Дубравка Угрешич (1949 – 2023)

Популярни статии

бр. 11/2023

Амелия Личева

Дубравка Угрешич и ректорът на Софийския университет „Св. св. Климент Охридски“ проф. дфн Анастас Герджиков

Дубравка Угрешич беше една от най-публикуваните писателки в „Литературен вестник“. Една от тези, за които най-много сме писали и с която най-много сме разговаряли. Любима авторка, с която израснаха поколения български литератори. Още през 90-те откривахме името ѝ и поглъщахме есетата ѝ, в които разпознавахме себе си, поглеждахме се с очите на другия, питахме се как балканското ще се впише в Европа и трепетно четяхме за тази Европа, която беше едновременно близка и далечна, топла и студена, духовна, но и поддаваща се на клишетата.

Имахме удоволствието многократно да я посрещаме в България, защото Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. Винаги, когато дойдеше, говореше на български, четеше съвременните български автори, следеше българската хуманитаристика. Имаше много приятели у нас, сред които Алек Попов, Георги Господинов, Иван Кръстев, Явор Гърдев.

Беше световноизвестна. Книгите є са преведени на повече от 20 езика. Удостоявана е с престижни награди като тази на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“, Международната литературна награда „Нойщат“, има номинация за Международния „Ман Букър“. Книгата є „Щефица Цвек в челюстите на живота“ със сигурност отключва вълната на онова иронично писане, което нашумя малко по-късно покрай „Дневникът на Бриджет Джоунс“ и направи световен бум.
Успехът обаче не я беше главозамаял. Беше много скромна, много открита. И много внимателна и щедра на похвали. Истински се интересуваше от човека отсреща. Беше от хората, към които се привързваш завинаги, колкото и кратка да е била срещата ви.
Тези от читателите, които внимателно са следили интервютата и изявите на Угрешич през годините, знаят, че публично тя неведнъж е заявявала, че днес писателите са напълно безпомощни, „нямат никакъв импакт-фактор“ и трябва да са щастливи, ако ги четат няколко души. Защото – продължава често пъти тя – изкуството в съвремието е безполезно. Противно на тези нейни изказвания обаче, книгите на Дубравка Угрешич, особено нейната нонфикшън проза, ни караха да я провиждаме като един от хората с позиция, като един от големите и влиятелни интелектуалци на нашето време.
И понеже беше глас на истината, на съвестта, на морала, на непримиримостта, тя беше самотен глас. Изгнаничка във всеки смисъл на думата. Изгнаничка от родината си, от Балканите, от днешното, от масовизацията, от подмяната и фалша. Не беше изгнаничка само от езика. От езика, както тя го разбираше – като език, зад който стои мислене, което не е нито на хърватски, нито на английски, нито на какъвто и да е друг конкретен език, а е плод на разсъжденията за изчезналите имена, усещания, пространства, земи… Език, който е пуснал корени във въображението и с това по парадоксален начин е станал по-реален. На такъв език пише тя и затова написаното от нея ще има своето дълго пътуване.
Сбогом, Дубравка!

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии

spot_img
spot_img
spot_img