Амелия Личева
В скорошно интервю Джон Банвил заявява, че никога не би написал роман за пандемията и че коментарът на събития от съвремието не е задача на художествената проза, тъй като литературата е призвана да си представя света, а не да описва факти. Започвам с това негово твърдение, защото, колкото и добър и важен автор да е ирландският писател, изказването му ми се вижда не просто проблематично, а направо подвеждащо, а и дълбоко губещо. Защото, ако иска да бъде част от мисленето на хората, литературата трябва да им говори за тяхното тук и сега, да осмисля преживяното, да им помага да си оформят гледните точки към ставащото. Иначе казано, тя трябва да се превърне в необходимост, да може да бъде употребявана в смисъла, в който влагат в употребата ѝ изследователи като Жизел Сапиро. Разбира се, подобен дебат за смисъла на писането не е отсега и Банвил не е единственият, който отрича необходимостта литературата да функционира наравно с журналистиката и политиката, както и да е част от всекидневното, при това с цялата ѝ способност да надгражда и да издига.
Започнах с тезата на Банвил, защото новият роман на Теодора Димова е точно за днешното в най-краткосрочните му измерения – пандемията, войната в Украйна, протестите, политическата криза у нас. Събитията от последните няколко години са разпознаваеми, разпознаваеми са и прототипите на повечето от персонажите. В същото време „Не ви познавам“ не е нито журналистика, нито публицистика, а е, бързам да го кажа, изключително добър и важен съвременен роман. Нещо повече, чрез него Теодора Димова сякаш обезсмисля дебата, с който започнах, защото показва, че литературата може да бъде еднакво значима и когато проблематизира далечни времена, и когато говори за съвремието. И това е така очевидно, защото новият ѝ роман е представен като своеобразно продължение на „Поразените“ – тоест имаме историческото и днешното, споени в два диалогизиращи текста. Иначе казано, при нея имаме и двете тези от въпросния дебат, като всеки от романите се справя блестящо с една от тях – с тази да се осмисля преживяното и с тази да се наблюдава настоящето и върху това да се правят не по-малко съществени заключения.
И така, новият роман на Теодора Димова „Не ви познавам“ е своеобразно продължение на „Поразените“. Разбира се, той може да се чете и напълно самостоятелно, преките връзки са достатъчно подчертани, контекстът е изяснен. Но всъщност голямата спойка между двата романа е по линия на продължаващото осмисляне на злото, заченато с преврата на 9 септември. Защото, ако има натраплива връзка между текстовете, тя е в убедеността на писателката, че злото в българското общество е пуснало такива корени, че сянката му продължава да тегне и в настоящето. Тази теза е още по-силна в новия контекст на „Не ви познавам“, който е белязан от агресията на Русия в Украйна. Така по няколко линии се препраща към идеята за повторителността на злото, за невъзможността уроците от миналото да ни помагат, да ни спасяват. Силно изобщо е съзнанието за обреченост, макар и на моменти да се прокрадва внушението, че на злото може да се противостои единствено чрез добро – твърдение, което по аналогичен начин защитава и Цветан Тодоров, опитвайки се да представи картината на 20. и 21. век в рамките на най-голямото зло, сполетяло Европа – тоталитаризмите, независимо дали ще ги наречем фашизъм, комунизъм или – бихме добавили – путинизъм. Но тази визия е някак оттласната, по-скоро доминира усещането за прояденост, разруха, метастази, „пораза“, и се представя капитулацията на хората пред наследството и призраците от миналото.
Когато говорим за съвремието в романа, особено важно е вглеждането в пандемията. „Не ви познавам“ не е първият български роман, който се обръща към темата. Направиха го вече Захари Карабашлиев и Владимир Зарев. Новото при Димова е ключът, в който пандемията е видяна като непрочетен и неосмислен урок. Като знак, който ни е бил даден, но който българското общество не е успяло да разгадае и затова още повече потъва.
„Не ви познавам“ обаче не говори само за съвремието, за обществото, за България с всички катаклизми, които тегнат над нея. Той е и роман за отделния човек и изкушенията пред него дори ако въпросният човек има славата на силен, свободен, независим. Разказва за твореца и свободата или продажността, за степените на себепознание, за чувствителността и границите на поносимост, за мярата пред човешкото. И не по-малко – за страха, за почти животинския страх, който може да има много измерения и заради който могат да се направят компромиси с всичко най-важно. В този смисъл романът е невероятно пътуване в душата, дълбаене в най-тъмните и непознаваеми пластове. Дълбаене по Фройд или по Достоевски, с неистов патос да се достигне до бездните ѝ, да се покажат наяве всички тъмни страни, всички ония възли и струни, които се поддават на изкушението. И понеже това пътуване в душата трае няколко часа, но тези няколко часа са разтеглени до един живот, даже не, до живота на няколко поколения, драмата, която ни се представя, е не просто разтърсваща и заразяваща, но и онагледява както личната, така и цялата интелектуална история на България. И побира разказите за всички ония лъкатушения, предателства, неспособности да се издържи на изкушението, но и историите за силата, за поривите към свобода, към глас и позиция. И към едно лично освобождаване и катарзис, независимо от цената.
Теодора Димова, „Не ви познавам“, изд. „Сиела“, С., 2023