„Бохемски“ хомункулус на „Кравай“

Популярни статии

бр. 12/2023

Ивайло Цветков – Нойзи

 

С майка си Радка Цветкова, някъде на 5

Кой е кварталът на вашето детство?

„Борово“, частта откъм бул. „България“. Като бебе от родилния първо са ме занесли за кратко в някакъв апартамент в „Бъкстон“, но самото си детство – чак докъм 14-15-годишна възраст – съм прекарал в „Борово“. Наскоро ходих да поразгледам детските си „ловни полета“ и се оказа, че всичко се е превърнало в някак просташки, силно застроен квартал, който прилича и на огромен паркинг, никаква джентрификация (смее се). Рационалистки погледнато, е ясно защо – множество други „приятно зелени“ и пространствено смислени райони в родния град страдат от същото, особено от близо 20-те години гербаджийско скудоумие и общински profiteering, учтиво не казвам „корупция“. Иначе след 15-годишна възраст, когато покойният Цветков-старши, Бог да го благослови и прости, ме изрита да си „търся хляба“, винаги съм живял в центъра. Чак допреди две години, когато се „задомих“ с жена си в „Киноцентъра“. Между другото, винаги съм живял под наем, някак по „западному“ – недоразбирам бесния и квазиселскоконсервативен порив да подчиниш финансовото си битие на нагона да притежаваш недвижим имот в столицата. Изключвам, разбира се, хората, за които недвижимите имоти са бизнес, аз не попадам сред тях.

С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?

Като малък – основно с трамвай номер 7 до центъра, пък и нашите после заживяха в „Стрелбище“, т.е. на 50 м от същата линия. По-късно – само с автомобил, въпреки въглеродния отпечатък (смее се). А маршрутите ми цял живот са били основно из центъра – ние имаме тази благословия, че градът ни е малък спрямо мегаполисите и всичко е на една крачка. Сега съм „заточен“ в полите на Витоша и ми се налага да отделям далеч повече време за пътуване, но редица важни фигури в моя живот (освен жена ми) подсказват, че е неприлично да се оплаквам. При положение че Голямата софийска мечта си остава да заживееш някъде из витошките села, както казва Георги Марков. Тук важното е, че съм намерил любовта в „Киноцентъра“ (смее се).

Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?

Като дете пред нас се бяха ширнали няколко декара празно тревно пространство, току до булеварда, където имахме истинско футболно игрище (половин размер) и нещо, на което викахме „джунглата“ – неподдържана, обрасла в каквито си иска растения територия, в която играехме. Това отдавна го няма, и не само в моята тогавашна среда. Всичко е безмилостно застроено до степен, в която хората – дори в немислимо скъпи затворени комплекси – си гледат в холовете. Но ако ще говорим за паркове, моят вечен сантимент си остава Докторската, и донякъде паркът „Заимов“. Разбира се, те отдавна се напълниха с доста неприятни гости на столицата, но да спрем дотук по този въпрос. Ако не е станало ясно: аз и не само аз безутешно си искаме София на пространствата и доброто планиране от нашето детство, но това са тихи и безсмислени копнения. Да не почвам за децентрализацията и разумната икономическа политика, която да гентрифицира най-вече Северна България, защото съм обикалял из страната и сърцето ми кърви за множество български градове и села, смазани и принудени да си търсят хляба при нас. Наскоро свирихме с „D2“ в Пазарджик, беше петък вечер и по улиците почти нямаше жива душа, сякаш мъртъв град, мъчно ми е. Ясно, навсякъде има вид системна грешка, заради която вече става леко непоносимо да живееш (подчертавам, да живееш, не да го посещаваш) в голям град или столица, но нашата липса на добро градско планиране, свързано с общинската и държавна всепоглъщаща корупция, помоему бие всички. В този смисъл София сякаш е донякъде азиатски град по отношение на хаоса. Надявам се (но не много) един ден да дойде администрация, която да почерпи от най-добрите съвременни градоустройствени практики и да спаси каквото може. Но май е твърде късно, пък и да не прекрачваме в политиката. Да отправя и отчаяно пожелание – дано да са строили така, че при не дай Боже голямо земетресение да не дадем 50-plus хиляди жертви като в Турция и Сирия.

Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?

Най-вече „Пчела“ на „Иван-Асен“, докато бях гимназист в Класическата наблизо. Викахме ѝ „Търтей“, защото можеше да ядеш разни тулумби, кадаифи, баклави и други османски десерти и на вересия, ако те познават. Въпреки т.нар. „български държавен стандарт“, сме яли основно масло, брашно и най-вече сиропирана захар до болка, до безумие. Не че и в днешна Турция не е така, но онези там са майстори.

Кои бяха заведенията, които посещавахте?

Най-общо почти всички без чалгите. Аз в това отношение съм непоправим ултрас, т.е. освен културологичната неприязън – нито стотинка от мен за чалгаджиите, колкото и като десен човек да подкрепям частната собственост и бизнес. Само да напомня: аз съм де факто „дете“ на 90-те, а не на 80-те, и „сръбското“, което измимикрира чрез сериозно плагиатство в не по-малко пошло „българско“, си беше формиращ фактор за нашето днешно културно „долно“.

От кои и какви магазини се пазаруваше?

Наскоро питах Мария, която въобще не е „закачила“ нищо от комунизма, дали евентуално си спомня плодовите млекца в мека полиетиленова опаковка, и тя каза „не“. Аз имам смътен детски спомен за това как ме пращат да купя някакъв заводски хляб, консерви и мек нетраен салам, както и „светло пиво“ (смее се). Ужас. Излиза ми мнемонична картинка – как ям дебели филии с лютеница и консервиран пастет, докато чета разказите на Мопасан, true story, някъде към 8-годишен, и ме наказват, щот съм омазал книгата с лютеница (смее се). Но да спрем с битовизмите. По някакво библейско чудо към края на онзи строй попаднах в Париж, и до ден днешен се срамувам от факта, че сме били подложени на тази комунистическа глупост – във Франция, за пръв път вкусих истински чипс, багет-сандвичи, дъвки и световна лимонада, а не нашата вода със захар и есенция. Между другото, моят вечен приятел Жоро Господинов ме светна (той е по-голям от мен), че соцдетството в Ямбол и в София не е имало много общо. Не се бях замислял, той е страдал далеч повече.

Помните ли някакви конкретни книжарници?

Разбира се. Аз спестявах джобните пари, за да си купувам книги, факт – още преди да съм развил добър вкус. Ходех на пиано и китара в една музикална школа в кв. „Иван Вазов“, и там се сприятелих с една продавачка в книжарница, която дори ми подаряваше книги (например „На западния фронт нищо ново“, която след „Оскарите“ преживява вид ренесанс). Това е още 11-12-годишен. Представете си го – примерно „Животинска ферма“ е два и шейсет, и аз не ям ник’ви кифли или нещо цяла седмица, за да мога да си я купя. Имаше и Вонегът, и Маркес, и Итало Калвино, и какво ли не. Имаше и великолепна руска книжарница в центъра, там сигурно съм оставил „десетки левове“, но съм благодарен на себе си, защото днес чета и говоря свободно и на руски език, колкото и да ненавиждам руския империум.

Какви бяха вашите занимания в детството?

Освен музиката и хуманитарното – футбол и футбол. Първо като „състезател“ в юношите на „Славия“, а след като ме изгониха оттам поради мързел – днес вече и анализатор и истински football nerd.

Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?

Завършил съм сума ти неща – право, философия, доктор по комуникации (благодаря на Гого Лозанов, мой научен ръководител), все в Софийския. Имам и някакви 5-6 специализации в Англия и САЩ, но те не са толкова важни. Учителите, които са ме „белязали“, също не са един/една. Само да обясня нещо важно: аз смятам Класическата в края на 80-те за свое четвърто висше, защото повечето ми учители там бяха от СУ. Представете си ги само: Огнян Радев по антична и изобщо културология, Кирил Мерджански по египтология, Петър Ангелов и Пламен Митев по история, самият Здравко Попов по философия, Юдит Филипова по латински и италиански, с извинение към прекрасните други, които пропускам. Когато се поразмекна, ми харесва да си мисля, че се гордеят с мен и днес. Да, факт, стъпих на раменете на гиганти (включително задочните през вековете чрез четенето), за да се „изкача“ на най-горния мисловен етаж.

Имахте ли любими градски места?

Аз „дишам“ София. Това е моят роден дом и в някакъв метасмисъл моят хол. Знам чудовищно много за забележителностите, за хората, за легендите, за „mojo“-то на София, имам спомени и случки от какви ли не места, за всичко. И много се дразня, когато цапаме моя „хол“, т.е. центъра на София.

Кой е най-яркият ви спомен от детството, свързан със София?

„Кравай“. Формиран съм като мисловен и дори „бохемски“ хомункулус първо там, с всички невероятни или пък недотам личности. Аз съм 16-годишното дете на „Кравай“, на „Синьото“, във формиращите тийнгодини, в бесния порив към свободата и западния модернизъм, а не към сиренето от два и шейсе. Далеч по-късно се случиха неща като „Егоист“ и моите културноантропологични изследвания. Уви, днес не останаха много софийски “urban legends” като нас, по ред тъжни причини.

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img