правилно, той допуска виновност на преподавателя, преди да бъде извършено разследване. Тази тема отеква и в прозата ѝ – в книги като „The Robber Bride“ („Булката крадец“) – и е пример за съпротивата ѝ срещу идеологическата чистота. Проницателният ѝ поглед върху въпроса за справедливостта, смелостта ѝ да нехае за последствията от публична критика, поддържат трайния интерес към нейната личност и творчество.
В лични текстове от „Горещи въпроси“ Атууд си спомня моменти от детството, когато с баща ѝ скитат из горите на Онтарио и Квебек и търсят от дърво на дърво бръмбари и гъсеници. „Другите семейства спираха, за да си купят сладолед, а ние отбивахме встрани, когато забележехме нашествие от насекоми“. Писателката не учи присъствено в училище до 12-годишна възраст; тя смята, че нейната непредпазливост по отношение на публичните спорове се дължи донякъде на това – опитът от общуването с различни социални групи в детството създава известна боязливост. Разбира се, в книгата има текстове, посветени на съпруга ѝ Греъм Гибсън, писател и природозащитник, подкрепящ и всеотдаен партньор, с когото са заедно от началото на 70-те години. Един ден писателката му подарява тениска, на която пише: „Всяка писателка би трябвало да се омъжи за Греъм Гибсън“, цитат от коментар на журналист. Гибсън бил голям почитател на птиците, но в края на живота си, с напредването на болестта – васкуларна деменция – вече не можел да разпознава пернатите, които кацали в градината им. Все пак, пише Атууд в предговора към книгата му The Bedside Book of Birds, включен в сборника, той продължавал да ги наблюдава и да изпитва удоволствие от това. „Вече не зная имената им“, казал той на свой приятел. „Но те също не знаят моето“. Гибсън умира в Обединеното кралство, докато придружава Атууд в нейното турне за представяне на романа „Заветите“. Тя не преустановява турнето. „Когато трябва да избираш между хотелски стаи, събития и срещи с хора, от една страна, и празна къща и празен стол срещу теб, от друга, какво би избрал, Скъпи Читателю? Естествено, празната къща и празният стол само бяха отложени във времето…“
Кои качества на Гибсън го правят толкова отзивчив и подкрепящ съпруг?
„Не беше егоист и не се чувстваше заплашен от нещата, което правех. В края на живота си каза на дъшеря ни: „Майка ти щеше да пише през цялото време – и да не беше ме срещнала, – но едва ли щеше да се забавлява толкова много“. Атууд кимва с глава, сякаш се съгласява с истина, която той току-що е казал, седейки срещу нея. Писателката включва в сборника и предговора към романите му Perpetual Motion и Gentleman Death. Дали тези текстове са нейното сбогуване с него? „Това е израз на почитта ми. Човек не казва „сбогом“ на напускащите този свят, когато е на моята възраст. Те не си тръгват“. Зададох ѝ друг въпрос, свързан със съпруга ѝ, но Атууд махна с ръка и отсече: „Всичко това е в книгата, всичко е в книгата“.
Казвам ѝ това, което мисля – че изглежда и говори така, сякаш ще надживее всички нас. Разговаряме вече два часа, а в двора е студено въпреки нагревателите; нейната словоохотливост не секва, нито блясъкът в очите ѝ потъмнява.
„Хайде, погледнете числата! Ето го пясъчния часовник, виждате колко пясък е останал.“.
Не, не мисля, че пясъкът свършва. Питам я дали е толкова войнствена в живота, колкото е в текстовете си.
„Съвсем не. Готова съм да чуя мненията на другите, но не искам да бъда заблуждавана.“
Особено държа да обсъдим напрегнатия съвременен дебат около половата идентичност. Теоретиците, които се занимават с този въпрос, твърдят, че начинът, по който човек определя себе си, е също толкова важен, колкото и биологичният му пол. Критично настроените към тази теза смятат, че спорът за половата идентичност е ирелавантен, защото жените са потискани заради биологичния си пол. Тази полемика, която понякога застрашава феминизма с потенциално разцепление – младите феминисти по-скоро подкрепят първото твърдение, а по-старите се придържат към второто, – не присъства в „Горещи въпроси”. Атууд обаче го е обсъждала, участвала е и в дискусии в социалните медии. Имайки предвид романа „Разказът на прислужницата”, който описва сексуална експлоатация на жени, можем лесно да допуснем, че възгледите ѝ клонят към втората група. Писателката обаче не е пурист.
Тя слага своя подпис под текста на писмото, публикувано в „Харпър”, но подкрепя и откритото писмото, насочено срещу изказванията на Роулинг. След това публикува статия, в която пита дали думата „жена“ не е забравена за сметка на загрижеността към чувствата на транссексуалните жени. Този акт е последван от пост, в който уверява своите почитатели, че не е „terf“ – пренебрежителен термин, с който определят радикалните феминистки, изключващи правата на транссексуалните жени от обсега на своя интерес. Не е лесно да определим нейната позиция. Задавам ѝ въпрос във връзка със скорошно нейно изявление: писателката казва, че биологичният пол не е или/или – „Радвайте се на безкрайното разнообразие на природата!”. С други думи е твърде опростенческо да кажем дали хората са мъже или жени. „Мисленето ни е ограничено до бинарното разделение на пола, така е посочено в Библията“, казва тя. Ако биологичният пол не е бинарен, как тогава хората решават кого да превърнат в Прислужници или на кого да приложат женското генитално осакатяване?
„Добре, нека повторя”, казва тя с по-остър тон. „Ще отнеме време, докато страстите по тази тема се уталожат, но XY и XX не са единствените възможни хромозомни комбинации. Случва от много време насам, и в Библията – мъжете, които обличат женски дрехи…” и прави рязък жест с ръка, с който символично отсича главата си. „Искате ли да направите това. Не!” Казвам, че хората, които са критично настроени към обсъждането на социалния пол, смятат, че всички живи същества са или от мъжки, или от женски пол и че редките хромозомни вариации не опровергават това разделение. „Няма да споря по този въпрос. Не за това е моята книга и не за това е нашият разговор сега“, отвръща Атууд. Дотук разговорът върви гладко от тема на тема – реакцията ѝ в този момент ме изненадва. „Заехте критична позиция към текста на Роулинг, заради който тя беше обвинена в трансфобия.“
„Трансексуалните хора съществуват и около тях възникват много въпроси. Няма да можем обаче да ги обсъдим сега въпреки вашата обсебеност от тях“. Малко по-късно отбелязва, че е опасно да правим генерализации един за друг. Правя последен ход и я питам защо използва твърде обобщаващото определение „terf” в Туитър? „Мисля, че прекалено се вживявате във всичко това“, отговаря писателката и ясно показва, че тази тема ѝ е дошла до гуша.
Разговорът ни продължава спокойно. След като се разделяме обаче, чувствам известна неудовлетвореност и объркване. Все пак тя не прекъсна интервюто и съм ѝ благодарна за това. Не успях да разбера докрай възгледите ѝ, тъй като писателката говореше с неохота за някои неща. И тогава – както Атууд прави често в книгите си – ме изненада със сюжетен обрат. Около час по-късно ми прати няколко имейла, част от които бяха посветени на случая Галауей, а други избистряха мислите ѝ по въпросите за социалния пол. Корепонденцията ни продължи и в своите писма писателката излагаше търпеливо и внимателно своите позиции.
Колкото повече имейли разменяхме, толкова по-добре осъзнавах, че нашият разговор е твърде различен от споровете, които съм свикнала да водя, например в социалните медии, където си „крещим“ един на друг, без да чуваме различното мнение. След няколко дни проумях колко време съм ѝ отнела, време, което би могла да използва за своята нова книга или за писането на разказ. Извиних ѝ се, че съм била толкава упорита в желанието си да водя полемика. Тя веднага ми отговори: „Не се тревожи, Хадли. Някои хора не дискутират сериозно горещи теми с мен, защото са наплашени. Съгласна съм с Оруел: истината е важна“.

Превод от английски РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 19 февруари 2023

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img