Разговор с Паулина Георгиева
Кои оценки надделяват в момента по отношение на дебютния Ви роман „Симулацията“ – тези на читателите, или тези на критиците? И засрещат ли се? Питам, защото това е една от важните теми в романа. В него по различен начин и на различни нива е проиграна идеята за това кой и как чете. При това намирам, че в него има известна реабилитация на ролята на критика в един свят на разбити авторитети и на голямо депрофесионализиране. Да не говорим, че ми се струва, че вашата книга няма да противопостави позициите и мненията…
Луната е още млада за „Симулацията“ и все още събирам цялата картина от впечатления. Няма да крия, че книгата се приема до момента много добре и от читателите, и от критиката, което ме радва, защото може да се окаже, че има една наистина неутрална зона, в която двете страни не воюват, а срещат своите очаквания. По света има не малко литература, която е в ролята Швейцария – непредубедена и независима. Защо и ние да нямаме такава литературна територия… В „Симулацията“ застъпвам тезата, че Читателят чете със сърцето, а Критикът – с ума, но нека не забравяме, че хармонията и целостта се постигат, когато и двете са свързани. Желанието ми беше да създам творба, която се заявява с емоционална и рационална интелигентност, без да има претенции към четящите я. Опитала съм се да развия история, базирана на идеи и ценности, но съм я вплела в човешки съдби, към които читателят да не остане безразличен.
Има ли прочит, който очаквахте, а все още не се е състоял?
Срещам прочит, който не съм очаквала. Някои читатели ме изненадват със свои трактовки, които не съм заложила съзнателно, но героите са отключили техни прозрения. Признавам, че много ми се иска да се състои прочита за човешкото призвание. Аз предпочитам да го наричам „призоваване“, защото ми се струва по-ясно подсказващо смисъла – защо сме тук и какъв е личният ни смисъл. В „Симулацията“ имаме например трима герои, които преживяват словото по различен начин – като професия, кариера, като връзка с Бог. И всички те имат свое разбиране, което не могат да интегрират с чуждото. И това е характерно в модела на мислене на западния човек – да разделяме и противопоставяме, а не да събираме.
Да се пише роман за словото, за писането, за литературата днес, в един твърде комерсиализиран свят, е завръщане към добрите традиции на модерното писане, което обича да се самоанализира. Как вплетохте собствения си опит на автор, на човек, посещавал курс по творческо писане, в сюжета на „Симулацията“?
Вярвам в добрата подготовка и макар да имам тренирана ръка за писане като бивш журналист, знаех, че ми трябва повече старание да разбера кое задържа читателите в един роман. Давам си сметка, че четенето на литература е голям жест към авторите, абсолютна привилегия, която им се оказва – в тези ужасно шумни, бързи и наситени с информация времена някой да вземе книга и да посвети лично време на историята в нея. Така че на първо място подходих с голямо уважение към читателя и неговото време и също така към критика и неговото познание. Затова в подготовката си се поставях на мястото и на двамата – четейки различни книги, непрекъснато си задавах въпроса „С какво ме развълнува този текст?“ и също „Как го постигна?“. Сигурно изглежда биполярно, но не е. Именно това е една от идеите в „Симулацията“ – как да събираме и да хармонизираме в живота. Важно беше да опитам и аз, а не само да пиша за това. Четох също доста книги за творческо писане, но най-забележителното преживяване в този смисъл беше един on-line master class с Маргарет Атууд, която е една от живите литературни легенди. В момента тя е литературна рок звезда покрай сериала на HBO „Разказът на прислужницата“, който е базиран на нейния роман. Честно казано, това обучение беше колкото рационално, толкова и емоционално за мен, защото се оказах в положение, че мога да черпя опит от писателка, която ме е трогвала и вдъхновявала още преди да се насоча към писане на художествени текстове. Това беше среща с мой литературен идол и вярвам, че е помогнала много за дебюта ми.
В съвременната литература наблюдаваме две водещи тенденции – на автори, които делокализират писането си, и на такива, които го натоварват с местен колорит, дори с екзотика. Но и в двата случая се цели една глобализирана публика. Вие сте от първия тип, при това го правите майсторски и романът Ви е автентично космополитен. Като такъв той рязко се отличава и от повечето родни дебюти напоследък, които са много вгледани в националното, за да не кажа нещо по-силно. Защо ви е толкова важен този универсализъм?
Отдавна ми се иска да сменим гледната точка в българската литература. Да започнем да мислим и да се държим като граждани на света, каквито всъщност сме. Всичко ние сме хора със сходни мисли, желания и терзания, като останалите отвъд границите и не разбирам защо е нужно да локализираме общочовешките теми. Търсим гордост в национализма и историята, а всъщност не е ли по-голяма гордост да сме космополити? Освен това ми липсва ефирност в нашата литература. Иска ми се да отскочим над чернозема, в който сме се окопали сами и да мислим цивилизационно.
Романът Ви е актуален и защото е много политически в добрия смисъл на думата. Той говори за фанатизма, интеграцията, отношението към другия. Как виждате етичните ангажименти на съвременната литература?
Да, точно така е – включих в сюжета хора от различни народности и религии, защото те са важна част от нашия живот на общност. Освен тях поставих периферно и темите за екологията, (не)справедливостта в разпределянето на богатството, класите и различните убеждения – без да засилвам прожектора към тях, за да не обърквам читателя с многотемие. Това са чувствителни и актуални за съвремието ни теми и ми се иска да има повече говорене по тях. А и си мисля, че е време да отскочим от темите на 19-и век. Все пак сме в 21-ви.
Кинематографичност, висок психологизъм, смяна на гледните точки в повествованието, лаконизъм, идващ очевидно от традицията на разказа, това са част от основните характеристики на „Симулацията“. Имате ли учители в жанра?
Сигурно ще ви изненадам, но за кратката фраза съм се учила от текстовете на Стивън Кинг. Мисля, че той е брилянтен разказвач, който води читателя леко, без насилие в история, в която има насилие. Опитала съм се да пиша в play song стил – без тежка орнаментика, ограничено ползване на наречия и прилагателни и с повече употреба на глаголи, защото ние имаме богат език, който може да описва красиво и без да е многословен. Кинематографията идва в голяма степен именно от динамиката, която придават глаголите. Както и от включването на фокусирани сетивни описания.
Прави ми впечатление една фраза, която читателите често употребяват съвсем спонтанно след срещата си със „Симулацията“, а тя е – „Прочетох книгата на един дъх“. Бих искала наистина да чувам това като тяхно преживяване с романа, отколкото „Хвана ме и ме държа за гърлото“. Не си представям да упражнявам такова насилие над тях.
Какви родства усещате с български автори, отвъд очевидната Ви пристрастеност към градската култура?
Може би съм поела през юношеството си от влиянието на Вера Мутафчиева и Павел Вежинов, които са градски писатели и героите в техните истории са чупливи хора с нежни сърца. Ако трябва да цитирам Маргарет Атууд – „Характери, които са непредвидими, задържат нашето внимание“.
Как ще продължите нататък? С още разкази или с нов роман?
Вече работя по сюжета на следващия роман, а разказите винаги са подходящи за поддържане на писателска форма. Не се виждам като сериен писател – някой, който бълва голямо количество литература. Предпочитам да създавам преживяване на читателя, а за това се изисква повече концентрация на мисъл и чувства.
Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
